Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (17)

16. Глава

Тони Ризоли я наблюдаваше как излиза гола от банята и си мислеше: Защо всички гъркини имат такива големи задници?

Тя се мушна в леглото до него, обви врата му с ръце и прошепна:

— Много се радвам, че избра мене, poalaki. Харесах те още в първия миг.

Тони едва се сдържа да не се изсмее с глас. Тази кучка беше гледала доста порнографски филми.

— И аз теб, котенце — рече той.

„Избрал“ я бе от „Ню Йоркър“, третокласния нощен клуб на улица „Калари“, в който работеше като певица. Момичета като нея гърците презрително наричат gauyeezee skilo, мяукаща лигла. Никое от момичетата, които работеха в заведението, нямаше артистична дарба, но срещу заплащане всяко от тях бе готово да тръгне с първия срещнат. Елена беше хубавичка, с тъмни очи, чувствено лице и закръглено тяло. Беше на двайсет и четири години, а Тони ги предпочиташе малко по-млади. Но тъй като не познаваше никакви жени в този град, бе принуден да се примири.

— Наистина, харесваш ли ме? — попита закачливо Елена.

— Да. Много си падам по теб.

Той погали гърдите й, усети твърдите й зърна и ги стисна.

— Ох!

— Хайде, мръдни надолу, малката.

— Не правя такова нещо — поклати глава тя.

— Хайде бе! — изненада се Ризоли.

В следващия миг той я сграбчи за косата.

— Parakalo! — изпищя Елена.

Ризоли я зашлеви.

— Ако гъкнеш още веднъж, ще ти счупя врата.

После притисна главата й между краката си.

— Хайде, котенце, зарадвай го.

— Пусни ме — изхленчи тя. — Боли.

Ризоли я стисна още по-силно.

— Нали ме харесваш, хайде!

Той разхлаби пръсти. Елена вдигна насълзените си очи.

— Няма да стане.

Изражението му я накара да млъкне. Имаше нещо идиотско в този човек. Как не го бе забелязала по-рано?

— Няма смисъл да се караме. Ние двамата… — започна тя.

Пръстите му се впиха във врата й.

— Не ти плащам да дърдориш. — Той стовари юмрук в лицето й. — Млъквай и се залавяй за работа.

— Разбира се, котенце — изхленчи Елена. — Разбира се.

 

 

Ризоли беше ненаситен и тя капна от умора. Полежа, докато се увери, че е заспал дълбоко, след това тихичко се измъкна от леглото и се облече. Всичко я болеше. Ризоли не й беше платил. Тя обикновено взимаше парите от портфейла на мъжа, добавяше и нещо отгоре. Този път инстинктът й подсказа да изчезва час по-скоро, без да взема каквото и да е.

Час по-късно силни удари по вратата събудиха Тони Ризоли. Той седна в леглото и погледна часовника. Беше четири сутринта. Огледа се. Момичето си беше отишло.

— Кой е? — извика той.

— Съседът — чу се раздразнен глас. — Търсят ви по телефона.

Ризоли потърка чело.

— Идвам.

Наметна халата и пътем грабна панталоните си от стола. После отвори портфейла си. Парите бяха на място. Онази кучка май не е толкова тъпа. Измъкна стодоларова банкнота и отвори вратата.

Съседът му стоеше в коридора по халат и пантофи.

— Знаете ли колко е часът? — попита той възмутено. — Бяхте ми казали…

Ризоли му подаде банкнотата.

— Страшно съжалявам — извини се той. — Няма да говоря дълго.

Гневът на стареца се бе изпарил.

— Добре, добре. Трябва да е важно, щом будят хората в четири сутринта.

Ризоли прекоси коридора и отиде до телефона.

— Имате проблем, господин Ризоли — каза някой отсреща.

Кой се обажда?

— Спирос Ламбру ме помоли да ви звънна.

— За какво става дума? — Той предусети опасността.

— Става дума за Константин Демирис.

— Е, и какво?

— Един от неговите танкери, „Теле“, е в Марсилия. На Гранд Жолиет.

