Емил Зола
Доктор Паскал (2)

II

На другата сутрин Клотилд се събуди още в шест часа. Беше си легнала сърдита на Паскал, бяха скарани. И първото й чувство беше някакво притеснение, смътна тъга, желание веднага да се сдобрят, за да се махне от сърцето й голямата тежест, която я потискаше.

Бързо скочи от леглото и отиде да поотвори капаците на двата прозореца. Слънцето, вече високо в небето, пресече спалнята с две златни ивици. В сънната стая, изпълнена с хубава влажна миризма на младост, заедно със светлото утро влезе свеж радостен ветрец. Девойката се върна и за миг приседна умислена на леглото. Както беше само по една тясна нощница, изглеждаше сякаш още по-тъничка; имаше източени крака, стройно силно тяло, кръгли гърди, заоблен врат, закръглени гъвкави ръце; а тилът, прелестните й рамене бяха като чисто мляко, като бяла, безкрайно нежна лъскава коприна. Дълго време в онази възраст между дванадесет и осемнадесет години тя беше някак прекалено висока, несъразмерна, катереше се по дърветата като момче. После с безполовото хлапе бе излязло изящно, чаровно и обичливо същество.

Със зареяни очи Клотилд продължаваше да гледа стените на стаята. Макар къщата да беше строена през миналия век, навярно бе ремонтирана по време на Първата империя, защото шарките на старите басмени тапет представяха сфинксове сред венци от дъбови листа. На времето яркочервена, басмата бе станала розова, с някакъв неопределен розов цвят, който биеше на оранжев; Завесите на двата прозореца и на леглото бяха също заварени, но тъй като се бе наложило да се дават на почистване, бяха още по-избледнели. И този повехнал, нежнопурпурен цвят, този цвят като на зора, беше наистина прелестен. Колкото до леглото, някога покрито със същата басма, то така се бе разкапало от старост, че бе заменено с друго легло в стил ампир, взето от друг стая, ниско и много широко, от масивен махагон, с медни орнаменти и четири ъглови колони, също украсени със сфинксове, подобни на шарките на тапетите. Впрочем и останалите мебели бяха в този стил: гардероб с масивна врати и колонки, скрин с мраморен плот, обрамчен с меден бордюр, внушително висока тоалетка, шезлонг и прави крачета, столове с прави гърбове във формата на лира. Но едно юрганче, с лице от стара копринена пола от времето на Луи XV, развеселяваше тържественото легло, което заемаше средата на стената срещу прозореца; куп възглавници правеха мек коравия шезлонг, имаше две етажерки и маса, също украсени с покривки от стара коприна, тъкана на цветчета, намерена в един, стенен шкаф.

Най-после Клотилд си обу чорапите, облече пеньоар от бяло пике, придърпа с крака сивите си платнени пантофки и изтича в умивалнята си, стая с прозорец към задната фасада. В това помещение тя бе поискала да сложат прости басмени тапети слонова кост на сини черти и само лакирани чамови мебели: тоалетка, два шкафа, столове. Тук обаче у Клотилд проличаваше някакво естествено, тънко, много женствено кокетство. То бе расло в нея едновременно с красотата й. Упоритата, момчешката й страна още се проявяваше понякога у девойката, превърнала се в покорна, нежна жена, жена, която обича да бъде обичана. Истината бе, че тя се беше развивала свободно, бяха я научили само да чете и да пише, после, помагайки на чичо си, сама бе придобила доста голяма образованост. Но между тях не бе имало никакъв уговорен план, тя просто се бе увлякла по естествените науки и те й бяха изяснили всичко в отношенията между мъжа и жената. А си беше запазила девическото целомъдрие, като недокоснат плод, вероятно благодарение на някакво неосъзнато благоговейно очакване на любовта, дълбоко женско чувство, което я караше да пази отдаването на цялото си същество, сливането, за човека, когото щеше да обикне.

Тя вдигна косите си, изми се обилно, с много вода; после нетърпението й надделя, тя се върна в стаята си, полека отвори вратата към голямата всекидневна и я прекоси безшумно на пръсти. Капаците бяха още затворени, но Клотилд виждаше колкото да не се блъска в мебелите. Когато стигна до вратата на доктора, се наведе, сдържайки дъха си. Беше ли станал? Какво правеше? Ясно го чу как ходи нагоре-надолу, навярно се обличаше. Тя никога не влизаше в тази стая, защото чичо й предпочиташе тайно да се занимава с известни свои изследвания и я държеше винаги затворена като светилище. Разтревожи се да не би той да бутне вратата и да я завари. И се смути: гордостта й се бунтуваше, а й се искаше да покаже покорството си. За миг желанието й да се придобри с него стана толкова силно, че бе готова да почука. После, понеже чу, че стъпките му се приближават, побягна като луда.

До осем часа Клотилд не можа да си намери място от растящо нетърпение. Всяка минута поглеждаше часовника на камината в стаята й, позлатен бронзов часовник в стил ампир с фигури: облегнат на крайпътен камък, един усмихнат Амур съзерцаваше заспалото Време. Обикновено в осем часа Клотилд слизаше да закуси с доктора в трапезарията. Междувременно се зае грижливо с тоалета си, среса се, обу се, сложи си бяла ленена рокля на червени точки. После, тъй като трябваше да убие още четвърт час, задоволи едно свое отдавнашно желание седна да пришие дантелка, имитация на шантийн, на работната си престилка, черната престилка, която започваше да й се струва прекалено момчешка, недостатъчно женствена. Но тъй като осем часът изби, остави работата си и бързо слезе.

— Сама ще закусвате — каза спокойно Мартин в трапезарията.

— Как така?

— Ами господарят ме повика и аз му подадох едно яйце през вратата. Ето го, пак чука, пак цеди. Няма да го видим преди обед.

Клотилд се стресна, страните й пребледняха. Изпи млякото си права, взе си хлебчето и отиде след прислужницата в кухнята. Освен трапезарията и кухнята, на долния етаж имаше само един някогашен салон, където сега държаха картофите. Навремето, докато докторът още приемаше пациенти, там беше неговият кабинет; но от години вече бюрото и креслото бяха качени в спалнята му. Оставаше още една стаичка, в която се влизаше от кухнята — спалнята на старата прислужница, много чиста, мебелирана с орехов скрин и монашеско легло с бели завеси.

— Мислиш, че пак е започнал да прави лекарството ли? — попита Клотилд.

— Ей богу, само това може да бъде. Нали знаете, че като го прихване, ни яде, ни пие.

Тогава девойката изрази цялата си досада с един тих стон:

— Ох, боже мой! Боже мой!

И след като Мартин тръгна да оправи стаята й, взе си чадърче от закачалката във вестибюла и отиде да изяде хлебчето в градината; беше отчаяна, не знаеше как да запълни времето си до обед.

