Емил Зола
Доктор Паскал (8)

VIII

Тогава започна щастливата взаимност, щастливата идилия. За Паскал Клотилд беше нова пролет, която го спохождаше на късни години, в неговия залез. Дрехата й на влюбена беше изтъкана от слънце и цветя за него и тя му даряваше тази младост след тридесет години тежък труд, когато беше вече уморен и покрусен от слизането си сред ужаса на човешките язви. Той се възраждаше пред големите й светли очи, под чистото ухание на дъха й. И отново вярваше в живота, в здравето, в силата, във вечното обновление.

В утрото след брачната нощ Клотилд излезе първа от спалнята, едва към десет часа. Веднага видя Мартин: стоеше като втрещена насред всекидневната, с израз на ужасно изумление. Вечерта, излизайки от стаята си, за да последва Клотилд, докторът бе оставил вратата отворена, така че прислужницата бе влязла свободно и току-що бе установила, че леглото му си стои оправено. После с изненада бе дочула гласове в другата стая. В смайването си тя изглеждаше забавна.

И развеселена, грейнала от щастие, Клотилд се спусна към нея с такъв устрем, сякаш щеше да помете всичко, и извика радостно:

— Мартин, няма да си отида!… Ние с учителя се оженихме.

От този удар прислужницата политна. Под бялото боне изтощеното й от монашеско въздържание лице пребледня от ужасна, разкъсваща болка. Тя не каза нито дума, обърна се, слезе, отиде в кухнята, строполи се на един стол и опряла лакти на масата за кълцане на месо, се разплака в шепите си.

Разтревожена, покрусена, Клотилд тръгна след нея. Опита се да разбере, да я утеши.

— Ех, че си глупава, какво ти стана?… Ние с учителя пак ще те обичаме, ти ще си останеш при нас. Няма да бъдеш по-зле поради това, че сме се оженили. Напротив, сега у дома ще бъде весело от сутрин до вечер.

Но Мартин ридаеше все по-силно, по-отчаяно.

— Поне ми отговори. Кажи ми защо се сърдиш, защо плачеш… Не се ли радваш, че учителят е толкова щастлив, толкова щастлив!… Сега ще го повикам и той ще те накара да отговориш.

При тази заплаха старата прислужница скочи и се спусна към стаята си, в която се влизаше от кухнята, гневно захлопна вратата и бързо заключи. Клотилд напразно вика, блъска до изтощение.

При този шум Паскал най-после слезе.

— Какво става?

— Представи си, тази упорита жена се разплака, като й казах колко сме щастливи. Затвори се в стаята си и се спотайва.

И наистина Мартин не се обаждаше. Паскал също я повика, потропа на вратата й. Ядоса се, разчувствува се. Двамата взеха да се редуват. Никакъв отговор. От стаичката долиташе само мъртво мълчание. Те си представяха малката стая — маниакално чиста, с орехов скрин и монашеско легло, в което прислужницата бе спала сама през целия си живот на жена и на което навярно се бе хвърлила, за да заглушава стенанията си, хапейки възглавницата.

— Е, толкова по-зле за нея! — най-после каза Клотилд с егоизма на радостта си. — Да се сърди!

После силно обгърна Паскал със свежите си ръце, вдигна към него прелестното си лице и все така горяща от страст и преданост, от желание да бъде негова вещ, добави:

— Знаеш ли какво, учителю, днес аз ще бъда твоята прислужница.

Трогнат, Паскал развълнувано я целуна по очите. И тя веднага се зае да приготви обеда, обърна наопаки цялата кухня. Беше чаровна с огромната бяла престилка, която си бе вързала, с навитите си ръкави, през които се подаваха изящните й ръце, сякаш се готвеше за кой знае каква работа. Тъкмо имаше пържоли и тя хубаво ги изпече. Освен това направи бъркани яйца и дори успя да изпържи картофи. Стана чудесен обед, прекъсван час по час от нейното усърдие: тя изтичваше да донесе хляб, вода, забравена вилица. Ако Паскал й разрешеше, бе готова да коленичи, за да му прислужва. Ах! Да бъдат сами, само двама в тази голяма нежна къща и да се чувствуват далеч от света, спокойно да могат да се смеят и обичат!

Целия следобед се занимаваха с домакинство: пометоха, оправиха леглото. Паскал бе пожелал да й помага. Това бе игра, забавляваха се като весели деца. И все пак от време на време отиваха до вратата на Мартин и почукваха. Но това бе лудост! Да се остави да умре от глад ли искаше! Виждало ли се е такова магаре? Та никой нищо не й бе направил, нищо не й бе казал! Но ударите им все отекваха унило като в пуста стая. Настъпи нощ, те трябваше сами да си приготвят и вечерята. Ядоха притиснати един до друг от една чиния. Преди да си легнат, направиха последен опит, заплашиха, че ще разбият вратата, но долепените им до дървото уши не доловиха дори шумолене. На другия ден, като се събудиха и слязоха, наистина започнаха да се безпокоят, понеже установиха, че нищо не бе пипнато, а вратата беше все така затворена. От двадесет и четири часа прислужницата не бе дала никакъв признак на живот.

Излязоха за миг от кухнята и като се върнаха, останаха поразени: Мартин седеше до масата и чистеше киселец за обед. Отново бе заела безшумно мястото си на прислужница.

— Но какво ти стана? — извика Клотилд. — Ще проговориш ли най-после?

Жената вдигна печалното си, подпухнало от сълзи лице. Но сега на него се бе установило голямо спокойствие, то издаваше само унило старческо примирение. Тя погледна Клотилд с неизразим укор, после отново сведе глава, без да продума.

— Сърдиш ли ни се?

И понеже тя продължи да мълчи умърлушено, Паскал се намеси:

— Сърдите ли ни се, мила Мартин?

Тогава старата прислужница го погледна с предишното си обожание, сякаш го обичаше толкова, че бе готова да понесе всичко и все пак да остане. Най-после проговори:

— Не, на никого не се сърдя… Господарят е свободен. Щом той е доволен, всичко е наред.