— И?

— Разбрахме, че господин Демирис е наредил корабът да се върне в Атина. Ще бъде тук в неделя сутринта и същата вечер ще отплава. Константин Демирис възнамерява да замине с него.

— Какво?!

— Бяга.

— Но ние с него…

— Господин Ламбру поръча да ви предам, че Демирис възнамерява да се скрие в Съединените щати, докато намери начин да се отърве от вас.

Ах, копеле такова!

— Благодарете от мое име на господин Ламбру. Много съм му задължен.

— Няма защо.

Ризоли остави слушалката.

— Случило ли се е нещо, господин Ризоли?

— Моля? А, не, всичко е наред. — Така и беше.

 

 

Колкото повече мислеше за току-що проведения разговор, толкова по-доволен се чувстваше. Беше изплашил Константин Демирис. Това означаваше, че много по-лесно ще го използва. Беше неделя. Разполагаше с два дни, за да подготви плана си.

Ризоли знаеше, че трябва да е изключително внимателен. Навсякъде го дебнеха. Също като ченгетата от Кийстоун! Когато му дойде времето, ще ги пратя за зелен хайвер.

 

 

Рано на следващата сутрин Ризоли спря пред телефонна кабина на улица „Кифися“ и набра номера на Атинския държавен музей.

В стъклото видя силуета на човек, който се преструваше, че разглежда витрината на близкия магазин, а отсреща друг — разговаряше с продавачка на цветя. И двамата го следяха. Дано ви провърви, подсмихна се Ризоли.

— Кабинетът на уредника. Кажете, моля.

— Виктор? Тони се обажда.

— Случило ли се е нещо? — В гласа на Коронцис се долавяше уплаха.

— Не — успокои го Ризоли. — Всичко е наред. Нали си спомняш онази хубава ваза с червените фигури?

— Амфората на Ка.

— Да. Довечера ще мина да я взема.

Настъпи дълга пауза.

— Тази вечер ли? Ами аз… Не знам, Тони. — Гласът на Коронцис трепереше. — Нещо да не се обърка…

— Добре, момче, тогава забрави. Опитвах се да ти направя услуга. А когато Сал Призи ти се обади, ще му обясниш, че нямаш пари. Той си знае работата.

— Тони, почакай! Аз… аз — Настъпи мълчание. — Е, добре — въздъхна Коронцис.

— Сигурен ли си, Виктор? Ако не искаш, просто ми кажи. И аз ще се прибера в Щатите, където ще забравя за твоите проблеми. Всичките тези усложнения взеха да ми дотягат.

— Не, не. Много съм ти благодарен за всичко, което правиш за мен. Наистина. Ще бъда готов довечера.

— Добре тогава. Когато затворят музея, само трябва да подмениш оригинала.

— Пазачите проверяват всички на излизане.

— И какво от това? Те да не би да са чак такива познавачи?

— Не. Естествено, че не са, но…

— Добре, Виктор, чуй ме сега. Взимаш бележка за продажба на едно от копията, пъхаш вазата в една торба и прилагаш бележката към нея. Разбра ли ме?

— Да… Разбрах. Къде ще се срещнем?

— Няма да се срещаме. Напускаш музея в шест часа. Ще те чака такси. Пакетът да бъде с теб. Казваш на шофьора да те заведе в хотел „Великобритания“ и да те чака. Оставяш пакета в таксито. После влизаш в бара на хотела и изпиваш едно питие. Сетне си отиваш вкъщи.

— А пакетът?

— Не се тревожи. Има кой да се погрижи за това.

— Никога не съм правил такова нещо, Тони. — Коронцис беше плувнал в пот. — През целия си живот не съм откраднал нищо. Никога.

— Зная — успокои го Ризоли. — И аз също. Все пак не забравяй, че аз поемам целия риск, и то за нищо.

— Какъв добър приятел си, Тони — Той вече — кършеше ръце. — Имаш ли представа кога ще получа парите?

— Много скоро — увери го Ризоли. — Веднъж да приключим с тая работа и край на тревогите ти. — И на моите, самодоволно си каза той.