Преди около седемнадесет години доктор Паскал реши да напусне къщата си в новия град и купи Сулейад за двадесетина хиляди франка. Искаше да живее по-усамотено и да даде повече простор, повече радост на момиченцето, което брат му малко преди това му бе изпратил. Сулейад се намираше при вратите на града, на едно плато, което господствуваше над равнината. Някога това беше доста голямо имение, но обширните му земи се бяха свели до по-малко от два хектара, тъй като една след друга се бяха разпродали, а строежът на железопътната линия бе отнел и последните му ниви. Самата къща беше полуразрушена от пожар и бе останало само едно от двете й крила, четвъртита сграда с четири ската, както казват в Прованс, с пет прозореца на фасадата и покрив от големи розови керемиди. И доктор Паскал, който я бе купил мебелирана, се бе задоволил да я демонтира и да доизгради градинската стена, за да се чувствува спокоен у дома си.

Клотилд страстно обичаше това усамотено място, това тясно царство, което можеше да се обиколи за десет минути и все пак пазеше кътчета от миналото си величие. Но тази сутрин бе донесла в него своя гняв. За миг походи по терасата, в двата края на която растяха стогодишни кипариси, две огромни тъмни свещи, които се виждаха от три левги. После склонът се спускаше до железопътната линия; каменни зидове задържаха червената пръст, но и последните лози бяха умрели и по тези своего рода великански стъпала бяха останали само редове хилави маслини и бадеми с рехави листа. Горещината вече беше потискаща. Клотилд погледа гущерчетата, които пробягваха по разединените плочи между рошавите китки каперси.

После, сякаш раздразнена от широкия хоризонт, преноси плодната и зеленчуковата градина, които Мартин упорствуваше да гледа въпреки възрастта си, като викаше човек да й помага само за тежката работа два пъти седмично, и се изкачи до боровата горичка вдясно, едничка оцеляла от великолепните лесове, които навремето бяха покривали цялото плато. Но и тук се почувствува притеснена: сухите иглици скриптяха под стъпките й, клоните излъчваха смолиста задуха. И пое покрай каменната ограда, мина през градинската врата, от която се излизаше на пътя за Фьонуйер, на пет минути от първите същи на Пласан, и най-сетне стигна до хармана, огромен харман с двадесет метра радиус, достатъчен, за да покаже колко голямо е било някогашното имение. Ах, този древен харман с настилка от кръгли камъни, останала сякаш от римско време, тази своего рода широка еспланада, обрасла с ниска, суха, златиста трева като дебел вълнен килим! Какви чудни игри бе играла като дете на него, как бе тичала, как се бе търкаляла, как бе лежала с часове по гръб, когато се раждат звездите по дълбокото безкрайно небе!

Отвори отново чадърчето и прекоси хармана бавно. Сега се озова вляво от терасата, обиколила бе цялото имение. Така че се върна зад къщата под огромните явори, които хвърляха гъста сянка. Към тях гледаха двата прозореца на стаята на доктора. И тя вдигна очи, защото бе дошла тук, водена от внезапната надежда най-после да го види. Но прозорците бяха затворени и това я нарани като някаква суровост спрямо нея. Едва сега забеляза, че продължава да държи хлебчето в ръка — забравила бе да го изяде; влезе в сянката на дърветата и нетърпеливо го захапа с хубавите си младежки зъби.

Прелестно убежище беше това кътче с шахматно засадени явори, останка от миналия блясък на Сулейад, Под великанските дървета с чудовищни стебла беше сумрачно, светлината проникваше зеленикава, приятно прохладна сред жегата на летните дни. Навремето тук бе имало градина, разчертана във френски стил; от нея бяха останали само бордюрите от чемшир, който вероятно се бе приспособил към сянката, защото растеше як и висок като храст. А прелестта на този чудно сенчест кът беше една чешма с проста оловна тръба, запоена в колона, от която течеше непрестанно, дори през най-голяма суша, струя вода с дебелината на кутре и по-нататък подхранваше голям, обраснал с мъх басейн, чиито зеленясали камъни се почистваха най-много на три-четири години. Когато всички кладенци в околността пресъхваха, чешмата в Сулейад продължаваше да шурти и огромните явори положително бяха нейни столетни синове. От векове ден и нощ тази тънка, непрестанна, равномерна струя пееше своята неизменна, чиста, трепетно кристална песен.

След като поскита между чемширите, които й стигаха до рамото, Клотилд отиде да си вземе ръкоделие, върна се и седна до една каменна маса при чешмата. Там бяха сложили няколко градински стола и си пиеха кафето. Сега вече тя нарочно не вдигаше глава, сякаш беше погълната от бродерията си. Все пак от време на време поглеждаше между стеблата на дърветата към нажежените простори, към ослепителния като мангал с жарава харман, в който слънцето пламтеше. Но в действителност иззад дългите мигли погледът й се плъзгаше крадешком към прозорците на доктора. Там нищо не се появяваше, дори сянка. И в нея растеше някаква печал, някаква враждебност поради това, че той я изоставяше, поради презрението, което, изглежда, проявяваше към нея след снощната им свада. А тя бе станала с такова голямо желание веднага да се сдобрят! Значи, той не бързаше, значи, не я обичаше, щом можеше да живее скаран с нея? И тя постепенно помръкваше, връщаше се към мисли за борба, отново решена в нищо да не отстъпва.

Към единадесет часа, преди да сложи да се вари обедът, Мартин отиде при нея с вечния чорап, който плетеше дори вървешком, когато не бе заета с домакинска работа.

— Знаете ли? Още седи затворен горе като вълк, магери проклетия си лек.

Клотилд сви рамене, без да отмества поглед от бродерията си.

— А пък ако ви разправя какво приказват хората, госпожице! Вярно каза вчера госпожа Фелисите, има от какво човек да се черви… На мен, дето сега ви говоря, право в лицето ми подметнаха, че бил убил оня припадничав старец, дето умря на пътя.

Настъпи мълчание. После, като видя, че девойката още повече помръква, прислужницата ускори бързото движение на пръстите си и продължи:

— Аз нищо не разбирам, ама ме е яд на тоя негов лек… Че вие, госпожице, одобрявате ли го?

Клотилд рязко вдигна глава, отстъпвайки на страстния порив, който я повлече.

— Слушай, и аз не разбирам повече от теб, но ми се струва, че той си готви много големи неприятности… Той не ни обича…

— Е, не, госпожице, обича ни!

— Не, не, не както ние го обичаме!… Ако ни обичаше, щеше да бъде тук, с нас, вместо да седи горе да си погубва душата, щастието и нашето щастие, за да спасява хората!

И посред ревнивия си гняв двете се спогледаха с пламнали от нежност очи. Отново се заловиха с ръкоделията си, млъкнаха и сянката ги погълна.

