Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (12)

11. Глава

С всеки изминат ден проблемите на Тони Ризоли се множаха. Сякаш всичко вървеше наопаки. Той нямаше вина за това, но знаеше, че Семейството ще го държи отговорен и никакви извинения не биха помогнали.

Най-неприятното бе, че първата част от операцията завърши чудесно. Ризоли успя да достави наркотика в Атина без проблеми и временно го скри в склада на свой познат. Подкупи един стюард да пренесе товара до Ню Йорк, но двайсет и четири часа преди полета заловиха този идиот да кара колата си пиян и веднага го уволниха.

Тони бе минал на резервния вариант или „товарния кон“: Сара Мърчинсън, седемдесетгодишна туристка, пристигнала в Атина на гости на дъщеря си, бе обещала да вземе куфара му до Ню Йорк. Естествено тя нямаше представа какво пренася.

— Някои дребни неща, които обещах да изпратя на майка си — обясни Тони. — И тъй като сте така любезна, настоявам да платя билета ви до Ню Йорк.

— Не е необходимо — възпротиви се госпожа Мърчинсън. — Ще го направя с най-голямо удоволствие. Живея недалеч от дома на майка ви. Ще се радвам да се запозная с нея.

— Не се съмнявам, че за нея също ще бъде удоволствие. Но е доста болна и сигурно някой друг ще дойде да прибере куфара.

Старицата бе изключително подходяща за тази работа — съвършената американска баба. Единственото, за което митничарите можеха да я заподозрат, че пренася незаконно, бяха куките за плетене.

Сара Мърчинсън трябваше да отлети за Ню Йорк на следващата сутрин.

Ще дойда да ви взема, за да ви откарам до летището.

— Много благодаря. Страшно сте любезен. Колко ли се гордее майка ви с вас.

— Да. Много сме привързани един към друг. — Майка му не бе сред живите вече десет години.

 

 

На другата сутрин, когато Ризоли се готвеше да излезе от хотела, за да отиде до склада и да прибере своя ценен товар, телефонът в стаята иззвъня.

— Господин Ризоли? — попита непознат глас.

— Кажете.

— Обажда се доктор Патсака от спешното отделение на Атинската болница. Тук при нас лежи госпожа Сара Мърчинсън. Снощи се препънала, паднала и счупила крак. Много държеше да ви се обадя и да ви кажа колко съжалява…

Тони Ризоли тръшна слушалката.

— Merda! — За втори път! Къде да търси друг „товарен кон“!

Ризоли знаеше, че трябва да е извънредно предпазлив. Говореше се, че цял отряд полицаи от отделите за борба с наркотици е в Атина и работи с гръцките власти. Наблюдаваха всички изходни пунктове на града, претърсваха редовно самолетите и корабите.

Не стига това, ами възникна и нов проблем. Един от наркоманите, който между другото крадеше, му съобщи, че полицията е започнала да претърсва складовете за контрабандни стоки и наркотици. Притискаха го отвсякъде. Време беше да даде обяснения на Семейството.

Тони Ризоли излезе от хотела и тръгна по улица „Патисион“ към Телефонната палата. Не беше сигурен дали телефонът в хотела не се подслушва и предпочиташе да не рискува.

Голямата сграда на „Патисион“ 85 бе облицована с кафяв камък, с колони на фасадата, на входа висеше метална табела. Ризоли влезе във фоайето и се огледа. Покрай две от стените видя наредени двайсетина номерирани телефонни кабини. На дълги полици стояха телефонни указатели за цял свят. В центъра на залата четирима служители приемаха поръчките. Хората чакаха да ги свържат.

Тони приближи до една от жените зад гишето.

— Добър ден — рече той.

— Какво обичате?

— Искам да поръчам международен разговор.

— Трябва да почакате около половин час.

— Няма значение.

— Кажете ми държавата и номера.

— Един момент — отговори Тони и след кратко колебание и подаде едно листче. За тяхна сметка.

— Името ви, моля.

— Браун, Том Браун.

— Щом се свържа, господин Браун, ще ви повикам.

— Благодаря. — И той се настани на една от пейките отсреща.