Оттогава започна новият живот. Двадесет и пет годишната Клотилд, която дълго си бе останала дете, разцъфтя като чаровно пищно цвете на любовта. Откакто сърцето й се бе разтуптяло, умното кръглоглаво момиче с къдрава, късо подстригана коса отстъпи място на една обаятелна, изцяло женствена жена, жена, която обича да бъде обичана. Въпреки всичките и познания, придобити от безредно четене, нейното голямо очарование беше в девическата й наивност, сякаш в несъзнателното си очакване на любовта бе запазила цялото си същество, за да го принесе в дар на мъжа, когото щеше да обикне дотам, че да изчезне в него. Тя положително се бе отдала и от признателност, и от възхищение, но и от любов. Беше щастлива, че го е направила щастлив, радваше се, че е като дете, като негова обожавана вещ в ръцете му, негова безценна собственост, която той целуваше коленичил, с възторжено преклонение. От предишната й набожност у нея бе останала покорната преданост към един възрастен и всемогъщ господар, от когото черпеше утеха и сила, като отвъд физическото усещане си запазваше свещения трепет на вярваща, каквато продължаваше да бъде. Но тази толкова женствена, толкова увлечена влюбена имаше прелестта на всяко здраво същество, беше весела, ядеше с апетит, бе наследила нещо от жизнеността на своя дядо воина, изпълваше къщата с полета на гъвкавите си движения, със свежестта на кожата си, с изяществото на стройното си тяло, на шията си, с цялата си божествено млада плът.

Любовта бе възвърнала красотата на Паскал, ведрата красота на мъж, запазил силата си въпреки белите коси. Вече нямаше онзи измъчен израз като през месеците на скръб и страдания; лицето му отново бе станало приветливо, големите му, все още толкова детски очи се оживиха, тънките му черти излъчваха весела добрина; белите му коси, бялата му брада изглеждаха още по-буйни, по-гъсти, като лъвска грива, и целият този обилен сняг го подмладяваше. В самотния си живот на упорит труженик той толкова дълго се бе пазил от пороци и разврат, че неизползуваната му мъжественост се възраждаше, бързаше най-после да се задоволи. Той сякаш се пробуждаше, младежка буйност избиваше в движения, във възклицания, в непрекъснато желание да се изразходва, да живее. Всичко му се струваше ново, пленително, най-малкото ъгълче от обширния хоризонт го изпълваше с възхищение, уханието на най-простичкото цвете го опияняваше, една обикновена, изтъркана от употреба нежна дума го трогваше до сълзи, сякаш беше съвсем свежо изобретение на сърцето, сякаш милиони устни не бяха я изхабили. Когато Клотилд му кажеше: „Обичам те“, цял се стапяше като от милувка, чиято неимоверна нежност никой на света не бе вкусил. Заедно със здравето и красотата Паскал си бе възвърнал и онова спокойно, радостно настроение, което преди се дължеше на любовта му към живота, а днес бе озарено от неговата страст, от всички причини, които имаше сега да смята живота още по-добър.

Здрави, весели и щастливи, те двамата — разцъфтялата младост и зрялата сила — образуваха лъчезарна двойка. Цял месец се затвориха, нито веднъж не излязоха от Сулейад. Отначало им стигаше стаята със старите трогателни басмени тапети, розови като зората, с мебели в стил ампир, голям твърд шезлонг, високо величествено огледало. Не можеха да погледнат, без да се усмихнат, часовника във формата на позлатен крайпътен камък, облегнат на който Амур съзерцаваше заспалото Време. Понякога се шегуваха: не беше ли това намек? Така и най-дребните предмети, всички тези толкова мили вехтории, сред които други преди тях се бяха обичали, а сега тя изживяваше своята пролет, излъчваха ласкаво съучастие. Една вечер Клотилд се закле, че била видяла в голямото огледало някаква много красива дама, която се събличала, и положително не била тя; после отново се поддаде на въображението си, размечта се на глас как някой ден, след сто години, и тя по същия начин щяла да се появи на някоя влюбена жена от следващия век в навечерието на една щастлива нощ. Той беше очарован, обожаваше тази стая, където във всичко, дори във въздуха, който дишаше, намираше Клотилд; и вече живееше в нея, изоставил бе своята тъмна ледена стая, в която рядко стъпваше, а отидеше ли там, бързаше да излезе, защото го побиваха тръпки като в зимник. По-късно започнаха да се заседяват и в широката всекидневна, пълна с техни привички и с миналото на любовта им. Там прекарваха по цял ден, но почти не работеха. Големият резбован дъбов шкаф спеше със затворени врати, спяха и библиотеките. По масата се трупаха ръкописи и книги, без някой да ги помести. Живееха като младоженци, погълнати от своята единствена страст, изоставили предишните си занимания, извън живота. Времето не им стигаше да се нарадват на любовта си. Често седяха заедно в едно голямо старинно кресло и всичко ги изпълваше с щастие: мекият висок таван, цялото това наистина тяхно владение без лукс и без ред, претъпкано с познати предмети, развеселявано от сутрин до вечер от приятната възраждаща се топлина на априлското слънце. Когато понякога го обземаха угризения и заговореше за работа, тя го стискаше в гъвкавите си ръце, за да го задържи за себе си, смееше се: не искала той отново да се разболее от много работа. А долу им бе приятно в толкова веселата трапезария със светла ламперия на сини жилки, старинни махагонови мебели, големи пастели с цветя, винаги лъснат меден полилей. Ядяха с охота и след като се нахранеха, тичаха да се приберат в скъпото си уединение.

