Роберт ван Хюлик
Загадката на лабиринта (20)

Глава 18
Съдията Ди решава да посети един стар отшелник; Ма Жун арестува човек в кулата с барабана.

Щом се прибраха в съдилището, съдията Ди веднага прати да повикат началника Фън. Заповяда му да отиде с десет стражници и две носилки в имението на губернатора, за да донесат тленните останки на стария пазач и съпругата му. След това поднесоха обяда на съдията в кабинета му. Докато обядваше, нареди да повикат архиваря — шейсетгодишен мъж, кореняк, препоръчан от старейшината на търговците на коприна. Навремето и той се бе занимавал с търговия на коприна, но вече се бе оттеглил. Докато довършваше супата си, съдията попита:

— Случайно да сте чували за един старец, който се подписва като „Отшелникът в жеравови пера“?

— Негово превъзходителство може би говори за учителя Жеравова Роба — каза архиварят.

— Като че ли става дума за един и същ човек — кимна съдията. — Заселил се е някъде извън града, нали?

— Да, очевидно е учителят Жеравова Роба. Той е отшелник и доколкото си спомням, живее в планината отвъд Южната врата. Никой не знае на колко е години.

— Бих искал да се срещна с него — каза съдията. Възрастният служител го погледна колебливо:

— Няма да е лесно, ваше превъзходителство. Старият учител никога не напуска своята планинска долина и не приема посетители. Дори не бях сигурен дали е още жив, но миналата седмица чух двама дървари да разправят, че го видели да копае в градината си. Голям мъдрец и много начетен човек, ваше превъзходителство. Някои дори разправят, че бил открил еликсир за вечен живот и скоро щял да се прости с нашия свят като безсмъртен.

Съдията Ди бавно поглади дългата си брада.

— Чувал съм какви ли не истории за такива отшелници — каза той. — Нерядко се оказват мързеливци и невежи люде. Но аз видях с очите си надпис, направен от този човек. По-съвършена калиграфия едва ли има. Така че може и да е изключение. Как се стига до обиталището му?

— Негово превъзходителство ще трябва да извърви по-голямата част от пътя пеш — отвърна архиварят. — Планинската пътека е толкова стръмна и тясна, че и най-малката носилка не може да мине.

Докато съдията благодареше на архиваря, в кабинета влезе Цяо Тай. Изглеждаше разтревожен.

— Надявам се, че нищо нередно не се е случило в дома на Шиен, Цяо Тай? — попита съдията.

Цяо Тай седна и засука късия си мустак. После каза:

— Не зная как да ви обясня, господарю, но усещам, че се готви нещо. Войниците се промениха. Може да е само моя догадка, но от два дни сякаш нещо ги мъчи. Говорих и с ефрейтор Лин, който също е притеснен. Някои от войниците харчат много повече, отколкото е заплатата им.

Съдията Ди го слушаше напрегнато.

— Като че ли наистина се подготвя нещо сериозно! — бавно каза той. — Цяо Тай, изслушай и какво е научил Ма Жун.

Ма Жун отново разказа за дочутото в северния квартал.

— Опасявам се, че ще имаме премеждия, ваше превъзходителство — поклати глава Цяо Тай. — Хитрината ни за несъществуващия полк, обикалящ границата, може да се превърне в капан за нас самите. Така успяхме да се справим с Шиен Моу и хората му, но, от друга страна, нищо чудно варварите да решат да нападнат преди пристигането на редовния гарнизон. За тях сега е най-удобният момент.

Съдията Ди подръпна бакенбардите си.

— Само варварско нападение ни липсваше! — гневно извика той. — Като че ли не ни стигат другите главоболия! Подозирам, че в дъното и на тази работа е същият загадъчен подстрекател, наставникът на Шиен Моу. С колко сигурни войници разполагаме според теб?

Цяо Тай помисли и каза:

— С не повече от петдесетина, господарю.

Настъпи мълчание и после съдията Ди удари с юмрук по бюрото.

— Може и да не е много късно! Забележката ти, Цяо Тай, че може и сами да попаднем в капана, който приготвихме, ми подсказва нещо. Ма Жун, трябва незабавно да арестуваш онзи уйгур, с когото си щял да се срещнеш снощи. Можеш ли да свършиш това, без никой да усети?

Лицето на Ма Жун грейна. Той сложи огромните си ръчища на коленете и каза усмихнат:

— Малко се усложнява задачата от това, че трябва да стане посред бял ден, но ще се справим.