Защо ли не опитам да скрия пакетите в лека кола и да платя на някого, за да ги пренесе през границата. Много е рисковано — претърсват колите. Може би ако успея да намеря някой…

— Господин Браун… Господин Браун… — Два пъти повториха името, докато се сети, че викат него. Стана и приближи до гишето в центъра на залата.

— Разговорът е приет. Кабина номер седем, ако обичате.

— Благодаря ви. Бихте ли ми върнали листчето? Ще трябва отново да се обаждам след няколко дни.

— Разбира се.

Тони влезе в седма кабина и затвори вратата.

— Ало?

— Тони, ти ли си?

— Да. Как си Пийт?

— Честно казано, малко сме загрижени. Момчетата вече очакват твоята пратка.

— Възникнаха проблеми.

— Изпрати ли пакетите?

— Не. Все още са тук.

— Не бихме искали нещо да им се случи, Тони — чу гласа след малка пауза.

— Няма опасност. Просто трябва да изчакам малко, докато успея да ги изнеса. Тъпкано е с полицаи.

— Говорим за десет милиона, Тони.

— Зная. Не се безпокой. Все ще измисля нещо.

— Налага се, Тони. Постарай се!

Връзката прекъсна.

Един мъж със сив костюм проследи Тони е поглед, докато излизаше от залата на телефонната палата. Сетне приближи жената зад гишето.

— Signomi, забелязахте ли мъжа, който току-що излезе?

— Ochi? — вдигна тя очи.

— Искам да зная номера, с който говори.

— Съжалявам. Нямаме право да даваме такава информация.

— Полиция. Името ми е инспектор Тину — каза мъжът и отвори портфейла си — от вътрешната страна бе закачена металната му значка.

Поведението на жената веднага се промени.

— О, поиска да набера номер, записан на лист хартия, но след това го прибра.

— Вие сигурно записвате номерата.

— О, да. Задължително.

— Бихте ли ми го дали?

— Да, момент.

Жената написа номера на лист хартия и го подаде на инспектора. Той го прочете внимателно. Кодът на страната бе 39, а на централата — 91. Италия. Палермо.

— Благодаря ви. А случайно да си спомняте името на човека?

— Да. Браун. Том Браун.

 

 

Телефонният разговор изнерви Тони Ризоли. Наложи се да потърси тоалетна. По дяволите този Пийт Лука! На един от ъглите на площад „Колонаки“ видя табела APOHORITIRION. Мъже и жени влизаха и излизаха, очевидно използваха едно и също помещение. И те се имат за цивилизовани, помисли Ризоли. Отвратително.

 

 

Във вила на един от планинските склонове над Палермо около голяма маса седяха четирима мъже.

— Пратката трябваше вече да е изпратена, Пийт — обади се единият от тях. — Какво става?

— Не ми е много ясно. Вероятно причината е у Тони Ризоли.

— Никога не съм имал неприятности с него.

— Зная, но понякога хората стават алчни. Може би няма да е зле да изпратим някого в Атина да види какво става.

— Жалко наистина. Винаги съм харесвал Тони.

 

 

В сградата на полицията на улица „Стадиу“ в центъра на Атина, се провеждаше съвещание. Присъстваха шефът на полицията Ливрери Димитри, инспектор Тину и американският лейтенант Уолт Кели — представител на митническия отдел в Министерството на финансите на Съединените щати.

— Имаме сведения, че се подготвя прехвърлянето на много голяма пратка наркотици. Ще отпътува от Атина. Замесен е и Тони Ризоли.

Инспектор Тину мълчеше. Полицейските власти в Гърция не обичаха представители на други страни да се месят в работата им. Най-малко пък — американци. Винаги са толкова високомерни.

— Работим вече по този случай, лейтенант — обади се шефът на полицията. — Преди малко Тони Ризоли е телефонирал в Палермо. В момента издирваме чий е телефонът. Щом разберем, ще стане ясно с кого е свързан.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Димитри и инспектор Тину се спогледаха.

Инспекторът вдигна слушалката.

— Успяхте ли? — попита той и се заслуша в обясненията с безизразно лице. Не след дълго остави слушалката.

— Е?

— Разбрали са чий е номерът.

— И?

— На една телефонна кабина в центъра на града.

— Gamoto!

— Нашият господин Ризоли е inch eskipnos.

— Не зная гръцки — нетърпеливо се обади Кели.