 

 

Същия следобед пристанището на Пирея се изпълни с туристически кораби. Пътниците се втурнаха в музея. Обикновено Виктор Коронцис ги разглеждаше с любопитство. Опитваше се да познае кой какъв е и с какво се занимава. Сред тълпата имаше американци, англичани и какви ли не още. Но днес Коронцис имаше други грижи.

Погледна към двете витрини, където се продаваха копия на античните предмети. Заобиколени бяха от плътна тълпа и двете продавачки бързаха да удовлетворят всички желания.

Може би ще продадат всичко, мислеше си Коронцис.

И тогава няма да успея да изпълня плана на Ризоли. Даваше си сметка, че напразно се надява. В мазето имаше стотици копия на експонати.

Вазата, която Тони бе поискал, бе сред най-ценните предмети. Датираше от петнайсети век преди Христа и представляваше амфора с изрисувани митически сюжети в червено на черен фон. Последният път, когато Виктор я бе държал в ръцете си, бе преди петнайсет години. Тогава, изпълнен със страхопочитание, я бе поставил във витрината. А сега трябва да я открадна, помисли си той със свито сърце. Бог да ми е на помощ!

Цял следобед Коронцис вървя като замаян, обзет от страшната мисъл, че ще стане крадец. Най-сетне се прибра в кабинета, затвори вратата и изпълнен с отчаяние, седна зад бюрото. Не мога да го направя. Сигурно има някакъв друг изход. Само че какъв? Не можеше да измисли никакъв друг начин да се сдобие с тези пари. Думите на Призи още кънтяха в ушите му. Ще ми дадеш тези пари или още тази вечер ще нахраниш рибите. Разбра ли ме? Този човек беше убиец. Не, нямаше избор.

Няколко минути преди шест Коронцис излезе от кабинета. Продавачките вече затваряха.

— Signomi — провикна се Коронцис, — но един приятел има рожден ден. Реших да му занеса нещо от музея. — Той доближи витрината и се престори, че разглежда изложените предмети. Под стъклото имаше вази, торсове, бокали, книги и карти. Бавеше се, сякаш не можеше да реши какво да избере. Накрая посочи копчето на червената амфора. — Мисля, че това най-много ще му хареса.

— О, да — кимна жената. Тя извади вазата и я подаде на Коронцис.

— Може ли да ми подадете бележка?

— Разбира се, господин Коронцис. Желаете ли луксозна опаковка?

— О, не. Сложете я в торбичка заедно с бележката. Благодаря.

— Дано приятелят ви я хареса.

— Сигурен съм.

Той взе торбата и се върна в кабинета. Заключи вратата, извади вазата и я постави върху бюрото. Все още не е твърде късно. Все още не съм извършил престъпление. Гнетеше го необходимостта да се реши. Всякакви ужасяващи мисли измъчваха съзнанието му. Бих могъл да избягам в друга страна и да изоставя жена ми и децата. Може и да се самоубия. А ако отида в полицията и разкажа как са ме заплашвали… Излезе ли истината наяве, с мен е свършено. Не, няма изход. Ако не платя, Призи ще ме пречука. Слава Богу, поне един приятел имам, Тони. Без него досега да съм труп.

Погледна часовника си. Време беше. Изправи се, но краката не го слушаха. Въздъхна дълбоко, но тревогата не изчезна. Ръцете му бяха влажни. Обърса ги в ризата си. Сложи вазата в торбичката и излезе. Пазачът на портала обикновено си тръгваше в шест след затварянето на музея. Друг обикаляше залите и в момента сигурно беше някъде в музея.

Коронцис прекрачи прага на кабинета и налетя право на пазача. Човекът се сепна.

— Извинете, господин Коронцис, не знаех, че сте още тук.

Тъкмо се канех да тръгвам.

— Да ви призная, искрено ви завиждам. Да знаеше само…

— Наистина ли? И защо?