После, когато къщата им се стори малка, градината, целият парк станаха техни. Пролетта набираше сили заедно със слънцето, април си отиваше и розите започваха да цъфтят. И каква радост беше това толкова закътано в своите стени имение, където нищо, идващо отвън, не можеше да ги безпокои! С часове се забравяха на терасата срещу огромния хоризонт, където лъкатушеше сенчестата Виорн, а от чукарите на Сей до прашните далечини на Пласанската долина се очертаваха хълмовете на Сент Март. Тук хвърляха сянка само двата столетни кипариса, които се извисяваха като огромни зеленикави свещи на двата края на терасата и се виждаха от три левги. Понякога слизаха по склона заради удоволствието после да се изкатерят по гигантските стъпала, прескачайки каменните подпорни стени, които задържаха пръстта, оглеждаха хилавите маслини, тънките бадемови дървета, за да видят дали са пораснали. По-често правеха чудни разходки из боровата горичка под тънките иглици, облени в слънце, излъчващи силно смолисто ухание, минаваха все по едни и същи места, покрай огромния зид, иззад който само изрядко долиташе тежкото трополене на някоя каруца по тесния път за Фьонуйер, заседяваха се в захлас на древния харман, откъдето се виждаше цялото небе, и излегнати, си припомняха разнежено някогашните си сълзи по времето, когато в неосъзнатата си любов се караха под звездното небе. Но предпочитаното им убежище, където винаги отиваха да потънат в забрава, беше кътчето с яворите, чиято гъста сянка по това време приличаше на нежнозелена дантела. Тук чемширените бордюри на отдавна изчезналата френска градина бяха станали огромни и образуваха нещо като лабиринт, из който те винаги се объркваха. И им се струваше, че непрестанният чист трепетен глас на струйката вода от чешмата пее в сърцата им. Седяха край зеленясалия басейн, докато здрачът се спуснеше, постепенно потъваха в мрак под дърветата, със сплетени ръце и слети устни, а водата, която вече не се виждаше, нижеше до безкрай една и съща флейтена нотка.

До средата на май Паскал и Клотилд се затвориха така, без дори да прекрачат прага на своето убежище. Една сутрин, докато Клотилд още се излежаваше, той изчезна: сетил се бе, че е рожденият й ден. Като се върна след един час, я намери още в леглото сред красив безпорядък, с голи ръце, голи рамене; сложи на ушите й два брилянта, които бе изтичал да купи. Тя обожаваше бижутата; остана изненадана и очарована, реши, че няма да става — толкова се хареса, както беше разсъблечена, с двете звезди, които блестяха от двете страни на лицето й. Оттогава не минаваше седмица той да не се измъкне по един-два пъти, сутрин, за да й донесе подарък. И най-малкият повод му стигаше — някакъв празник, някое желание, просто някоя радост. Използуваше дните, когато я обхващаше леност, успяваше да се върне, преди да е станала, и я окичваше още в леглото. Така едно след друго й подари пръстени, гривни, огърлица, една тънка диадема. Наизваждаше и другите скъпоценности и сред смехове се забавляваше да й ги поставя. Както седеше в леглото, облегната на възглавницата, отрупана със злато, със златната лента в косите, със злато по голите ръце, злато по голите гърди, цялата гола и божествена, обсипана със злато и скъпоценни камъни, Клотилд заприличваше на идол. Беше прелестна в задоволената си женска суета, оставяше се той да я обожава на колене, чувствуваше, че това е просто една екзалтирана проява на любов. Все пак започна да му се поскарва, да му прави благоразумни упреци, защото всъщност всички тези подаръци, които тя трябваше след това да прибира в чекмедже, които никога не носеше, тъй като никъде не ходеше, ставаха безсмислени след миговете на задоволство и благодарност, които им доставяха със своята новост. Но той не я слушаше, обзела го беше истинска лудост да дарява, не можеше да устои на желанието да купи някой предмет, щом му минеше през ума да й го подари. Това бе щедрост на сърцето, властна нужда да й докаже, че непрекъснато мисли само за нея, гордост да я вижда най-великолепна, най-щастлива, най-желана, а и някакво още по-дълбоко чувство, всеотдайност, която го караше за нея да се лиши от всичко, нищо да не си остави от парите, от плътта, от живота си. И колко голяма беше радостта му, когато му се стореше, че наистина й е доставил удоволствие, когато, цяла заруменяла, тя се хвърляше на врата му и го обсипваше с целувки, за да му благодари. След скъпоценностите започна да й носи рокли, платове, тоалетни принадлежности. Стаята започваше да се задръства, чекмеджетата бяха препълнени.

Една сутрин тя се разсърди: беше й донесъл нов пръстен.

— Но защо, като не ги нося! И погледни! Ако всичките си ги сложа, ще ми покрият целите пръсти… Моля ти се, бъди разумен!

Той остана смутен.

— Значи не съм ти доставял радост?

И тя трябваше да го прегърне и да му се закълне със сълзи на очите, че е безкрайно щастлива. Той проявяваше такава добрина, правеше всичко за нея! Същата сутрин Паскал се осмели да заговори, че ще поднови стаята й, ще облепи стените с плат, ще сложи килим, но тя отново го спря:

— О, не, моля ти се, недей!… Не пипай старата ми стая, тя е пълна със спомени, там съм израснала, там се обичаме. Ще ми се струва, че вече не сме у дома си.

Упоритото мълчание на Мартин осъждаше тези прекалени и излишни разходи. Тя бе започнала да се държи по-отчуждено, сякаш при новосъздалото се положение от икономка и приятелка отново се бе превърнала в обикновена прислужница. Промяната се чувствуваше най-вече в отношението й към Клотилд, сякаш тя беше млада дама, господарка, на която дължеше не толкова обич, колкото подчинение. Когато влизаше в спалнята, когато поднасяше закуската на двамата в леглото, лицето й неизменно изразяваше примирено покорство, вечно обожание към нейния господар, безразличие към всичко останало. Все пак две-три сутрини се появи съкрушена, с подпухнали от плач очи, не искаше да отговаря пряко на въпросите, казваше, че й нямало нищо, че била понастинала. А за подаръците, които се трупаха в чекмеджетата, не споменаваше, дори сякаш не ги виждаше, бършеше ги, подреждаше ги, без нито дума на възхищение или упрек. Само че от цялата си душа се бунтуваше против това безумно разсипничество, което главата й в никакъв случай не можеше да побере. И протестираше по свой начин: взе да прекалява с пестенето, намали разходите за домакинството, толкова точно си правеше сметка за всичко, че успяваше да икономисва и от най-дребните неща. Например съкрати една трета от млякото и поднасяше десерти само в неделя. Паскал и Клотилд не смееха да се оплакват, само се шегуваха с нейното скъперничество, когато бяха сами, разказваха си случаи, които от десет години ги забавляваха — как като слагала масло на зеленчуци, после ги тръскала в цедка, та да им прибере маслото. Но това тримесечие тя пожела да й се прегледат сметките. Обикновено всеки три месеца ходеше да взема хиляда и петстотинте франка рента от нотариуса Грангийо и разполагаше с тях по свое усмотрение, като отбелязваше покупките в един тефтер, който докторът от години бе престанал да проверява. Сега го донесе, настоя той да му хвърли един поглед. Паскал се възпротиви, каза, че всичко е наред.