— Прощавайте, лейтенант. Това значи, че е голям хитрец.

— Искам да засилите наблюдението над него.

Ама че нахалник.

— Не разполагаме с достатъчно доказателства, за да предприемем по-сериозни мерки, нали?

— Не, господине. Имаме само сериозни подозрения.

— Не мога да отделя толкова хора, за да следим всеки, когото подозираме, че се занимава с търговия на наркотици — обърна се Димитри към Уолт Кели.

— Но Ризоли…

— Уверявам ви, господин Кели, че ние също имаме канали за информация. Ако получим допълнителни сведения, знаем къде да ви търсим.

Американецът го погледна озадачено.

— Не чакайте прекалено дълго — рече той. — А междувременно пратката може да замине.

 

 

Вилата в Рафина беше готова.

— Зная, че я купихте мебелирана — опита да изкаже мнението си посредникът. — Но бих могъл да ви предложа някои нови мебели.

— Не, искам всичко да остане така, както е било.

Точно както е било, когато Ноел и любовникът й Лари са го мамели. Прекоси дневната. Дали са се любили тук, сред стаята, на пода? Или в кабинета? Или в кухнята? Демирис мина в спалнята. Широката спалня бе в ъгъла. Тяхната, спалня. Тук Лари бе милвал голото тяло на Ноел, тук бе крал от Демирис онова, което беше само негово. Дъглас бе платил за измяната и сега Демирис щеше да му плати повторно. Ще се любя с Катерин първо тук. После и в другите стаи. Във всички поред.

Константин телефонира на Катерин от вилата.

— Ало?

— Мислех си за теб.

 

 

Неочаквани гости от Сицилия посетиха Тони Ризоли в хотела. Нахълтаха в стаята му без предупреждение и той веднага подуши, че се задават неприятности. Алфредо Манкузо бе едър мъжага. Джино Лавери бе по-едър и от него.

— Изпраща, ни Пийт Лука — пристъпи към целта Манкузо.

— Чудесно — опита се да подхвърли небрежно Тони. — Добре дошли в Атина. Какво мога да направя за вас?

— Да престанеш с шашмите! — рече Манкузо. — Пийт иска да знае, каква игра въртиш?

— Игра ли? За какво говориш? Казах му, че имам незначителен проблем.

— Тъкмо за това сме тук. Ще ти помогнем да го решиш.

— Чакайте, момчета — опита се да им обясни Ризоли. — Скатал съм стоката на едно сигурно място. Когато…

— Пийт не иска стоката да се „скатава“. Доста пари е вложил в нея. — Лавери опря пръст в гърдите на Тони и го бутна да седне. — А сега да ти обясня. Ако стоката беше навреме в Ню Йорк, какъвто беше планът, Пийт можеше вече да е прибрал парите и да ги е вложил в бизнеса на улицата. Схващаш ли?

Дали пък да не пречукам тия две горили, помисли си Тони. Но той чудесно си даваше сметка, че всъщност не те бяха неговите противници, а Лука.

— Естествено, че схващам — съгласи се Ризоли. — Но днес нещата не са така прости, както едно време. Гръцките полицаи са плъзвали навсякъде. Довлекли са се и от отдела за наркотици от Вашингтон. Имам един план…

— И Пийт има — прекъсна го Лавери. — И знаеш ли какъв е? Каза ми да ти предам, че ако стоката не тръгне до следващата седмица, ще трябва сам да я платиш.

— Как така! — запротестира Ризоли. — Откъде да взема толкова много пари? Аз…

— Той също смята, че няма да имаш толкова. Та затова поръча да те накараме да се издължиш по друг начин.

— Добре — въздъхна Тони Ризоли. — Кажете му, че ще се погрижа за всичко.

— Хубаво. Ние ще се навъртаме наоколо, за всеки случай. Имаш още една седмица.

За Тони бе въпрос на чест да не пие преди обяд, но когато ония двамата напуснаха стаята му, отвори бутилка уиски и гаврътна две големи глътки. Усети как топлината на питието се разлива по тялото му, но това не му донесе облекчение. Нищо няма да ми помогне. Как можа старецът така да се обърне срещу мен? Бях му като син, а сега — само една седмица. Спешно ми трябва „товарен кон“. Казиното, реши той. Само там ще намеря човека, който ми трябва.