— Знаете толкова много за тези красиви предмети. Обикалям тук, разглеждам ги. Всеки от тях си има своята история, нали? А аз не зная почти нищо. Може би някой ден ще ми разкажете туй-онуй? Защото аз наистина…

Тоя глупак нямаше намерение да млъкне.

— Разбира се, някой ден с удоволствие ще ви разкажа.

В другия край на залата беше витрината със скъпоценната ваза. На всяка цена трябваше да се освободи от пазача.

— Изглежда алармената инсталация в приземния етаж нещо не е наред. Бихте ли я проверили?

— Разбира се. Давам си сметка, че някои от нещата тук са отпреди…

— Защо не отидете да проверите? Не искам да си тръгвам, преди да съм сигурен, че всичко е наред.

— Разбира се, господин Коронцис. Веднага се връщам.

Пазачът тръгна към вратата. Щом го изгуби от поглед, Коронцис бързо приближи витрината с червената амфора. Извади ключа. Наистина ще го направя. Ще я открадна. Изпусна ключа и той издрънча. Дали това не е знак? Дали Бог не иска да ме спре. Пот се стичаше от всяка пора на тялото му. Той се наведе и вдигна ключа, впил поглед във вазата. Толкова беше изящна. Преди хиляди години прадедите им я бяха изработили с толкова много фантазия и любов. Пазачът беше прав, това бе част от историята, нещо, което никой не може да замени.

Коронцис затвори за миг очи. Потрепери. Огледа се, за да види дали някой не го следи, отключи витрината, внимателно взе вазата и остави копието на негово място.

Постоя така, загледан във вазата. Копието беше изработено от истински специалист и все пак той не би се подвоумил, че е фалшификат! Не само аз. И още неколцина експерти. Никой друг не би могъл да направи разлика. А и защо ли е нужно? Затвори витрината, заключи я и пъхна оригиналната ваза в хартиената торба с бележката.

Извади носна кърпа, обърса лицето и ръцете си. Свърши се. Погледна часовника си — шест и десет. Трябваше да побърза. Тръгна към вратата и едва не се сблъска с пазача.

— Не можах да открия никаква повреда в алармената инсталация, господин Коронцис.

— Добре — рече Виктор. — Важното е да сме спокойни.

— Прав сте — кимна пазачът. — Тръгвате ли вече?

— Да. Лека нощ.

— Лека нощ.

Другият пазач беше пред вратата и се готвеше да си тръгва. Забеляза хартиената торба.

— Трябва да проверя — засмя се той. — Заповедта е ваша.

— Разбира се — рече Коронцис и подаде торбата. Пазачът извади амфората и бележката.

— Подарък за един приятел — обясни Виктор. — Работи като инженер. — Защо го казах? Какво го интересува него? Трябва да се държа естествено.

— Хубава е.

Пазачът небрежно пусна вазата в торбата. В един миг Коронцис с ужас си помисли, че ще я счупи.

— Kalispehra! — Коронцис притисна пакета до гърдите си.

— Kalispehra! — рече пазачът и отвори вратата.

Коронцис излезе навън в прохладната вечер. Дишаше дълбоко от страх да не му прилошее. Носеше предмет със стойност за милиони долари. Но Виктор не мислеше за него като за скъпа вещ. Той страдаше най-вече заради измяната, която вършеше към своята любима Гърция, отнемайки й част от историята, за да я продаде на някакви безлични чужденци.

Тръгна по стъпалата. Точно както Ризоли му беше обещал, пред музея чакаше такси.

— Хотел „Великобритания“ — каза Коронцис и се отпусна на задната седалка, изтощен и смазан като след тежка битка. Само дето не беше ясно спечелил ли я е, или я е загубил.

Колата спря пред хотел „Великобритания“ и Коронцис поръча на шофьора:

— Моля почакайте.

Хвърли прощален поглед на скъпоценния пакет, бързо излезе и хлътна във фоайето на хотела. За последен път се обърна и погледна колата. В нея влезе някакъв мъж. След миг таксито се носеше по улицата.

Край. Свърши се. Никога вече няма да направя такова нещо. Поне докато съм жив. Край на този кошмар.