Горе в стаята доктор Паскал работеше с ведростта на съвършената радост. След завръщането си от Париж той бе упражнявал медицина само дванадесет години — до деня, когато се бе усамотил в Сулейад. Задоволил се бе да спести сто и няколко хиляди франка, вложил ги бе благоразумно и след това се бе отдал почти изцяло на любимите си изследвания, като си бе оставил само клиентела от приятели. Никога не отказваше да отиде при болен, никога не пращаше сметка за хонорарите си. Когато му плащаха, хвърляше парите в едно чекмедже на малкото си бюро и на тях гледаше като на джобни пари, харчеше ги за опитите и прищевките си, иначе рентата му стигаше. Не обръщаше внимание на лошата слава на чудак, която си бе създал със своето поведение, щастлив беше само като се занимаваше с изследвания върху въпросите, които го увличаха. За мнозина бе изненада, че този учен с гениални хрумвания, похабявани от прекалено голямо въображение, бе останал в Пласан, в този загубен град, който привидно не му предоставяше никое от необходимите удобства за работа. Но Паскал много добре обясняваше предимствата, които бе открил тук: на първо място, много спокойна усамотеност, освен това неподозирана почва за последователно събиране на данни за наследствеността, неговото предпочитано изследване: в този провинциален край той познаваше всяко семейство, можеше да проследява у две-три поколения явления, които се пазят в тайна. От друга страна, беше близо до морето и почти всяко лято ходеше по крайбрежието да изучава живота, безкрайното гъмжило, сред което той се ражда и разпространява в дъното на водните простори. И най-после, в болницата на Пласан имаше дисекционна, голяма, светла и спокойна зала, която той почти единствен посещаваше и едва ли не всички трупове, непоискани през последните двадесет и повече години, бяха минали под неговия скалпел. Впрочем Паскал беше много скромен, дълго си бе останал стеснителен до плахост и се задоволяваше да поддържа кореспонденция със своите бивши професори и неколцина по-нови приятели във връзка с извънредно забележителните съобщения, които понякога изпращаше в Медицинската академия. Беше лишен от всяка борческа амбиция.

Онова, което бе подтикнало доктор Паскал да се заеме по-специално със законите на наследствеността, отначало бяха някои изследвания върху бременността. Както обикновено, случайността се бе намесила, като му бе предоставила цяла поредица трупове на бременни жени, умрели по време на холерна епидемия. По-късно той проследи случаите на смърт сред бременните и така комплектува поредицата, попълни празнините, за да проучи формирането на зародиша, после развитието на плода през всеки ден на живота му в утробата; по този начин даде пълно описание с най-ясни и окончателни наблюдения. От този момент пред него изникна със своята дразнеща тайнственост проблемът за зачатието, началото на всичко. Защо и как се създава едно ново същество? Кои са законите на живота, този порой от същества, които съставят света? Той не се ограничаваше с труповете. Поразен от някои несъмнени факти, които бе наблюдавал у свои пациенти, разшири проучванията си и върху живото човечество и преди всичко подложи на наблюдение собствения си род, който стана главното му опитно поле — до такава степен случаите, които той предоставяше, бяха точни и цялостни. Оттогава, докато бележките с факти се трупаха и класираха, доктор Паскал се опитваше да изгради една обща теория на наследствеността, която да е в състояние да ги обясни до един.

Труден проблем, върху чието решение той работеше от години. Бе тръгнал от двете основни положения: природата подражава или природата изобретява; при наследствеността размножаването на съществата се извършва под знака на сходството, при вродеността размножаването на съществата се извършва под знака на различието. При наследствеността допускаше само четири случая: пряка наследственост, тоест когато физическата и духовната същност на детето възпроизвеждат белези на бащата и на майката; непряка наследственост, тоест когато са възпроизведени белези на роднини по съребрена линия — вуйчовци, чичовци, лели, братовчеди, братовчедки; възвратна наследственост, тоест когато се проявяват белези на дедите през няколко поколения; и накрая, наследственост по влияние, тоест когато се проявяват белези на бивши партньори, например на първия съпруг, който сякаш е оплодил жената за бъдещото зачатие, макар да не участвува в него. Колкото до вродеността, тя дава ново или привидно ново същество, у което се съчетават физическите и духовните черти на родителите, без никоя от тях да може определено да се открие. И оттук нататък, връщайки се на двете положения — наследственост и вроденост, — той ги бе подразделил допълнително; при пряката наследственост на два случая: прилика на детето с бащата или с майката, избор, преобладаване на индивидуалното у единия или другия; и смесица от единия и другия, която се представя под три форми — споена, разсеяна и слята, — като варира между най-малко доброто и най-съвършеното състояние; колкото до вродеността, при нея има само един възможен случай — съчетание, нещо като химическа комбинация, при която, съединени, две сложни вещества могат да образуват ново вещество, напълно различно от тези, на които е производно. Това беше краткият извод от значителен брой натрупани наблюдения, не само антропологични, но и зоологични, помоложки и хортоложки. Оттук започваше трудността, когато вече ставаше въпрос, изхождайки от тези многобройни факти, постигнати по пътя на анализа, да се направи техният синтез, да се формулира теория, която да ги обяснява до един. Тук вече доктор Паскал се чувствуваше върху неустойчивата почва на хипотезата, която се видоизменя с всяко ново откритие; и ако не можеше да се възпре да прави изводи поради нуждата на човешкия разум да стига до заключения, той все пак притежаваше достатъчно духовна широта, за да остави проблема открит. Така, тръгвайки от гемулите на Дарвин, от неговата пангенеза, той бе минал през категориите на Галтън и бе стигнал до перигенезата на Хекел.^[1] После бе предугадил теорията, която по-късно се наложи с Вайсман^[2]: спрял се бе на мисълта за някаква извънредно фина и сложна субстанция, зародишната плазма, част от която винаги остава в запас у всяко ново същество и по такъв начин се предава неизменна и ненакърнена от поколение на поколение. Струваше му се, че това обяснява всичко; но каква бездънна тайна все още криеха неизброимите прилики, предавани от сперматозоида и яйцеклетката, в които човешкото око нищо не различава дори при увеличението на най-силен микроскоп! И той очакваше някой ден теорията му да се провали, тя го задоволяваше само като временно обяснение, приемливо при настоящото състояние на въпроса, но му се струваше, че при непрекъснатото изследване върху живота неговият истински източник, избликването му винаги ще ни убягва.

Ах, тази наследственост! Повод за какви безкрайни размисли беше тя за него! Нима неочакваното, удивителното не беше, че приликата между родители и деца не е пълна, математическа? За своето семейство отначало той бе съставил родословно дърво въз основа на логиката и в това родословно дърво от поколение на поколение влиянието на родителите се разпределяше равномерно: делът на бащата и делът на майката. Но живата действителност почти при всеки отделен случай опровергаваше теорията. Вместо да бъде прилика, наследствеността беше само стремеж към прилика, спъван от обстоятелствата и средата. И той бе стигнал до онова, което наричаше хипотеза за деградацията на клетките. Животът е само движение и тъй като наследствеността е предадено движение, при своето размножаване клетките се блъскат, притискат, наместват, като всяка проявява наследствения стремеж; така че ако по време на тази борба по-слабите клетки загиват, при крайния резултат се наблюдават значителни смущения, напълно различни органи. Не беше ли това причината за вродеността, непрекъснатата изобретателност на природата, която иначе му се струваше неприемлива? И нима това, че той беше толкова различен от родителите си, не бе просто следствие на подобни случайности или на скритата наследственост, в която по едно време бе повярвал? Та нали корените на всяко родословно дърво проникват дълбоко в човечеството до първия човек? Затова не бива да се тръгва от един-единствен родоначалник, винаги е възможно дадена прилика да идва от някой по-стар, неизвестен прародител. Все пак той се съмняваше в атавизма и въпреки поразителния пример, почерпан от своето собствено семейство, беше на мнение, че след две-три поколения приликата трябва да изчезне вследствие на злополучните случайности, на различните намеси, на хилядите възможни комбинации. Така че бе налице едно постоянно развитие, непрекъснато видоизменение на този предаван стремеж, на тази предавана сила, на този тласък, който вдъхва живот на материята и всъщност е целият живот. И се пораждаха множество въпроси. Съществуваше ли с течение на времето някакъв физически и духовен прогрес? Развиваше ли се мозъкът под влияние на растящите знания? Можеше ли за в бъдеще да се очаква, че количеството разум и щастие ще се увеличи? Освен това имаше частни проблеми, между другото един, чиято загадка дълго го бе дразнила: как се зачева момче, как се зачева момиче? Ще успеем ли някога да предвиждаме научно пола на детето, или поне да го обясним? По този въпрос той бе написал една много любопитна статия, претъпкана с факти, но в заключението все пак признаваше, че и най-упоритите изследвания са го оставили в пълно неведение.