 

 

В десет часа вечерта Ризоли спря пред „Лутрак“, известен игрален дом на петдесет мили западно от Атина. Разходи се в просторната игрална зала. Тук винаги имаше много губещи играчи, готови да дадат мило и драго, само за да намерят още малко пари, с които да продължат. Колкото по-отчаян е един човек, толкова по-лесна плячка става. Ризоли откри бързо своята жертва кран една от масите за рулетка. Дребен мъж с птиче лице и посребрени коси, около петдесетте, който не спираше да трие потта от челото си. Колкото повече губеше, толкова повече се потеше.

Ризоли го наблюдаваше с искрено любопитство. И друг път бе виждал същите симптоми. Мъжът бе класически пример на страстен играч, който губи повече, отколкото може да си позволи.

Чиповете пред мъжа се стопиха и той се обърна към крупието:

— Може ли?

Крупието се обърна към шефа си.

— Дай му, но за последен път.

Тони се питаше, с колко ли е затънал вече този шаран. Седна до мъжа и взе жетони. Рулетката е лесна игра, но е важно да знаеш как да я играеш. Докато купчината жетони пред него растеше, тази пред съседа му се топеше. Човекът хвърляше жетоните отчаяно, залагаше на числа, на цветове, на четно и нечетно. Този изобщо няма представа какво върши, мислеше Ризоли.

И последният му чип изчезна. Играчът седеше като зашеметен.

Вдигна поглед, изпълнен с надежда към крупието.

— Не бих ли могъл…

— Съжалявам, господине.

Мъжът се изправи с тежка въздишка. Ризоли също стана.

— Много неприятно — подхвърли съчувствено той. — Имах късмет тази вечер, позволете ми да ви почерпя едно питие.

Човекът премигна.

— Много любезно от ваша страна, господине — промълви той.

Ето го, моят „товарен кон“. Човекът очевидно бе закъсал за пари. Много вероятно бе да се хване на въдицата и на драго сърце да занесе до Ню Йорк един безобиден пакет срещу стотина долара и безплатен билет.

— Казвам се Тони Ризоли.

— Виктор Коронцис.

Ризоли поведе Коронцис към бара.

— Какво ще пиете?

— Аз… май останах без пукната пара.

— Аз черпя — махна Тони с ръка.

— Чаша рицина, в такъв случай. Благодаря.

— И „Шивас Ригал“ с лед, ако обичате — обърна се Тони към келнера.

— Турист ли сте? — попита любезно Коронцис.

— Да. В отпуска съм. Красива страна.

— Бива си я — сви рамене Коронцис.

— Не ви ли харесва тук?

— Защо, красиво е. Само че животът стана много скъп. Цените се покачиха. Ако не сте милионер, трудно ще изхраните жена и четири деца — с горчивина добави той.

Добре, добре.

— С какво се занимавате, Виктор? — небрежно попита Тони.

— Уредник съм в Атинския държавен музей.

— Така ли? И какво точно означава това?

— Грижа се за всички древни предмети, открити на територията на Гърция. — В гласа му се прокрадваха нотки на гордост. — Е, не за абсолютно всички. Има и други музеи. Акрополът, Националният археологически музей. В нашия музей са събрани най-ценните произведения на изкуството.

Тони Ризоли искрено се заинтересува.

— В какъв смисъл?

— Повечето от тях са безценни. Има естествено закон, който забранява изнасянето на старинни предмети от страната. В музея имаме малък магазин, където се продават копия.

Мозъкът на Ризоли трескаво заработи.

— Сериозно? А добри ли са копията?

— Отлични. Само голям специалист може да направи разлика между оригинала и копието.

— Нека да ви поръчам още едно питие.

— Благодаря ви. Много сте любезен. Но не мога да ви се реванширам.

Ризоли се усмихна.

— Не се безпокойте. Всъщност можете да направите нещо за мен. Да ми покажете вашия музей. Струва ми се, че има какво да се види в него.

— Така е — възторжено каза Коронцис. — Това е един от най-интересните музеи в света. С удоволствие ще ви разведа. Кога сте свободен?

— Утре сутринта.

Тони Ризоли предусещаше, че е на път да открие нещо много по-доходоносно от „товарен кон“.