— Само че този път успях да спестя малко пари. Да, триста франка… Ето ги…

Той я гледаше смаяно. Обикновено Мартин едва свързваше двата края. По какво чудо на скъперничеството бе успяла да скъта подобна сума? Накрая Паскал се разсмя.

— Ах, милата ми Мартин, значи затова ядохме толкова картофи! Вие сте рядка спестовница, но все пак ни глезете малко повече.

Този мек упрек я нарани толкова дълбоко, че тя най-после не можа да сдържи един намек за неговото разточителство:

— Ами, господарю, човек като хвърля, от една страна, толкова пари на вятъра, от друга страна, трябва много да внимава.

Той разбра и не се разсърди, напротив, стана му забавно.

— Ах, ах! Сега май вие ми преглеждате сметките! Но знаете ли, Мартин, че и аз си имам спестени парици, които спят?

Говореше за хонорарите, които понякога все още получаваше и пускаше в едно чекмедже на малкото бюро. Така повече от шестнадесет години му се събираха по около четири хиляди франка годишно и това щеше вече да представлява едно малко богатство в злато и банкноти, ако не вземаше от него при нужда и без сметка доста големи суми за своите опити и прищевки. Парите за всички подаръци идваха от това чекмедже, сега Паскал непрекъснато го отваряше. Впрочем той го смяташе неизчерпаемо, беше свикнал да взема колкото му е необходимо и не си представяше, че може да го види празно.

— Е, всеки има право да се поразпусне със спестените си пари — весело добави той. — И тъй като вие, Мартин, ходите у нотариуса за рентата ми, отлично знаете, че тя поне ми е сигурна.

Тогава тя каза с посърналия глас на скъперниците, преследвани от кошмарния страх от едно винаги възможно разорение:

— Ами ако пропадне?

Паскал я загледа смаяно, не отговори, само сви рамене, защото възможността за подобно нещастие въобще не му минаваше през ума. Помисли си, че скъперничеството й е замаяло главата, а вечерта се смяха с Клотилд, припомняйки си тази сцена.

В Пласан подаръците също станаха повод за безкрайни клюки. Онова, което ставаше в Сулейад, се бе разчуло, слухът за този толкова необичаен и пламенен любовен пожар кой знае как бе прехвърлил стените, вероятно благодарение на силата, наречена споделяне, която подхранва винаги будното любопитство на малките градчета. Прислужницата положително не говореше, но може би самият й вид казваше достатъчно. Така или иначе, се носеха приказки, хората навярно бяха дебнали двамата влюбени през оградата. Накрая бе започнала историята с подаръците и бе потвърдила всичко, утежнила бе всичко. Когато рано сутрин докторът обикаляше улиците и влизаше в бижутериите, в галантериите, в модните къщи, от прозорците вперени в него очи го наблюдаваха, следяха и най-дребните му покупки, а вечерта целият град вече знаеше, че пак е подарил фуларено шалче, ризи с дантели, гривна със сапфири. Работата замирисваше на скандал: чичото развращаваше племенницата си, вършеше за нея лудости като младеж, кичеше я като Богородица. Започнаха да се носят най-необикновени слухове, а хората, като минаваха край Сулейад, сочеха къщата с пръст.

Но най-жестоко възмутена беше старата госпожа Ругон. Престанала бе да ходи у сина си, откакто бе научила, че бракът на Клотилд с доктор Рамон се е осуетил. Те просто се подиграваха с нея, не изпълняваха нито едно нейно желание! После, след цял месец сръдня, през който тя не разбираше съжалителните погледи, пестеливите съчувствия, неопределените усмивки, с които я посрещаха навсякъде, изведнъж научи всичко. Сякаш я удариха с топор по главата. А тя така се беше разкрещяла, когато Паскал се разболя и от страх и гордост се затвори да живее като вълк единак, защото не искаше градът да вземе пак да я одумва! Къде по-лошо беше сегашното, то беше връх на скандала, любовна историйка, с която хората си правеха шеги! Красивата легенда за Ругонови отново беше в опасност. Наистина нейният нещастен син само се чудеше как да разруши толкова трудно придобитата слава на рода. И пламнала от гняв, тя, която бе станала пазителка на тази слава, решена с всички средства да изчисти легендата, си сложи шапката и веднага се запъти към Сулейад с младежката пъргавост на своите осемдесет години. Беше десет часът сутринта.

Паскал, който беше много доволен от скъсването с майка си, за щастие не беше вкъщи: от един час обикаляше да търси сребърна катарама, която си представяше на колан. Така че Фелисите попадна на Клотилд. Девойката си привършваше тоалета и беше още по камизола, с голи ръце, с разпуснати коси, весела и свежа като роза.

Първият удар бе жесток. Старата госпожа изля сърцето си, изрази възмущението си, гневно говори за религия и морал. Накрая заключи:

— Кажи, защо направихте това ужасно нещо? Това е предизвикателство към бога и към хората!

Клотилд я бе изслушала усмихнато и впрочем много почтително.

— Но защото така ни се искаше, бабо. Нима не сме свободни? Нямаме задължения към никого.

— Нямате задължения към никого ли? А към мен? А към семейството? Хората пак ще ни влачат в калта! Да не мислиш, че ще ми е много приятно!…

Изведнъж гневът й спадна. Гледаше момичето, беше прелестно. Всъщност онова, което бе станало, не й се струваше толкова изненадващо, пет пари не даваше, само искаше да завърши прилично, та злите езици да млъкнат, и извика примирително:

— Тогава оженете се! Защо не се ожените?

За миг Клотилд остана изненадана. Нито тя, нито докторът бяха мислили за брак. Отново се усмихна:

— По-щастливи ли ще бъдем, бабо?

— Не става въпрос за вас, става въпрос пак за мен, за всичките ви близки… Момиченце мое, как можеш да се шегуваш с тези святи неща? Всякакъв свян ли си загубила?

Но Клотилд не се възмути. Кротко направи широко движение с ръка, сякаш за да каже, че не може да се срамува от прегрешението си. Ах, господи! След като животът бе пълен с толкова пороци и слабости, какво лошо бяха направили те? Бяха си позволили голямото щастие да си принадлежат един на друг под сияйното небе. И тъй като у нея нямаше никакво умишлено упорство, каза:

— Вероятно ще се оженим, бабо, щом искаш. Той ще направи това, което пожелая… Но по-късно, няма защо да бързаме.