Вярно е, че проблемите на наследствеността го увличаха така тъкмо защото тя си оставаше неясна, необозрима и непроницаема, като всички още сричащи науки, в които господствува въображението. Най-после едно продължително проучване, което бе направил върху предаването на туберкулозата по наследство, неотдавна бе разбудило разколебаната му вяра на лекар лечител, внушило му бе благородната и безумна надежда да възроди човечеството.

Всъщност доктор Паскал имаше само една вяра: вярата в живота. За него животът беше единствената божествена изява. Животът беше бог, великият двигател, душата на вселената. А животът нямаше друго оръдие освен наследствеността — наследствеността създаваше света; така че ако човек можеше да я опознае, да я овладее и да се разпорежда с нея, би създал свят по свое желание. У него, който отблизо бе видял болестта, страданието и смъртта, се събуждаше войнствуващо състрадание на лекар. Ах, ако хората престанеха да боледуват, престанеха да страдат, ако умираха колкото се може по-малко! В мечтите си той стигаше до мисълта, че човек може да ускори настъпването на всеобщото щастие, на бъдещото съвършено и блажено общество, като се намеси, като осигури здраве на всички. Когато всички бъдат здрави, силни, умни, ще има само един издигнат, безкрайно мъдър и щастлив народ. Нима в Индия не превръщаха за седем поколения судрата в браман, издигайки по такъв експериментален начин последния клетник до най-завършения човешки тип? И тъй като при своето изследване върху туберкулозата бе стигнал до заключението, че не е наследствена, но че всяко дете на туберкулозен носи дегенерирала почва, в която туберкулозата се развива с изключителна лекота, вече мислеше само как да обогати тази изтощена от наследствеността почва, за да й даде сили да устоява на разрушителните паразити или по-скоро ферменти, които той подозираше, че съществуват в организма, дълго преди да възникне теорията за микробите. Как да се дадат сили — там беше целият въпрос; а да се дадат сили, означаваше да се даде воля, да се разшири умът, като се заякчат всички органи.

Приблизително по това време доктор Паскал бе прочел някаква стара медицинска книга от XV век и бе останал силно поразен от един лек, наречен „лек на съответствията“. За да се възстанови някой болен орган, било достатъчно да се вземе от овца или вол същият орган, но здрав, да се свари и отварата да се даде на болния. Теорията беше, че подобното се лекува чрез подобното, и както се казваше в древния труд, методът бил особено успешен при болестите на черния дроб, излекуваните били безброй. И въображението на доктора заработи. Защо да не опита? Щом искаше да бъде възстановена дегенериралата наследственост, при която нервната субстанция е намаляла, трябваше да се достави нормална, здрава нервна субстанция. Само че методът с отварата му се стори детински и той намисли да стрие в хаван овчи главен и малък мозък, като го разрежда с дестилирана вода, да го остави да се утаи, да прецеди така получената течност и да я смеси с малага. Опита върху някои болни лекарството си, но не получи забележими резултати. И тъкмо започваше да се отчайва, когато един ден вдъхновението му дойде неочаквано, докато слагаше морфинова инжекция с малката спринцовка „Праваз“^[3] на една жена с чернодробна криза: защо да не опита да впръсква подкожно мозъчна течност? И щом се върна, веднага експериментира върху себе си: сложи си инжекция в кръста и продължи така сутрин и вечер. Първите дози от един грам не дадоха резултат. Но след като удвои и утрои дозата, една сутрин като стана, установи с възхищение, че усеща краката си така, сякаш беше на двадесет години. По този начин стигна до пет грама и започна да диша по-дълбоко, работеше с по-ясно съзнание, с лекота, която бе изгубил от години. Пращеше от здраве, от жизнерадост. Оттогава, след като поръча в Париж да му изработят петграмова спринцовка, остана изненадай от благоприятните резултати, които постигаше със своите болни, изправяше ги на крака за няколко дена, сякаш в тях нахлуваше нова струя трепетен, деен живот. Методът му все още бе емпиричен, варварски, той отгатваше в него всевъзможни заплахи и главно се боеше, че може да предизвика емболии, ако течността не е безупречно пречистена. Освен това подозираше, че енергията у оздравяващите отчасти се дължи на трескавото състояние, в което изпадат. Но той беше само пионер, впоследствие методът щеше да се усъвършенствува. Нима вече не беше истинско чудо, че атаксичните прохождат, туберкулозните се възвръщат към живот, дори у лудите от време на време съзнанието се прояснява? И пред тази находка от алхимията на XX век се откриваше огромна надежда, струваше му се, че е намерил панацеята, универсалният цяр, който щеше да победи човешката немощ, основната причина за всички злини, че това е истинският, научният извор на жива вода, която, давайки сили, здраве и воля, щеше да създаде едно съвсем ново, едно висше човечество.

Тази сутрин в стаята си, северна стая, позатъмнена от близките явори, мебелирана скромно с желязно легло, малко махагоново бюро и голямо писалище, върху което бяха поставени хаван и микроскоп, Паскал довършваше с безкрайно внимание приготвянето на шише целебна течност. Бе счукал овчето нервно вещество в дестилирана вода, бе го оставил да се утаи и го бе прецедил. Накрая бе получил шишенце мътна опалова течност със синкави отблясъци. Сега я оглеждаше на светлина, сякаш държеше кръвта, която щеше да обнови и да спаси света.

Но леко почукване на вратата и един настойчив глас го пробудиха от мечтите му.

— Е, какво, господарю? Стана дванайсет и четвърт. Не искате ли да обядвате?

И наистина в голямата прохладна трапезария долу го чакаха за обед. Капаците бяха останали затворени, току-що бяха пооткрехнали само един. Стаята беше весела, със светлосива дървена ламперия на сини жилки. Навярно масата, бюфетът, столовете навремето бяха допълвали мебелировката в стил ампир на спалните; и тяхното наситеночервено старо махагоново дърво се открояваше върху светлите стени. Винаги излъсканият блестящ меден полилей грееше като слънце, а на четирите стени цъфтяха четири пастелни букета — шибой, карамфили, зюмбюли, рози.