 

 

В неделя, в три часа следобед, Тони Ризоли напусна хотела и пое към площад „Омония“. Беше облечен с яркочервено сако на карета и зелени панталони, а на главата му се мъдреше червено таке. Двамата детективи се понесоха след него.

— Трябва да си е купил дрехите от някой цирк — обади се единият.

На улица „Метакса“ Тони спря такси.

— Обектът се качи в такси и се отправи с него в западна посока — бързо съобщиха по радиотелефона детективите.

— Виждаме го. След него сме. Върнете се в хотела.

— Разбрано.

Голяма сива кола без отличителни знаци се движеше на дискретно разстояние след таксито. Отправиха се на юг покрай Монастираки. Седнал в сивата кола, детективът взе отново телефона.

— Централа. Тук е пост номер четири. Обектът се движи с такси по улица „Филелинон“. Не, чакайте. В момента завиха по „Пета“. Изглежда посоката им е Плака. Може и да ги загубим. Нека някой да тръгне пеша.

— Един момент, номер четири. — След няколко секунди радиото запука и отново оживя. — Номер четири, чувате ли ме? Има кой да го следи, ако влезе и Плака.

— Kala. Обектът е с червено сако, зелени панталони и червено таке. Не може да не го забележите. Чакайте. Таксито спря. Отправя се към Плака.

— Добре, ще предадем информацията. Вече го следят. Край.

Двамата детективи проследиха излезлия от таксито мъж.

— Къде, по дяволите, е намерил тия дрехи? — зачудиха се те.

Залепиха се за обекта из лабиринта от улички на стария квартал. Близо час той се шля безцелно покрай таверни, барове, магазинчета за сувенири и малки галерии. Спусна се по „Анафиотика“, спря на битпазара край старите саби, ками, мускети, съдове, свещници, газови лампи и бинокли.

— Какво, по дяволите, прави този?

— По всичко личи, че се разхожда. Ето го. Тръгва.

Проследиха го по „Айо Геронда“ а после до ресторант „Ксинос“ Двамата детективи останаха отвън.

По едно време страшно се отегчиха.

— Дано се размърда най-накрая. Иска ми се вече да се прибирам у дома. Как бих си дремнал.

— Дръж очите си отворени. Ако го изпуснем, Николино ще ни счупи главите.

— Как ще го изпуснем! Не виждаш ли, че се е побил като фенер.

— Какво каза?

— Казах, че…

— Все едно. Ти погледна ли го в лицето? — неочаквана тревога изпълни гласа му.

— Не.

— И аз. Tillo. Бързо!

Двамата се втурнаха в ресторанта и спряха до масата.

Пред тях седеше съвършено непознат човек.

Инспектор Николино беше бесен.

— Три групи го следяха! Как може да го изпуснете?

— Изигра ни страхотен номер, инспекторе. Първата двойка го видя да се качва в такси…

— … и какво, изгубиха таксито…

— Не, господине. Видяхме го да излиза от него. Поне мислехме, че е той. С това ярко облекло. Но в таксито е имало друг човек и са сменили дрехите си. Следили сме другия.

— Значи Ризоли е продължил с таксито.

— Да.

— Записахте ли номера?

— Ами… не. Никой не предполагаше, че ще е нужно.

— А този, когото хванахте?

— Оказа се пиколото в хотела на Ризоли. Казал му, че иска да направи номер на някого. Дал му сто долара. Това е всичко, което момчето знае.

Инспектор Николино си пое дълбоко въздух.

— Предполагам, никой няма представа къде може да е Ризоли в момента.

— Ами да.

 

 

В Гърция има седем големи пристанища — Солун, Патрас, Волос, Игуменица, Кавала, Ираклион и Пирея.

Пирея бе на седем мили южно от центъра на Атина и служеше не само за главно пристанище на Гърция, но бе и едно от основните пристанища на Европа. То бе цял комплекс с четири кея за акостиране, в три от които спираха пътнически кораби и яхти. Четвъртото, „Херакъл“, бе за товарни кораби със специални съоръжения за разтоварване.