Беше все така засмяно ведра. Нали живееха извън света, защо да се тревожат за него?

Старата госпожа Ругон бе принудена да си отиде, като се задоволи с това неопределено обещание. От този момент тя започна да се прави пред хората в града, че е прекратила всички връзки със Сулейад, това място на грехопадение и позор. Повече не стъпваше там, благородно носеше траура за тази нова скръб. Но все пак не се бе предала, беше нащрек, готова да се възползува от всяко обстоятелство, което би й позволило да проникне в крепостта, въоръжена с онази упоритост, която винаги й бе осигурявала победа.

Оттогава Паскал и Клотилд престанаха да живеят затворено. От тяхна страна това не беше предизвикателство, не че искаха в отговор на грозните слухове да излагат на показ щастието си. Беше някакъв естествен изблик на тяхната радост. Любовта им постепенно бе почувствувала нужда от все повече и повече простор: първо излезе от стаята, после от къщата, сега от градината към града, към широкия хоризонт. Тя запълваше всичко, даваше им света. Така че докторът започна отново да посещава болните си, като спокойно водеше и Клотилд. Двамата минаваха заедно по местата за разходки, обикаляха улиците, уловени под ръка, тя в светла рокля и шапка като букет цветя, той, стегнат в редингот, с широкопола шапка. Той беше целият побелял, тя беше светлоруса. Вървяха изправени, с вдигнати глави, усмихнати и излъчваха такова щастие, че сякаш бяха окръжени от ореол. Отначало появяването им направи огромно впечатление: търговците излизаха на вратите си, жените се подаваха през прозорците, минувачите се спираха, за да ги проследят с очи. Хората шушукаха, смееха се, показваха ги с пръст. Изглежда, имаше опасност това невъздържано враждебно любопитство накрая да обхване и уличните хлапетии, а те вече щяха да хвърлят камъни по тях. Но двамата бяха тъй красиви, той величествен и тържествуващ, тя толкова млада, толкова покорна и горда, че всички постепенно бяха обзети от непреодолима снизходителност, неволно им завиждаха, любуваха им се и запленени, едни други се заразяваха от същата нежност. От тях бликаше очарование, което вълнуваше сърцата. Новият град, със своето буржоазно население от чиновници и новобогаташи, последен се предаде. Въпреки строгостта си квартал Сен Марк веднага ги прие приветливо, със сдържана търпимост, щом започнаха да минават по пустите тревясали тротоари край старинните, тихи и затворени богаташки къщи, от които лъхаше изветряло ухание на някогашна любов. Скоро старият квартал ги посрещна празнично, кварталът на бедняците, които инстинктивно почувствуваха приказната красота на мъдрия мит за прелестната девойка, подкрепяща своя царствен и подмладен господар. Тук обожаваха доктора за неговата добрина, обикнаха и другарката му и щом се появеше, й махаха с ръка, за да изразят своето възхищение, своята похвала. Ако Паскал и Клотилд се бяха правили, че не забелязват първоначалната враждебност, сега отгатваха прошката и разнежената дружелюбност, която ги ограждаше, и изглеждаха още по-красиви, щастливо се усмихваха на целия град.

Един следобед, като завиваха по улица Бан, зърнаха на отсрещния тротоар доктор Рамон. Точно предишния ден бяха научили, че той щял да се жени за госпожица Левек, дъщерята на адвоката. Това положително беше най-разумното, което можеше да направи, защото неговото положение не му позволяваше да чака повече, а девойката беше много красива, богата и беше влюбена в него. Вероятно и той щеше да я обикне. Така че Клотилд бе много щастлива, че може да го поздрави с усмивка, като искрена приятелка, а Паскал му кимна приветливо. Донякъде развълнуван от срещата, Рамон за миг се спря, поколеба се, понечи да прекоси улицата. После някакво чувство на деликатност сякаш го възпря, навярно си помисли, че ще бъде грубо да смути техния унес, да наруши усамотението, което те си запазваха дори сред гъмжилото по тротоарите. И се задоволи да им се поклони отдалеч, да им се усмихне приятелски, за да им покаже, че им прощава тяхното щастие. И тримата почувствуваха дълбока нежност.

Приблизително по това време Клотилд от няколко дни за забавление рисуваше една голяма картина с пастели, в която представяше нежната сцена с цар Давид и младата сунамитка Ависага. Беше като въплъщение на блян, от онези вдъхновени композиции, в които нейното друго, нейното химерично аз влагаше влечението си към тайнственото. На фон от цветя, които се сипеха като звезден дъжд, с варварска пищност бе изобразен старият цар във фас, сложил ръка върху голото рамо на Ависага; а момичето беше много бяло, голо до кръста. Той бе облечен в пищна права дълга дреха, натежала от скъпоценни камъни, а на белоснежните си коси носеше царския обръч. Но тя бе още по-пищна с копринената си бяла като лилия кожа, с тънкото си стройно тяло, кръгла малка гръд, гъвкави ръце, с божественото си изящество. Той беше царствен, подпираше се като могъщ и обичан владетел на тази избрана измежду всички поданица, а тя беше щастлива, че може да даде на своя цар укрепващата кръв на младостта си. Цялата й чиста и ликуваща голота изразяваше ведро покорство, спокойно, пълно отдаване пред очите на насъбрания народ сред светлината на деня. Той беше много величав, тя беше много чиста и сякаш излъчваха неземно сияние.

Клотилд бе оставила до последния момент лицата на двамата неявни, в нещо като мъгла. Застанал зад нея, развълнуван, Паскал се пошегува: отгатвал какво смята да направи. Така и стана. Тя завърши лицата с няколко щриха — старият цар Давид беше той, а Ависага сунамитката беше тя. Все пак оставаха прибулени със светлина като в сън; бяха те, но обожествени — неговите белоснежни, нейните руси коси ги покриваха като с императорски мантии, лицата им бяха издължени в екстаз, извисени до блаженството на ангелите, а погледите и усмивките им изразяваха безсмъртна любов.

— Ах, мила — извика той, — правиш ни прекалено красиви! Ти пак се увлече в мечти, да, помниш ли, както в дните, когато те упреквах, че си окачила тук всички химерични цветя от света на тайнственото.