 

 

Атинският държавен музей се намира на площад „Синтагма“, в самото сърце на Атина. Сградата е много красива, построена като древногръцки храм с четири йонийски колони отпред. На върха се вее гръцкият флаг, заобиколен от четири скулптурни фигури на покрива.

В просторната, облицована с мрамор зала, имаше колекция от предмети, датиращи от различни периоди на гръцката история. В по-малките зали бяха наредени витрина до витрина със златни чаши, златни корони, гравирани саби, съдове за жертвоприношение. Имаше и златни посмъртни маски и отломки от антични статуи.

Виктор Коронцис развеждаше Тони Ризоли из залите. Той спря пред малка фигурка на богиня с венец от макови цветове и каза тихо:

— Това е богинята на мака, вестителка на съня, сънищата, откровението и смъртта. Венецът е един вид символ.

— Колко струва?

Коронцис се засмя.

— Ако някога се стигне до продажба, би струвала милиони.

— Наистина ли?

Младият уредник очевидно се гордееше с безценните съкровища, за които говореше.

— Ето една глава на корус от петстотин и трийсета година Преди Христа… Това пък е глава на Атина с коринтски шлем, около хиляда четиристотин и петдесета година преди новата ера… А тук виждате изключителен експонат. Златна маска на ахейски мъж от шестнайсети век преди Христа, намерена в царска гробница на акропола в Микена. Смята се, че е на Агамемнон.

— Невероятно!

Коронцис спря пред витрина с изящна амфора.

— Това е един от любимите ми експонати — довери той с грейнало лице. — Зная, че не е редно човек да има любимо дете, но е по-силно от мен. Тази амфора…

— Прилича ми по-скоро на ваза.

— Е… да. Открита е в тронната зала по време на разкопките в Кносос. Виждате ли фигурата на оплетен в мрежа бик? В древността улавяли биковете с мрежи, за да предотвратят проливането на безценната им кръв.

— Колко ли струва?

— Може би десет милиона долара.

— Тази ваза? — сбърчи вежди Ризоли.

— Ами да, не бива да се забравя, че е от късен минойски период, хиляда и петстотната година след Христа.

Тони обикаляше с поглед десетките витрини и експонатите в тях.

— И всичко ли е все така скъпо?

— Не, не всичко. Само оригиналните антики. Естествено, те са незаменими. Благодарение на тях имаме ключ към живота на древните цивилизации. Елате, искам да ви покажа нещо…

Тони последва Коронцис в една от залите и спря до него пред витрината в ъгъла.

Виктор Коронцис посочи една ваза.

— Ето и едно от най-големите ни съкровища. Тук могат да се видят най-ранните примери за фонетични знаци в историята на човечеството. Кръгът с кръста, който виждате, е фигурата на Ка. Пресечената окръжност е един от най-ранните опити на човека да изобрази космоса. Има само няколко…

Кой го интересува всичко това!

— И колко струва? — попита Тони.

— Цяло състояние — въздъхна Коронцис.

 

 

Когато напусна музея, Тони Ризоли прехвърли наум несметните богатства, които бе видял и за които дори не бе сънувал. Благодарение на една огромна случайност той бе попаднал на истинска златна мина. Търсил бе „товарен кон“, а вместо това откри ключа към истинско съкровище. Печалбата от търговията с хероин щеше да се дели поне на шест. Никой не е толкова глупав, та да си въобразява, че може да изскубне нещо от Семейството, ала търговията на черно с произведения на древното изкуство беше нещо съвсем друго. Ако намереше начин да ги изнася от Гърция, това щеше да е лично негов бизнес и нямаше да дели с никого. Ризоли имаше всички основания да е развълнуван. Единственото, което трябва да направя, мислеше Ризоли, е да измисля как да накарам рибата да клъвне. После ще мисля за пратката.

 

 

Същата вечер Тони заведе новия си приятел в „Мостров Атина“, нощно заведение с доста разгулни забавления. След представлението посетителите можеха да разчитат на компанията на любвеобилните момичета, които работеха там.

— Да поканим две мацета и да се позабавляваме, а? — предложи Ризоли.

— Трябва да се прибера у дома при семейството си — възрази Коронцис. — А и не мога да си позволя такива неща.