Доктор Паскал слезе сияещ.

— Ей, дявол да го вземе! Заплеснал се бях, исках да довърша… Ето ви съвсем прясно, много чисто лекарство, този път ще направи чудеса!

И той показа шишето, което във въодушевлението си бе донесъл тук. Но видя Клотилд права, мълчалива, сериозна. Глухата досада от чакането бе събудила цялата й враждебност и докато сутринта гореше от желание да се хвърли на врата му, сега стоеше неподвижно, сякаш охладена и отчуждена от него.

— Какво? — продължи той, без да губи доброто си настроение. — Още ли сме сърдити? Това вече е лошо!… Не си ли възхитена от моето магьосническо лекарство, което събужда мъртвите?

Бе седнал на масата и докато се настаняваше срещу него, девойката най-сетне бе принудена да отговори.

— Нали знаеш, учителю, аз се възхищавам от всичко, което правиш. Само че искам и другите да ти се възхищават. А ето, смъртта на бедния стар Бутен…

Паскал не я остави да продължи.

— О! — извика той. — Бутен беше епилептик. Умря в момент на припадък, от кръвоизлив! Слушай, ти днес си в лошо настроение, да не говорим повече за това: ще ме огорчиш и целият ми ден ще се развали.

За обед имаше варени яйца, пържоли, крем. Мълчанието продължи. Въпреки че беше сърдита, Клотилд ядеше с апетит, който и не помисляше да крие от кокетство. Така че накрая той заговори засмяно:

— Това, което ме успокоява, е, че имаш добър стомах… Мартин, я дайте още хляб на госпожицата.

Както обикновено старата жена им прислужваше, гледаше ги, докато се хранеха, със спокойната си фамилиарност. Дори често в това време разговаряше с тях.

— Господарю — каза тя, след като наряза хляб, — месарят донесе сметката. Да му платя ли?

Той вдигна глава и я загледа изненадано.

— Защо ми задавате такъв въпрос? Нали обикновено плащате, без да ме питате?

И наистина Мартин държеше касата. Парите, внесени у пласанския нотариус Грангийо, носеха кръгло шест хиляди франка годишна рента. Всяко тримесечие хиляда и петстотинте франка минаваха в ръцете на прислужницата и тя се разпореждаше с тях отлично, купуваше и плащаше всичко за нуждите на домакинството със строга пестеливост, защото си беше скъперница, за което даже непрекъснато й се подиграваха. Клотилд харчеше много малко и нямаше отделни пари. Колкото до доктора, за опитите и за дребните си разноски той вземаше от трите или четирите хиляди франка, които все още печелеше годишно и хвърляше в едно чекмедже на малкото бюро; така че там се събираше цяло съкровище в златни монети и банкноти, чиято сума никога не знаеше точно.

— Вярно, господарю, плащам — отговори Мартин, — плащам, ама когато аз съм взела стоката. А този път сметката е голяма, щото месарят ви бил дал много мозък…

Докторът рязко я прекъсна.

— Ей, слушайте, и вие ли сега сте против мен? Не, не! Много ще ми стане!… Вчера двете с Клотилд много ме огорчихте, а и аз се ядосах. Но това трябва да свърши. Не искам къщата да се превърне в ад… Две жени против мен, и то единствените, които поне мъничко ме обичат! По-добре да си взема шапката и да се махна оттук!

Не беше сърдит, смееше се, макар по разтреперания му глас да се долавяше, че в дъното на сърцето си е разтревожен. И той завърши с обичайното си весело добродушие:

— Ако се боите, че няма да свържете двата края до идущия месец, кажете на месаря да ми прати моята сметка отделно… И не се тревожете, никой не иска да плащате от вашите пари, те могат да си спят спокойно.

Това беше намек за малкото богатство на Мартин. За тридесет години от заплатата си — четиристотин франка — бе спечелила дванадесет хиляди, като бе харчила само за най-наложителни нужди: междувременно спестяванията й се бяха умножавали, почти се бяха утроили и днес бяха станали тридесетина хиляди франка, които по някаква приумица тя не желаеше да влага у нотариуса Грангийо, искаше да си държи парите отделно. Впрочем те й носеха добри доходи.

— Пари, които спят, са честни пари. Ама сте прав, господарю, ще кажа на месаря да ви прати отделна сметка, след като тия мозъци са за вашата кухня, а не за моята.

При това обяснение между двамата Клотилд се усмихна: шегите по повод скъперничеството на Мартин винаги я забавляваха; и обедът свърши по-весело. Докторът предложи да си изпият кафето под яворите, понеже имал нужда от въздух, след като бил седял затворен цялата сутрин. Така че кафето бе поднесено на каменната маса при чешмата. И колко приятно беше там, на сянка, в два часа следобед, сред напевната прохлада на водата, докато наоколо боровата горичка, харманът, цялото имение изгаряха на слънце.

Паскал бе донесъл шишенцето с нервно вещество, сложил го бе на масата и го гледаше самодоволно.

— Така, значи, госпожице, вие не вярвате в моя възкресяващ еликсир, а в чудеса вярвате! — шеговито натяква той на Клотилд.

— Учителю — отговори девойката, — аз мисля, че ние не всичко знаем.

Докторът махна нетърпеливо с ръка.

— Но трябва да знаем всичко… Разбери, упорито момиченце, научно никога не е било установено отстъпление от неизменните закони, които управляват вселената. До ден-днешен се е проявявал само човешкият разум и аз наистина те питам можеш ли да откриеш някаква реална воля, някакво намерение извън живота… Това е цялата истина: в света няма друга воля освен силата, която тласка всичко към живот, към един все по-развит, по-съвършен живот.

Бе станал прав и говореше с широки движения, вдъхновен от такава вяра, че девойката го гледаше и се чудеше как може да бъде толкова млад с тези бели коси.

— Понеже ме упрекваш, че не приемам твоето верую, чакай да ти кажа моето… Аз вярвам, че бъдещето на човечеството е в развитието на разума чрез науката. Вярвам, че последователното търсене на истината чрез науката е божественият идеал, на който човек трябва да служи. Вярвам, че всичко е илюзия и суета извън съкровището от бавно постигани истини, които никога вече няма да се загубят. Вярвам, че тези истини, чийто брой непрекъснато ще расте, накрая ще дадат на човека неизмерима власт и може би не щастие, но едно ведро спокойствие… Да, аз вярвам в крайната победа на живота.

И с още по-широко движение той обгърна целия хоризонт, сякаш за да призове за свидетел пламналото поле, в което кипяха соковете на всички живи същества.

— Но непрекъснатото чудо, детето ми, е само животът… Отвори си очите, гледай!

Тя поклати глава.

— Отварям ги, а не виждам всичко. Не аз, а ти, учителю, си упорит, не искаш да приемеш, че някъде там има нещо непознато, в което ти никога няма да проникнеш. О, знам, ти си толкова умен, че не може да не знаеш това. Само че не желаеш да го вземеш под внимание, ти слагаш неизвестното настрана, защото то би ти пречило в твоите изследвания… Колкото и да ми говориш да пренебрегна тайнственото, да тръгна от познатото към завоюване на непознатото, не мога! Тайнственото ме зове и ме тревожи.