„Теле“ бе на котва в „Херакъл“. Сякаш гигантско чудовище, готово за скок, огромният танкер стоеше невъзмутимо в тъмното пристанище. Придружен от четирима души, Тони Ризоли слезе от една кола на кея. Ето го значи. А сега да видим дали нашият приятел Константин Демирис е на борда.

— Вие двамата чакайте тук — разпореди се той. — Другите да дойдат с мен. Внимавайте никой да не слиза от кораба.

— Разбрано.

Ризоли стъпи на мостика. Когато стигнаха палубата, вахтеният приближи до тях.

— Какво обичате?

— Искаме да говорим с господин Демирис.

— Той е в каютата си. Имате ли уговорена среща?

Информаторът ми е бил прав, усмихна се Тони.

— Да. Очаква ни. В колко часа отплувате?

— В полунощ. Последвайте ме.

— Благодаря.

Спуснаха се по стълбата и тръгнаха по тесен коридор покрай множество врати. В дъното на коридора спряха. Морякът почука на последната врата. Ризоли го избута встрани и нахълта в каютата.

Вътре бе много по-просторно, отколкото очакваше. Видя легло, канапе, бюро и два стола. Зад бюрото седеше Константин Демирис.

Щом зърна Тони Ризоли, той бързо се изправи. Лицето му пребледня.

— Вие… какво правите тук? — едва промълви той.

— Решихме с моите приятели да ти пожелаем приятно пътуване, Коста.

— А откъде… откъде знаете, че съм тук? Не ви очаквах.

— В това съм сигурен. Благодаря ти, приятелю — обърна се Ризоли към моряка.

Той отстъпи назад и затвори вратата.

— Значи така, тръгваш на път, без да се сбогуваш със своя съдружник.

— Не. Няма такова нещо — побърза да го увери Демирис. — Дойдох, за да проверя това-онова на кораба. Той ще отпътува утре сутринта.

Ръцете му потрепваха.

Ризоли пристъпи напред.

— Драги ми, Коста — започна той, — ти направи голяма грешка. Няма никакъв смисъл да се опитваш да бягаш, защото никъде не можеш да се скриеш от мен. Ние с теб сключихме сделка, нали си спомняш? А знаеш ли какво се случва с хора, които се опитват да се изхлузят от сделките? Умират мъчително… много мъчително.

— Аз… — преглътна Демирис — бих искал да поговорим насаме.

— Чакайте ме навън — рече през рамо Тони. Двамата придружители затвориха вратата и Ризоли се отпусна на един от столовете.

Много съм разочарован от теб, Коста.

— Не мога да направя онова, което искате от мен — рече Демирис. — Ще ви дам пари. Не сте и сънували толкова много пари.

— В замяна на какво?

— За да напуснете кораба и да ме оставите на мира. — В гласа на Демирис се долавяха нотки на отчаяние. — Правителството ще конфискува корабите ми. Ще бъда съсипан. Моля ви. Ще ви дам всичко, което поискате.

— Аз си имам всичко — усмихна се Ризоли. — Колко танкера имате? Двайсет? Трийсет? Ще ангажираме всички. Единственото, което трябва да направиш, е да определиш пристанищата, в които ще спират.

— Вие… вие изобщо нямате представа какво можете да ми причините.

— Мисля, че за това трябваше да помислиш по-рано. — Тони се изправи. — Трябва да поговориш с капитана за пристанище край бреговете на Флорида.

— Добре — след кратко колебание се съгласи Демирис. — Кога ще дойдете утре сутринта?

— Но аз няма да ходя никъде — изсмя се Ризоли. — Край на криеницата. Искаш да се измъкнеш тайно в полунощ, а? Носим хероин на борда, Коста, а за да бъде сделката по-изискана — и едно от съкровищата на Държавния музей; Ти ще я отнесеш в Съединените щати вместо мен. Като наказание, задето се опита да ме преметнеш.

— Но дали не може — замоли се Демирис — дали не може.