И посочи с ръка стените, по които цъфтеше фантастичната градина на старите й пастели, несътворена флора, растяща в рая.

Но тя весело възрази:

— Прекалено красиви ли? Ние не можем да бъдем прекалено красиви! Уверявам те, аз така ни чувствувам, така ни виждам и сме такива… Ето, погледни, не е ли чиста действителност?

И тя взе старата Библия от петнадесети век, която беше до нея, и показа наивната гравюра на дърво.

— Нали виждаш, точно същото!

Той тихо се разсмя на това спокойно и необикновено твърдение.

— О, ти се смееш, спираш се на подробности в рисунъка. А трябва да проникнеш в духа… Погледни и другите гравюри, виж и тази колко е хубава! Ще нарисувам Аврам и Агар, ще нарисувам Рут и Вооз, всичките ще ги нарисувам, пророците и царете, на които скромни момичета, роднини и робини са отдавали младостта си. Всички са красиви и щастливи, нали виждаш?

Тогава те престанаха да се смеят и се наведоха над старинната Библия. Тънките й пръсти обръщаха страниците. Застанал зад нея, той бе заровил бялата си брада в русите й коси. Цяла я усещаше, цяла я вдъхваше. Бе сложил устни на нежния й тил, целуваше разцъфналата й младост. Докато наивните гравюри на дърво продължаваха да се нижат, от пожълтелите страници изникваше библейският свят, целият този свободен напор на една силна, жилава раса, чието дело щеше да завоюва света, тези мъже с никога неугасваща мъжественост, тези винаги зачеващи жени, това упорито и плодовито продължаване на рода сред престъпления, кръвосмешения, неподобаващи на възрастта и разума любовни отношения. Обзе го вълнение, безгранична благодарност, защото неговият блян се осъществяваше, неговата поклонница на любовта, неговата Ависага бе влязла в залязващия му живот, обновяваше го и го изпълваше с ухания.

После, без да я пуска от обятията си, много тихо й пошепна на ухото:

— О, твоята младост, твоята жадувана младост, която ме утолява!… Но нима и ти, която си толкова млада, не жадуваш за младост, как можа да приемеш един старец, стар като света?

Тя се сепна от удивление, обърна се и го погледна.

— Ти? Стар?… Какво говориш? Та ти си млад, по-млад си от мен!

И така се разсмя, че зъбите й блеснаха. Тогава и той се засмя, но още не напълно успокоен, настоя:

— Ти не ми отговори… Нима ти, която си толкова млада, не жадуваш за младост?

Тя го целуна по устните и каза също много тихо:

— Аз само за едно съм жадна и гладна: да бъда обичана, да бъда обичана повече от всичко, над всичко, така, както ти ме обичаш.

В деня, когато видя закованата на стената картина, Мартин я погледа мълчаливо, после се прекръсти. Не беше ясно дали й се бе привидял бог или дяволът. Няколко дена преди Великден предложи на Клотилд да отидат заедно на черква и тъй като девойката отказа, тя изостави за миг мълчаливата почтителност, към която сега се придържаше. От всички нови неща в къщата, които я учудваха, най-много я разстройваше внезапното неверие на младата и господарка. Затова си позволи да се върне към предишния си наставнически тон и да й се скара, както когато Клотилд бе малко момиченце и не искаше да си каже молитвата. Не се ли бояла вече от бога? Не се ли разтрепервала, като си помислела, че може вечно да ври в някой котел на ада?

Клотилд не можа да сдържи усмивката си.

— О, ада! Нали знаеш, адът никога не ме е тревожил особено… Но ти се лъжеш, като си мислиш, че съм загубила всяка вяра. Престанах да ходя на черква просто защото другояче се моля.

Мартин я гледаше със зяпнала уста, не можеше да разбере. Свършено бе, госпожицата се бе погубила. И вече никога не я повика да отиде с нея в „Сен Сатюрнен“. Само започна да се моли още по-усърдно, това й ставаше нещо като мания. Извън часовете, когато бе заета с домакинството, вече не я срещаха с вечния чорап, който плетеше дори когато ходеше. Щом имаше свободна минута, тичаше в черква и там потъваше в безкрайни молитви. Един ден старата госпожа Ругон, която не преставаше да дебне, я видя зад една колона, където я бе зърнала и преди час. Мартин се изчерви и се заизвинява като прислужница, хваната, че не си гледа работата.

— За господаря се молех.

Междувременно Паскал и Клотилд още повече разширяваха владенията си, всеки ден правеха все по-дълги разходки, сега излизаха от града из широкото поле. Един следобед на път за Сегиран минаха покрай обезлесените унили земи на някогашните вълшебни градини на Параду и се развълнуваха. Образът на Албин изникна пред тях^[1], Паскал сякаш отново я виждаше разцъфтяла като пролет. Навремето той, който още тогава си мислеше, че е много стар, и се отбиваше тук да се усмихне на девойчето, не можеше да си представи, че тя ще бъде мъртва от години, когато него животът ще го дари с такава пролет, ще изпълни залеза му с ухание. Клотилд почувствува, че видението минава между тях, и вдигна към него лице с отново пробудено желание за нежност. Тя беше Албин, вечната влюбена. Той я целуна по устните; не размениха нито дума, но по равните земи, засети с жито и овес, където преди се бе вълнувала чудната зеленина на Параду, мина тръпка.

Сега Паскал и Клотилд вървяха през сухо голо поле по скърцащия прах на пътищата. Обичаха тази жарка природа, тези земи, засадени с хилави бадеми и ниски маслини, тези хоризонти с лиси хълмове, по които тук-там столетни черни кипариси подчертаваха петната на белеещите се къщици. Беше като древен пейзаж, класически пейзаж, каквито са рисували художниците от старите школи, със сурови багри и уравновесени величествени линии. Насъбраният зной на ярките слънца, които векове бяха пекли това поле, проникваше в кръвта им и ги правеше по-живи, по-красиви; от неизменно синьото небе се лееше ясният пламък на безспирна страст. Донякъде защитена от чадърчето си, Клотилд блажено се къпеше в светлина и разцъфтяваше като растение на слънце; а подмладен, Паскал усещаше как в него отново се надигат жизнени сили като порой от мъжествена радост.