Паскал я слушаше усмихнат, щастлив, че тя се оживява, и поглади с ръка русите й къдри.

— Да, да, знам, ти си като другите, не можеш да живееш без илюзии и лъжи… Но нищо, ние все пак ще се разберем. Гледай да бъдеш здрава, това вече е половината мъдрост и щастие.

После промени разговора:

— Слушай, ти нали все пак ще дойдеш с мен при болните, за да ми помагаш в чудотворството… Днес е четвъртък, моят ден за посещения. Щом жегата понамалее, тръгваме.

Отначало Клотилд отказа, за да не изглежда, че отстъпва, но като видя колко му става мъчно, се съгласи, обикновено го придружаваше. Дълго седяха под яворите, после той се качи да се приготви. Когато слезе, облечем в редингот, с копринена широкопола шапка, каза, че ще впрегнат Боном, коня, с който бе ходил по визитации, в продължение на четвърт век. Но нещастното животно ослепяваше и от благодарност за вярната му служба, от обич, вече почти не го безпокояха. Този следобед Боном беше цял оклюмал, с мътни очи и схванати от ревматизъм крака. Така че докторът и девойката, които отидоха да го видят в конюшнята, го целунаха по лявата и дясната ноздра и му казаха да си почива на наръча мека слама, която прислужницата бе донесла. И решиха да тръгнат пеша.

Клотилд си бе останала с бялата ленена рокля на червени точки, само си бе сложила сламена шапка с букет люляк; засенчено от широката периферия, лицето й с цвят на мляко и роза и с тези големи очи беше прелестно. Когато излизаха така уловени подръка, тя — тъничка, стройна и толкова млада, той — сияещ, с лице, огряно от бялата брада, още толкова силен, че я повдигаше, ако трябваше да прескочат поточе, хората по пътя им се усмихваха и се обръщаха да ги погледат: бяха тъй красиви, тъй весели. Този ден, като излизаха на шосето за Фьонуйер, група жени, които разговаряха пред портата на Пласан, млъкнаха. Той приличаше на някогашен крал, каквито се виждат по картините, могъщ, благ, вече нестареещ крал, положил ръка върху рамото на красиво като слънце момиче, чиято блестяща и покорна младост му е опора.

Когато завиваха по булевард Совер, за да тръгнат по улица Бан, един висок, около тридесетгодишен мъж ги спря.

— Ах, учителю, вие ме забравихте. Още чакам бележките ви за туберкулозата.

Беше доктор Рамон, който от две години се бе установил в Пласан и си създаваше добро положение. Имаше великолепно лице, беше прекрасен в своята жизнерадостна мъжественост и жените го обожаваха. За щастие беше много умен и много разумен.

— О, Рамон! Добър ден… Но аз съвсем не съм ви забравил, приятелю. Вчера дадох бележките на това момиченце да ги препише, но то още нищо не е направило.

Двамата млади хора се ръкуваха сърдечно като добри познати.

— Добър ден, госпожице Клотилд.

— Добър ден, господин Рамон.

Предишната година, по време на едно заболяване на девойката от тиф, за щастие в лека форма, доктор Паскал толкова се бе изплашил, че бе загубил доверие в себе си и бе настоял младият колега да му помогне. Така между тримата бе възникнала близост, нещо като другарство.

— Утре сутрин ще си получите бележките, обещавам ви — засмя се Клотилд.

Но Рамон повървя с тях няколко минути, до края на улица Бан; там започваше старият квартал, където докторът и племенницата му отиваха. И в начина, по който младият лекар се навеждаше към Клотилд, в усмивката му имаше сдържана любов, расла бавно, очакваща търпеливо своя час за най-разумната развръзка. При това той слушаше почтително доктор Паскал, от чиито изследвания много се възхищаваше.

— Ето, приятелю, тъкмо отивам у Гарод, нали я знаете, жената на кожаря, който умря от туберкулоза преди пет години. Остана вдовица с две деца. Дъщерята Софи скоро ще навърши шестнадесет години, за щастие успях да накарам родителите да я махнат от града, четири години преди смъртта на бащата я пратиха у една леля, недалеч оттук, а сина, Валантен, който току-що навърши двадесет и една, майката реши с упорството на любовта да задържи при себе си, въпреки че я бях предупредил за ужасните последици. И ето, вижте не съм ли прав, като твърдя, че туберкулозата не е наследствена и че родителите предават само една дегенерирала почва, на която болестта се развива при най-малката зараза. Днес Валантен, който живя във всекидневен контакт с бащата, е туберкулозен, докато Софи, която растеше на слънце, пращи от здраве. — Засмя се и добави тържествуващо: — Но въпреки това аз може би ще спася Валантен; наблюдавам го, непрекъснато се възстановява, пълнее, откакто му слагам инжекции… Ах, Рамон, и вие ще стигнете, ще видите, че ще стигнете до моите инжекции!

Младият лекар им подаде ръка.

— Но аз не ги отричам. Нали знаете, че винаги съм на ваша страна.

След като останаха сами, закрачиха бързо и стигнаха на улица Канкоан, една от най-тесните, най-тъмните улици в стария град. Жаркото слънце тук хвърляше бледа светлина, беше хладно като в зимник. Гирод и синът й живееха на тази улица в един приземен етаж. Тя дойде да им отвори — слаба, изтощена жена и самата страдаща от бавно развиваща се болест на кръвта. От сутрин до вечер чупеше бадеми с един овчи кокал върху голям камък, който държеше между коленете си; преживяваха само от този неин труд, тъй като синът бе принуден да прекъсне всякаква работа. Все пак като видя доктора, Гирод се усмихна, защото Валантен току-що бе изял с голям апетит една пържола, истински пир, какъвто той от месеци не си позволяваше. Беше мършав момък, с редки коси и брада, с восъчнобледо лице и изпъкнали зачервени скули. Бързо стана, за да покаже, че е добре. Клотилд се развълнува при вида на тези бедни хора, които посрещаха Паскал като спасител, като очакван месия. Стискаха му ръцете, бяха готови да целуват краката му, гледаха го със светнали от благодарност очи. Значи той можеше всичко, значи той беше самият Господ бог, щом възкресяваше мъртвите! Паскал се засмя обнадеждаващо: лечението му обещаваше да се окаже успешно. Вярно, че болният не бе излекуван, може би ставаше въпрос за изкуствено предизвикана бодрост, защото лекарят долавяше, че е главно възбуден и трескав. Но малко ли беше да се печелят дни? Отново му сложи инжекция. В това време Клотилд застана пред прозореца, обърната гърбом. Когато си тръгваха, видя, че чичо й оставя двадесет франка на масата. Често му се случваше да плаща на болните си, вместо те да му плащат.

Направиха още три визити в стария квартал, после отидоха у една дама в новия град и на излизане оттам, вече на улицата, Паскал каза:

— Знаеш ли, ако си юнак момиче, преди да минем у Лафуас, ще отидем до лелята в Сегиран да видим как е Софи. Ще ми доставиш удоволствие.