— Горе главата — потупа го по рамото Ризоли. — Ще видиш, че никак не е зле да си мой съдружник.

Ризоли отиде до вратата и я отвори.

— Хайде, носете стоката!

— Къде да я оставим?

Във всеки кораб има поне стотина тайни места, но Ризоли смяташе, че ще бъде излишно да си прави труда да ги търси. Корабите на Константин Демирис бяха извън всяко подозрение.

— Приберете я в чувал от картофи и му поставете знак. Донесете вазата тук, при Демирис. Той ще се погрижи лично за нея. — И като извърна към него пълния си с презрение поглед попита: — Това няма да те затрудни, нали?

Демирис се опита да каже нещо, но гласът му изневери.

— Е, момчета — рече Ризоли на своите хора, — на работа.

Ризоли отново седна.

— Хубава кабина. Оставям ти я да я ползваш. Ние с момчетата ще намерим къде да се настаним.

— Благодаря — едва пророни Демирис. — Много благодаря.

 

 

Воден от две лоцмански лодки, гигантският танкер потегли в полунощ. Хероинът бе скрит, а вазата предадоха в кабината на Константин Демирис.

Тони нареди на един от своите хора:

— Прекъсни всички радиовръзки. Не искам Демирис да предава каквито и да е съобщения.

— Ясно, Тони.

С Константин Демирис бе свършено, но Тони не искаше да рискува.

 

 

Развитието на събитията надхвърляше и най-смелите му мечти и Тони много се боеше, че нещо може да се случи до момента на отпътуването. Константин Демирис, един от най-богатите и най-могъщите мъже в света, бе негов съдружник. Какъв съдружник, по дяволите, изруга той на ум. Та аз го държа толкова здраво. Цялата му флотилия е моя. Мога да пренеса толкова наркотик, колкото ми доставят. Нека другите си мъчат мозъците да измислят, как да пренасят стоката до Съединените щати. Аз проблеми нямам. Да не говорим за ония съкровища от музея, които ме очакват. Това е другата ми златна мина. Тя вече си е лично моя. Като не знаят за нея, няма да се чувстват ощетени.

Тони заспа и сънува флотилия от златни кораби и дворци, в които прислужваха изкусителни момичета.

 

 

Когато Ризоли и неговите момчета се събудиха на другата сутрин, те слязоха в салона, за да закусят. Няколко души от екипажа вече бяха там. Посрещна ги един от стюардите.

— Добро утро.

— Къде е господин Демирис? — попита Ризоли. — Няма ли да закусва?

— Остана в кабината си, господин Ризоли. Нареди да бъдем на ваше разположение.

— Много мило — усмихна се Тони. — За мен портокалов сок и бекон с яйца. А за вас, момчета?

— За нас също.

Щом останаха сами, Ризоли нареди:

— Искам да се държите спокойно. Не се шляйте много из кораба и бъдете любезни с всички. Не забравяйте, че сме гости на господин Демирис.

 

 

Демирис не се появи нито на обяд, нито на вечеря.

Ризоли го завари с поглед зареян над морската шир. Беше блед и измъчен.

— Трябва да се храниш, съдружнико. Не бих искал да се разболееш точно сега. Още много работа ни чака. Казах на стюарда да ти донесе нещо за ядене.

Демирис въздъхна тежко.

— Не мога нищо да… Оставете ме, моля.

— Готово — ухили се Ризоли. — А след като хапнеш, легни. Имаш ужасен вид.

На другата сутрин Тони Ризоли отиде да се срещне с капитана.

— Казвам се Тони Ризоли. Гост съм на господин Демирис.

— Да, той ми спомена, че искате да говорите с мен. Разбрах, че ще трябва да направим някакви промени в маршрута.

— Точно така. Аз ще ви кажа, когато му дойде времето. Кога ще наближим бреговете на Флорида?

— След около три седмици, господин Ризоли.

— Е, добре. Ще се видим по-късно.

Ризоли се разходи из танкера. Неговият танкер. Цялата флота бе негова. Светът бе негов. Бе в такова приповдигнато настроение, каквото никога досега не бе изпитвал.