Разходката до Сегиран бе предложил докторът, защото бе научил от леля Дийодоне за предстоящата женитба на Софи с едно съседско момче, което работеше в мелницата, и искаше да види дали всички в малкия чифлик са здрави и щастливи. Щом навлязоха в алеята с високи зелени дъбове, почувствуваха приятна отморяваща прохлада. От двете им страни струяха непресъхващи извори, които бяха отгледали тези големи сенки. После, като да стигнат до къщата на табака, попаднаха тъкмо на влюбените: до кладенеца Софи и нейният мелничар се целуваха в устата, защото преди малко лелята бе отишла да пере зад върбалака край Виорн. Двамата млади почервеняха от срам. Но като видяха, че докторът и спътницата му се смеят добродушно, се успокоиха, казаха им, че сватбата ще стане на Еньовден, че имало толкова още да чакат, но все някак щели да я дочакат. Софи положително бе още повече заякнала, разхубавена: избавила се бе от наследствената болест, бе раснала здрава като дърветата, с нозе в оросяваната от изворите трева и гологлава под яркото слънце. Ах, каква жизненост вдъхваше това огромно пламенно небе на живите същества, на цялата природа! Софи си имаше само една мъка: очите й плувнаха в сълзи, готови да потекат, когато заговори за брат си Валантен. Може би нямало да изкара и седмица. Миналия ден й казали: бил загубен. Докторът също очакваше всеки час неизбежната развръзка, но я поизлъга, за да я утеши. От Сегиран двамата с Клотилд поеха към Пласан. Умилението от това щастие на здрави влюбени, пронизано от тръпката пред смъртта, все повече забавяше крачките им.

В стария квартал една жена, която Паскал лекуваше, му каза, че Валантен току-що е починал. Наложило се две съседки да отведат Гирод, която се била вкопчила в сина си и крещяла, била като луда. Той остави Клотилд пред вратата и влезе. Най-после мълчаливо тръгнаха за Сулейад. Сега, откакто бе подновил посещенията си при болни, Паскал сякаш ги правеше от професионален дълг и вече не хвалеше чудотворното си лечение. В случая с Валантен той впрочем се изненадваше, че смъртта се беше толкова забавила, и бе убеден, че е продължил с една година живота на младежа. Въпреки необикновените резултати, които получаваше, знаеше отлично, че смъртта ще си остане неизбежна, пълновластна. Все пак отстъплението, което й бе наложил за няколко месеца, би трябвало да го ласкае, да облекчи още кървящото му съжаление, че неволно е съкратил с няколко месеца живота на Лафуас. Но това сякаш не му помагаше; угрижена бръчка дълбаеше челото му и когато стигнаха в усамотения си дом. Но там го очакваше ново вълнение: вън, под яворите, очевидно поканен да почака от Мартин, седеше Сартьор, шапкарският работник, пациент на лудницата, на когото докторът толкова дълго бе правил инжекции. По всичко личеше, че този увлекателен опит се бе оказал успешен, че инжекциите от нервно вещество наистина укрепват волята, щом лудият бе тук, излязъл същата сутрин от Тюлет, и се кълнеше, че вече няма кризи, че е напълно излекуван от внезапните си пристъпи на умопомрачение, при които бе готов да се нахвърли на първия срещнат, за да го удуши. Докторът го наблюдаваше: дребен, много смугъл човек, с полегато чело, с лице като птича човка, с една по-издута буза; изглеждаше съвършено разумен и кротък, преливаше от благодарност дотам, че целуна ръцете на своя спасител. Паскал накрая се трогна, изпрати го приветливо и го посъветва да се върне към трудовия си живот, който беше най-добрата физическа и духовна хигиена. После се успокои и като седнаха да вечерят, заговори весело за други неща.

Клотилд го гледаше изненадано, дори малко възмутено.

— Как, учителю, този път не си ли доволен от себе си?

Той се пошегува:

— От себе си, никога!… А знаеш и от медицината невинаги, зависи!

Тази нощ в леглото се скараха за първи път. Бяха изгасили свещта и лежаха прегърнати в дълбокия мрак на спалнята. Тъничка, изящна, тя се притискаше до него, а той цялата я бе обгърнал и бе положил глава на сърцето й. Клотилд се сърдеше, упрекваше го, повтаряше това, което му бе казала през деня. Къде му била отишла гордостта, защо не бил доволен, че е излекувал Сартьор и дори, че толкова е удължил агонията на Валантен. Сега тя защищаваше страстно славата му. Припомни му и другите успехи на неговия метод: самият той не бил ли се излекувал? Можел ли да отрече ефикасността на инжекциите си? И заговори разтреперана за някогашната му голяма мечта: да победи безсилието, единствената причина на болестта, да излекува страдащото човечество, да го направи здраво и просветено, да ускори настъпването на щастието, на едно съвършено и благоденствуващо бъдещо общество, като се намеси, като даде здраве на всички хора! А той имал в ръцете си живата вода, панацеята, която правела осъществима тази огромна надежда!

Паскал мълчеше, сложил устни на голото рамо на Клотилд. После прошепна:

— Вярно, че аз се излекувах, излекувах и други и продължавам да мисля, че моите инжекции са ефикасни в много случаи… Аз не отричам медицината, угризението заради един нещастен случай, като този с Лафуас, не ме кара да бъда несправедлив… Нали знаеш, работата беше моята страст, досега тя поглъщаше всичките ми сили и тъкмо защото исках да си докажа, че е възможно да се преобрази остарялото човечество, да стане най-после силно и умно, едва не умрях неотдавна… Да, мечта, красива мечта!

Сега и тя го обгърна с гъвкавите си ръце, притисна го, сля се с него.

— Не, не! Това е действителност, ще стане действителност, благодарение на твоя гений, учителю!