Дотам имаше само три километра; щяха да направят много приятна разходка в това великолепно време. Тя весело се съгласи, вече не му се сърдеше, притискаше се до него, щастлива беше, че го държи подръка. Беше пет часът и полегатото слънце бе наметнало полето с голямо златно покривало. Но щом излязоха от Пласан, трябваше да прекосят част от обширната суха и гола равнина вляво от Виорн. Неотдавна прокопаният канал, чиито води щяха да преобразят умиращия от жажда край, още не напояваше тази местност; и сред тягостния слънчев пек унило се простираха до безкрай червеникави земи, жълтеникави земи, засадени само с хилави бадеми и маслини джуджета, чиито клони, непрекъснато кастрени и сечени до стебло, бяха сгърчени, изметнати, сякаш дърветата страдаха и се бунтуваха. В далечината по лисите хълмове се виждаха само светлите петна на летните къщи, всяка пресечена като с черна черта от неизбежния кипарис. И все пак тази огромна безлесна шир, с едрите гънки на своите опустошени земи, със суровите си отчетливи цветове, в своите очертания бе запазила строгото величие на класическата красота. Пътят беше покрит с двадесет сантиметра снежнобял, толкова ситен прах, че и най-лекият ветрец го вдигаше, разнасяше го на валма като дим и го сипеше по околните смокини и тръни, които бяха побелели.

Клотилд се забавляваше като дете от скриптенето на целия този прах под крачетата й, мъчеше се да пази сянка и на Паскал с чадърчето си.

— Сигурно ти блести в очите. Върви по-наляво.

Накрая той грабна чадърчето да го носи.

— Не го държиш добре, пък и без това се уморяваш… Но ей сега стигаме.

Сред изгорялата равнина вече се виждаше островче от зеленина, китка огромни дървета. Това беше Сегиран, стопанството, където Софи бе израснала у леля си Дийодоне, жената на табака. И най-малкото изворче, и най-малкото поточе разбуждаше тази пламенна земя, поникваше буйна растителност, после гъстата сянка се разширяваше, между мощните явори, кестени, брястове се образуваха чудни дълбоки прохладни пътеки. Двамата поеха по пътека, оградена с великолепни вечнозелени дъбове.

Когато наближаваха къщата, някаква жена, която обръщаше сено на една ливада, пусна вилата и изтича към тях. Беше Софи; познала бе доктора и госпожицата, както тя наричаше Клотилд. Момичето ги обожаваше. За малко постоя смутена, само ги гледаше, не можеше да изрази всички онези хубави неща, от които сърцето й преливаше. Приличаше на брат си Валантен, беше нисичка като него, с изпъкнали скули и безцветна коса, но на полето, далеч от заразата на бащиния дом, сякаш се бе наляла, стъпваше здраво на яките си крака, имаше кръгли бузи и гъста коса. Много красивите й очи искряха от здраве и благодарност. И леля Дийодоне, която също обръщаше сено, тръгна към тях и още отдалеч се провикна шеговито с провансалска грубоватост:

— Хе, господин Паскал, нямаме нужда от вас! Тук никой не е болен!

Лекарят, който бе дошъл само заради тази жизнерадостна гледка, отговори в същия тон:

— И аз се надявам, че е така! Все пак това момиченце трябва да ни запали по една голяма свещ, на вас и на мен!

— Е, това си е право! И тя знае, господин Паскал, всеки ден казва, че без вас сега щяла да е като горкия си брат Валантен.

— Нищо! И него ще го спасим: Валантен е вече по-добре. Току-що го видях.

Софи улови ръцете на лекаря. Едри сълзи се появиха в очите й. Успя само да промълви:

— Ох, господин Паскал!

Колко го обичаше! И Клотилд усещаше как обичта на всички тези най-различни хора увеличава привързаността й към него. Постояха под благотворната сянка на вечнозелените дъбове, поговориха. После двамата отново поеха по пътя за Пласан, тъй като им оставаше да навестят още един болен.

Отбиха се в една побеляла от летящия прах долнопробна кръчма на кръстопът. Неотдавна срещу нея бяха инсталирали парна мелница в старите сгради на Параду, имение от миналия век. Работите на кръчмаря Лафуас потръгнаха благодарение на работниците от мелницата и на селяните, които носеха житото си, а в неделен ден му бяха клиенти и неколцината жители на съседното селце Арто. Но човекът нема късмет. От три години взе да се оплаква от болки, просто се влачеше и накрая Доктор Паскал установи начало на атаксия. Лафуас обаче упорито отказваше да вземе прислужница и продължаваше да обслужва клиентите, като се държеше о мебелите. Десетина инжекции го изправиха на крака и той обяви, че е излекуван.

Сега стоеше на вратата — висок пълен мъж с възпалено лице под огненочервена коса.

— Чаках ви, господин Паскал. Знаете ли, че вчера успях да налея в бутилки две бъчви вино, и то без да се уморя!

Клотилд седна да почака на една каменна пейка вън, докато Паскал влезе в кръчмата да сложи инжекция на Лафуас. Гласовете им се чуваха: въпреки големите си мускули кръчмарят не понасяше болка и се оплакваше, че от инжекцията го боляло; но в края на краищата нищо, че се бил поизмъчил, то било за здраве. После се ядоса, насила накара доктора да се съгласи да пийне чашка. А госпожицата нямало да откаже един сироп, щяла да го обиди. Изнесе маса навън, така че те на всяка цена трябваше да се чукнат с него.

— За ваше здраве, господин Паскал, и за здравето на всички клетници, на които хлябът пак им се услажда благодарение на вас!

Усмихната, Клотилд си мислеше за клюките, предадени й от Мартин, във връзка със смъртта на стария Бутен, за която обвиняваха чичо й. Значи той не убиваше всичките си пациенти, значи неговият лек правеше истински чудеса? И сред тази топла обич към нейния учител, която проникваше в сърцето й, си възвръщаше вярата в него. Когато си тръгваха, тя отново бе цяла негова; той можеше да я вземе, да я отнесе, да разполага с нея както си иска.

Но няколко минути преди това, докато седеше на каменната пейка и гледаше парната мелница, се сети за една смътна история. Като че ли там, в тези днес черни от въглища и побелели от брашно здания навремето се е разиграла някаква сърдечна драма. Постепенно си припомняше цялата история, подробности, разправяли й от Мартин, намеци, доловени в думи на самия доктор, за трагичната любов на братовчед й абат Серж Муре, по онова време свещеник в Арто, с едно прелестно, диво и страстно момиче, което живеело в Параду.

Когато отново вървяха по пътя, Клотилд се спря и показа с ръка широката, унила равнина — стърнища, ниски посеви, още неразорани земи.

— Учителю, тук не е ли имало голяма градина? Не си ли ми разказвал някаква история за нея?

Сред радостта си от добре прекарания ден Паскал трепна и се усмихна с безкрайно печална нежност.

— Да, да, Параду. Имаше огромен парк, гори, ливади, плодни градини, лехи с цветя, шадравани и поточета, които се вливаха във Виорн… Парк, изостанал от цял век, парк на спящата красавица, който отново бе попаднал във властта на природата… А както виждаш, сега горите са изсечени, земята с разчистена, изравнена, парцелирана, за да бъде разпродадена на търг. И изворите пресъхнаха, остана само това отровено блато… Ах, като мина оттук, сърцето ми просто се пръска от мъка!