— Ти си мой гост. Аз плащам. На мен не ми струва нищо.

Ризоли уговори едно от момичетата да заведе Виктор в стаята си в хотела.

— Идваш ли? — попита го Коронцис.

— Имам да свърша още нещо тук. Ти върви, сметката е уредена.

 

 

На другата сутрин Тони Ризоли отново се отби в музея. Множество туристи бяха плъзнали из залите и ахкаха пред съкровищата от древността.

Коронцис заведе Ризоли в своя кабинет.

— Аз… не зная как да ти благодаря… за снощи, Тони — заекваше той, изчервен и смутен. — Тя беше чудесна.

— Приятелите са за това — усмихна се Ризоли.

— Но аз нищо не мога да направя, за да ти се отблагодаря.

— Не съм го направил за това. Харесваш ми. Приятно ми е с теб. А, да не забравя, тази вечер се събираме няколко приятели на покер. Не искаш ли да дойдеш и ти?

— Благодаря ти, с най-голямо удоволствие, но… — Той сви рамене. — По-добре да не идвам.

— Ако парите са проблем, не го мисли. Аз ще те финансирам.

— Направи вече толкова много. Ако загубя, никога няма да мога да ти ги върна.

— Кой каза, че ще загубиш? Играта е уговорена.

— Как така уговорена? Не разбирам.

— Играта ще се върти от един приятел. Ото Далтон. В Атина са пристигнали няколко паралии американци, които умират за хазарт, и ние с Ото ще им приберем парите.

Коронцис ококори очи.

— Ще им ги вземете? Искащ да кажеш, че… че ще правите шашми? — Очевидно смутен, младият мъж навлажни устните си. — Никога… никога не съм участвал в такова нещо.

Ризоли кимна съчувствено.

— Разбирам те. Ако се притесняваш, не се налага да участваш. Все пак две-три хиляди долара ще ти дойдат добре, нали?

Коронцис съвсем облещи очи.

— Две-три хиляди долара ли каза?

— Ами да, най-малко.

— Не е ли рисковано?

— Мислиш ли, че щях да участвам ако беше опасно — засмя се Тони. — Съвсем просто е. Ото е страхотен майстор. От години го прави и никога досега не са го хващали.

Коронцис седеше като вцепенен и не сваляше очи от Ризоли.

— Колко ми трябват, за да участвам в играта?

— Около петстотин долара. Работата е толкова сигурна, че аз ще ти услужа с тези пари, но ако все пак загубиш, няма да искам да ми ги връщаш.

— Ти си прекалено щедър, Тони. Защо… защо правиш всичко това?

— Вече ти казах. — Ризоли престори гласа си така, че да звучи възмутено. — Винаги, когато видя някой почтен, трудолюбив човек като теб на отговорна работа — уредник в един от най-прочутите музеи в света, — за която държавата не ти дава дори прилична заплата, нищо че се блъскаш от сутрин до вечер, за да изхранваш семейството си… право да ти кажа, просто се вбесявам. Кога за последен път ти повишиха заплатата?

— Тук няма такова нещо.

— Ето, виждаш ли? Слушай какво. Имаш възможност да избираш. Или ще ми позволиш да ти направя една услуга тази вечер, та да сложиш в джоба си няколко хиляди и да заживееш както се полага, или ще продължиш да се мъчиш да свързваш двата края.

— Не зная, Тони… аз…

— Ясно. — Ризоли стана решително от стола. — След година-две може би отново ще дойда в Атина и нищо чудно отново да се срещнем. Много ми беше приятно, че се запознахме, Виктор. — И той тръгна към вратата.

— Почакай — спря го Коронцис, очевидно взел решение. — Ще дойда с теб тази вечер.

Налапал бе въдицата.

— Ей, страхотен си — зарадва се Тони. — Искрено се радвам, че ще мога да ти помогна.

— Прощавай, но искам да съм сигурен, че съм те разбрал правилно. Ти каза, че ако загубя, няма да се налага да ти връщам парите, нали?

— Точно така. Няма начин да загубиш. Играта е нагласена.

— Къде ще играем?

— В стая номер двайсет и четири на хотел „Метропол“. В девет часа. Кажи на жена си, че ще работиш до късно.