Танкерът напредваше спокойно. От време на време Ризоли се отбиваше при Константин Демирис.

— Трябва да имате и мадами на корабите — опита се да го заговори Ризоли. — Но предполагам, че вие гърците, нямате нужда от жени, а?

Демирис не пожела да му отговори.

Всеки изминат ден приближаваше Ризоли към мечтата му. Беше го обзело трескаво нетърпение. Мина една седмица, сетне още една и вече наближиха бреговете на Северна Америка.

В събота привечер Ризоли се бе подпрял на перилата на танкера и гледаше морето, когато най-неочаквано светкавица проряза небосклона.

Първият помощник се доближи до него.

— Нищо чудно малко да ни разлюлее, господин Ризоли. Надявам се, че не ви прилошава.

— Никога не ми е прилошавало.

Скоро започна вълнение и грамадното туловище на танкера взе здравата да се люлее.

Ризоли усети, че му се повдига. Значи все пак не съм толкова издръжлив. Но има ли някакво значение? Светът беше негов. Тази вечер той си легна по-рано от обикновено.

Спа неспокойно и сънува много. Този път нямаше златни кораби и красиви голи момичета. Сънищата му бяха тревожни. Имаше война и до слуха му стигнаха изстрели на артилерия. Една от експлозиите дори го събуди.

Ризоли седна в леглото. Каютата се люлееше. Навън вилнееше силна буря. По коридорите трополяха стъпки. Какво ставаше, по дяволите?

Тони бързо стана и излезе навън. Подът под краката му силно се люшна и той едва не падна.

— Какво става? — попита той един от хората, които тичаха покрай него.

— Стана експлозия. Корабът гори. Потъваме. Най-добре да се качите на палубата.

Потъваме ли? Не можеше да повярва на ушите си. Всичко вървеше гладко като по масло. Няма значение, бързо се примири той. Ще прежалим този товар. Ще има още много като него. Трябва да спася Демирис. Той е ключът към всичко. Ще изпратим сигнал за помощ. Чак тогава се сети, че нареди да прекъснат връзките със света.

Мъчейки се да пази равновесие, Тони Ризоли мина покрай каюткомпанията и с труд се изкачи на палубата. За голяма своя изненада видя, че бурята е отминала. Морето бе гладко и спокойно. Пълната луна осветяваше всичко наоколо. Разнесе се гърмежът на нова експлозия, последван от втори. Палубата стремително се накланяше. Кърмата беше вече под водата. Моряците се мъчеха да спуснат спасителните лодки, но беше твърде късно. Водата кипеше от горящия петрол. Къде ли беше Демирис?

Над шума от експлозиите, Ризоли чу шум от мотор. Вдигна очи. На няколко метра над кораба висеше хеликоптер.

Спасени сме, зарадва се Ризоли. Замаха с всички сили на пилота.

На прозореца се появи нечие лице. Нужни му бяха миг-два, докато осъзнае, че това бе лицето на Константин Демирис. Той се усмихваше и държеше в ръка безценната ваза, така че Тони да я види.

Ризоли се мъчеше трескаво да сглоби фактите. Как бе успял Константин да намери хеликоптер посред нощ?

Най-сетне успя и стомахът му се сви на топка. Демирис нито за миг не бе имал намерение да стане негов партньор. Той бе замислил целия този план; копелето му с копеле! А телефонното обаждане… Това изобщо не е бил Спирос Ламбру, а Демирис! Поставил му бе капан с кораба и Ризоли се бе хванал.

Танкерът потъваше все по-дълбоко и все по-бързо, Ризоли усещаше ледената морска вода в краката си. Гадното му копеле ще остави всички да се издавят, за да заличи следите.

Ризоли вдигна отчаяно лице към хеликоптера и изкрещя обезумял:

— Върни се! Ще ти дам всичко!

Вятърът отнесе думите му.

Последното нещо, което Тони видя преди парещата солена вода да го залее, бе полетелия към луната хеликоптер.