Тя се осмели още да го разпита:

— Нали там, в Параду са се влюбили братовчед ми Серж и твоята голяма приятелка Албин?

Но той бе забравил, че Клотилд е с него; унесен в миналото, продължи да шепне, загледан в далечината:

— Господи, Албин! Като сега я виждам, огряна от сноп слънчеви лъчи в градината, приличаше на голям букет с жива миризма, беше отметнала глава, в гърлото й напираше смях, тя се радваше на своите цветя, диви цветя, вплетени в косите й, вързани на шията й, по блузката й, по тъничките й голи, златисти ръце… И я виждам мъртва, когато се задуши сред цветята, много бяла, със скръстени длани, спеше усмихната върху постеля от зюмбюли и туберози… Умря от любов! А как се бяха обичали Албин и Серж в голямата градина изкусителка, сред природата съучастница! И какъв жизнен устрем бе отнесъл всички фалшиви окови! Какво тържество на живота!

Смутена от ромона на тези пламенни думи, Клотилд го загледа втренчено. Тя никога не си бе позволила да му заговори за една друга история, която бе чувала, за неговата единствена и таена любов към някаква жена, сега също мъртва. Разправяха, че я бил лекувал и никога не се бил осмелил да целуне дори върха на пръстите й. До ден-днешен, до почти шестдесетгодишна възраст, науката и стеснителността го бяха държали далеч от жените. Но въпреки побелелите му коси се долавяше, че е страстен по природа, с непокътнато, преливащо от чувства сърце.

— А онази, която е умряла, онази, която оплакват…

Гласът й се разтрепери, страните й пламнаха и без да знае защо, млъкна, после каза:

— Серж не я ли е обичал, та я е оставил да умре?

Паскал сякаш се пробуди, сепна се, като я видя до себе си толкова млада, с прекрасни светнали ясни очи под сянката на голямата шапка. Нещо мина между тях, един и същи трепет ги разтърси. Не се уловиха под ръка, тръгнаха един до друг.

— Ах, миличко, колко щеше да бъде хубаво, ако хората не разваляха всичко! Албин умря, а сега Серж е свещеник в Сент Йотроп, живее със сестра си Дезире; добро момиче, има късмет, че е слабоумно. Той е светец, това никога не съм го отричал… Човек може да е убиец и да служи на господа.

И отново весело усмихнат, Паскал продължи; говореше за суровите истини на живота, за отвратителното назадничаво човечество. Обичаше живота и изтъкваше спокойно и смело неговия непрестанен устрем въпреки всичко зло, всичко гадно, което той може да съдържа. Смяташе, че колкото и ужасен да изглежда, животът трябва да е велик и добър, щом влагаме такава упорита воля да живеем, вероятно за целите на същата тази воля и на голямата незнайна работа, която тя извършва. Вярно, че лично той беше учен, ясноглед, не вярваше в някакво идилично човечество, живеещо сред майчинска природа, напротив, виждаше болките и пороците, излагаше ги, изследваше ги, каталогизираше ги от тридесет години; и страстта му към живота, възхищението му от силите на живота бяха достатъчни, за да изпитва непрестанна радост, а от тази радост сякаш естествено произтичаше любовта му към ближните, някаква братска нежност, съчувствие, които се долавяха под грубоватостта му на анатом и под привидното безличие на изследванията му.

— Това е! — завърши той, оглеждайки за последен път просторното унило поле. — Параду вече не съществува. Съсипаха го, измърсиха го, унищожиха го, но все едно! Ще засадят лозя, ще расте жито, всичко ще избуи; и в далечните бъдни дни по гроздобер, по жътва тук пак ще има влюбени… Животът е вечен, непрекъснато започва отново и отново и се множи.

Сега я хвана подръка и притиснати един до друг тръгнаха като добри приятели към къщи в бавно падащия здрач, който гаснеше в небето, прилично на спокойно езеро от теменужки и рози. А жените от предградието, насядали по праговете, ги гледаха, като минаваха, и се обръщаха да ги проследят с разнежена усмивка — могъщия и благ стар крал, облегнат на рамото на чаровното момиче, чиято младост го подкрепяше.

В Сулейад Мартин ги чакаше да се върнат. Отдалеч им махна с ръка. Какво, днес нямаше ли да вечерят? После, когато се приближиха, каза:

— Ха, сега пък вие ще почакате четвърт час. Не посмях да сложа месото във фурната.

И те останаха навън в сумрака на отиващия си ден, очаровани. Боровата горичка, потънала в тъмнина, излъчваше смолисто ухание; а по още напечения харман, където гаснеше последен розов отблясък, пробягваше тръпка. Сякаш цялото имение, съсухрените бадемови дървета, сгърчените маслини въздишаха с облекчение, с наслада, притихваха под чистата ведрина на широкото бледнеещо небе; а яворите зад къщата се бяха превърнали в черна грамада непрогледен мрак, в който се чуваше вечната кристална песен на чешмата.

— Виж ти! — каза докторът. — Господин Беломбр вече се е навечерял и е излязъл на прохлада.

Сочеше с ръка към съседната градина, където седеше на пейка висок слаб седемдесетгодишен старец с дълго, насечено от бръчки лице, едри втренчени очи, много коректно облечен в редингот и с връзка.

— Той е мъдрец — прошепна Клотилд. — Щастлив е.

— Той ли? Как не! — възрази Паскал.

Никого не мразеше, само господин Беломбр, пенсиониран основен учител, който живееше в малката си къща самотно, ако не се смята глухонемият му, по-възрастен от него градинар, имаше способността да го дразни.

— Тоя здравеняк се е изплашил от живота, чуваш ли? От живота!… Да, суров и стиснат егоист! И не е допуснал жена в живота си просто от ужас, че ще трябва да й купува обувки. Познава само хорските деца, които го тормозят: на това се дължи омразата му към детето, защото за него то е месо за бой… Страх от живота, страх пред дълга, страх от задълженията, от неприятностите, от нещастията! Страх от живота, и понеже се боиш от страданията, се отказваш и от радостите му! Разбираш ли, такава подлост ме възмущава, не мога да я простя… Човек трябва да живее, цял да живее, да живее целия живот и по-добре страдания и само страдания, отколкото този отказ, тази смърт за всичко живо и човешко в нас!

Господин Беломбр беше станал и с малки крачки вървеше спокойно по една алея в градината си. Тогава Клотилд, която продължаваше да го гледа мълчаливо, най-после каза:

— Все пак съществува и радостта на отречението. Да се откажеш да живееш, да се запазиш за тайната, не е ли било в това голямото щастие на светците?

— Ако не са живели, не могат да бъдат светци — извика Паскал.

Но почувствува, че тя се бунтува, че отново ще му се изплъзне. В метафизичната тревога всъщност има страх и омраза към живота. И той се разсмя със своя добродушен, толкова нежен, толкова сговорчив смях.

— Не, не! За днес ни стига! Хайде да не се караме повече, да се обичаме, силно… Ето, Мартин ни вика. Да вървим да вечеряме.