И както бяха сплетени, той заговори още по-тихо, думите му звучаха като изповед, като въздишка:

— Слушай, ще ти кажа нещо, което не бих казал другиму, което и на себе си не казвам гласно… Толкова ли е похвално човек да работи, за да поправи природата, да й се намесва, да я изменя и да се противопоставя на нейните цели? Да лекува, да забавя смъртта на хората за собствено удовлетворение, да продължава живота им вероятно във вреда на вида, не значи ли да разваля онова, което природата се стреми да направи? И имаме ли право да мечтаем за едно по-здраво, по-силно човечество, изваяно според нашите представи за здраве и сила? Но какво ще постигнем, как така ще се намесваме в делото на живота, чиито средства и цели ни са неизвестни? Може би всичко е добре устроено. Може би ние рискуваме да убием любовта, гения, самия живот… Чуваш ли? Само на теб ще ти призная: аз вече се съмнявам, разтрепервам се, като си помисля за моята работа на алхимик от двадесетия век, започвам да вярвам, че е по-велико и по-разумно да оставим еволюцията да се осъществява.

Той спря, после добави толкова тихо, че тя едва го чу:

— Знаеш ли, че сега им правя инжекции с вода? Самата ти ме укори: вече не ме чуваш да стривам мозък, а аз ти казах, че имам лекарство в запас… Водата ги облекчава; вероятно е някакъв механичен ефект. О, да! Да облекчавам, да спестявам страдания, това, разбира се, аз все още го желая! Това е може би последната ми слабост, но аз не мога да гледам страдания, страданията ме карат да излизам от кожата си, сякаш са някаква чудовищна и безсмислена жестокост от страна на природата… Вече лекувам само за да спестявам страдания на хората.

— Но тогава, учителю — възрази тя, — щом вече не искаш да лекуваш, не бива и да казваш всичко, защото нали ужасната необходимост да излагаш язвите си оправдаваше само с надеждата, че ще ги излекуваш.

— Не, не! Човек трябва да знае, да знае въпреки всичко и нищо да не крие, всичко да казва за нещата и за живите същества!… Няма възможно щастие в неведението; само познанието прави живота спокоен. Когато научим повече, положително ще приемаме всичко… Нима не разбираш, че да желаем да излекуваме всичко, да възродим всичко, е една измамна амбиция на нашия егоизъм, бунт против живота, който обявяваме за лош, защото го преценяваме от гледна точка на собствения си интерес! Усещам, че съм много по-спокоен, че съм разширил и извисил ума си, откакто започнах да се прекланям пред еволюцията. Сега тържествува страстта ми към живота дотам, че не оспорвам целите му, дотам, че изцяло му се доверявам, потъвам в него, без никакво желание да го преобразя според собственото си схващане за добро и зло. А той единствен знае какво прави и накъде върви, аз мога само да се стремя да го опозная, за да го живея така, както той иска да бъде живян… И го разбирам едва откакто ти си моя. Знаеш, докато те нямах, аз търсех истината другаде, непрекъснато ме измъчваше мисълта да спася човечеството. Ти дойде и животът стана богат. Светът всеки миг се спасява чрез любовта, чрез огромната и непрестанна работа на всичко, което живее и създава живот до безкрай… Непогрешим, всемогъщ, безсмъртен живот!

Сега думите му звучаха вече като трепетно верую, като покорна въздишка пред висшите сили. И Клотилд вече не разсъждаваше, тя също приемаше.

— Учителю, аз не искам нищо извън твоята воля, вземи ме и ме направи своя, за да изчезна и да се възродя, слята с теб!

И му се отдаде. После си зашепнаха за идиличния здрав и спокоен живот, който щяха да водят сред природата. До това просто предписание опитът бе довел лекаря: възстановяване чрез една здрава среда. Той проклинаше градовете. Хората можеха да бъдат здрави и щастливи само в широките равнини, под яркото слънце, при условие, че се откажат от парите, от амбицията, дори от горделивото прекаляваме с умствен труд. Да не правят нищо друго, освен да живеят и да обичат, да орат земята и да раждат хубави деца.

— Ах, дете, наше дете! Някой ден то може би ще дойде… — тихо продължи Паскал.

И развълнуван от мисълта за това късно бащинство, при която цял се разтапяше, не довърши. Обикновено избягваше да говори за това, а когато се разхождаха и някое момиченце или момченце им се усмихнеше, просълзен извръщаше глава.

Тогава тя каза простичко, със спокойна увереност:

— Но то ще дойде!

За нея това бе естественото и необходимо следствие от акта. Във всяка нейна целувка имаше мисъл за детето, защото всяка любов, която няма за цел детето, й се струваше безполезна, грозна.

Това бе дори една от причините, поради които романите вече не я интересуваха. Не беше страстна читателка като майка си, полетът на собственото й въображение й стигаше, измислените истории много скоро я отегчаваха. Но винаги се чудеше, винаги се възмущаваше, че в любовните романи не се говори за детето. То въобще не се предвиждаше, а когато случайно се появеше, в сърдечните отношения настъпваше катастрофа, смайване и значително объркване. Никога, когато се отдаваха един на друг, любовниците сякаш не подозираха, че създават живот и че ще се роди дете. Но нейните познания по естествените науки й бяха разкрили, че плодът е единствената грижа на природата. Само той беше важен, беше единствената цел, всичко бе устроено така, че семето да не загине и майката да роди. Докато човекът, цивилизовайки, пречиствайки любовта, бе отстранил от нея дори мисълта за плода. За героите на измислените романи полът се свеждаше до механизъм на страстта. Те се обожаваха, свързваха се, изоставяха се, преживяваха безброй страдания, целуваха се, убиваха се, развихряха бури от обществени беди и всичко това заради насладата, независимо от природните закони, сякаш без дори да си помислят, че като се любят, хората създават деца. Това беше нечисто и глупаво.

Тя се развесели и леко смутена, галейки се във врата му, повтори с прелестната дързост на влюбена жена:

— Ще дойде… Нали правим всичко за това, защо мислиш, че няма да дойде?

Паскал не отвърна веднага. Тя го почувствува как застива в прегръдките й от съжаление и съмнение. После прошепна с тъга:

— Не, не! Късно е… Помисли за моята възраст, мила!

— Но ти си млад! — поривисто и страстно извика тя отново, като го обсипваше с целувки, за да го сгрее.

Това ги разсмя. И заспаха така прегърнати: той лежеше по гръб и я притискаше с лявата си ръка, а тя бе сложила глава на гърдите му и целият го бе обхванала с гъвкавото си стройно тяло; разпилените й руси коси се смесваха с неговата бяла брада. Сунамитката дремеше, с лице върху сърцето на своя цар. И сред тишината, в голямата тъмна, толкова нежна към любовта им стая вече се долавяше само кротко дишане.