— Тръгвайте веднага с Цяо Тай! — нареди съдията. — И не забравяйте, никой не бива да разбере. Ако ще се разчуе, по-добре се откажете.

Ма Жун кимна. Стана и даде знак на Цяо Тай да го последва. Двамата отидоха в караулното и седнаха в един ъгъл. Известно време се съвещаваха шепнешком, после Ма Жун стана и излезе сам.

Заобиколи сградата на съда и с нехаен вид пое по главната улица към Северната врата. Спря се за известно време пред една гостилница и влезе вътре. Вече беше идвал тук и съдържателят го поздрави по име.

— Ще хапна в някоя от стаичките горе! — заяви Ма Жун и се качи по стълбата.

На горния кат се разположи в една ъглова стаичка. Тъкмо си бе поръчал обяда, когато се появи Цяо Тай. Беше се вмъкнал през задния вход. Ма Жун бързешком свали куртката и шапчицата си. Докато Цяо Тай ги увиваше на вързоп, той тръсна глава и върза през челото си един мръсен парцал. Затъкна полите на робата си в широкия пояс и нави ръкави. Кимна на Цяо Тай и се измъкна. Слезе на пръсти до кухнята.

— Ей, търбух, дай една маслена питка! — изкрещя той в ухото на готвача, който се потеше край огъня.

Готвачът вдигна стреснато глава. После побърза да даде една залепнала за тавата питка на свирепия здравеняк. Ма Жун изръмжа нещо, грабна питката и изхвърча от кухнята през задната врата.

Горе Цяо Тай добре си похапна. Клиентът беше с познатата кафява роба и черната шапка на служител от съдилището и сервитьорът изобщо не забеляза, че не е същият човек. Цяо Тай изчака съдържателят да се улиса някъде и изчезна.

В това време Ма Жун вече бе стигнал пазарището при кулата с барабана. Помота се пред сергиите, после прекоси площада и стигна до кулата. Между каменните подпори не се виждаше жива душа. Когато валеше, търговците често се струпваха тук, за да изложат стоката си на сушина, но днес се радваха отвън на топлото слънце.

Ма Жун хвърли поглед през рамо. Увери се, че никой не го гледа, и се шмугна по тясната стълба към втория кат. Излезе на обширна площадка между четирите широки свода. В жегите хората идваха тук да се поразхладят, но сега нямаше никой. Дървената стълба за третия етаж бе затворена с решетка. Катинар нямаше. През резето беше залепена книжна лента с големия червен печат на съдилището. Без да му мисли, Ма Жун разчупи печата, издърпа решетката и се качи горе. На една платформа в средата стоеше големият кръгъл барабан, покрит с дебел слой прах, навят от вятъра през откритите сводове. Той служеше, за да се предупреждава населението в случай на тревога. Очевидно не беше използван от години. Ма Жун кимна и побърза да слезе на долния етаж. Надникна иззад един ъгъл. Не откри нищо подозрително, измъкна се бързо от кулата и пое към северния квартал.

През деня кварталът имаше още по-окаян вид. По улиците не се виждаха хора, явно си отспиваха. Скоро Ма Жун се загуби в лабиринта от тесни улички и не можа да намери къщата, в която го бяха водили предната вечер. Блъсна наслуки една врата. Вътре на дървен одър лежеше една недооблечена повлекана. Ма Жун изрита одъра. Жената се надигна неохотно, изгледа го с празни очи и се зачеса по главата.

— Оролакчи! — дрезгаво избоботи Ма Жун в ухото й.

Тя сякаш едва сега се събуди. Скочи чевръсто и изчезна зад една завеса в дъното на стаята. След миг се появи отново, помъкнала за ръката едно дрипаво хлапе. Посочи Ма Жун и заломоти като мелница. После и на него му каза нещо. Той закима с глава, макар да не разбираше думичка.

Хлапето направи знак на Ма Жун и изхвърча на улицата, а помощникът на съдията го последва по петите. Малчуганът свърна в един тесен проход между две къщи и Ма Жун с мъка промуши едрото си туловище след него. На минаване под едно квадратно прозорче си помисли, че речеше ли някой в този миг да му пръсне черепа, той би бил напълно безпомощен.

Робата му се закачи на един пирон. Ма Жун се спря и погледна тъжно скъсаното, после сви рамене. В края на краищата разпраната дреха му придаваше още по-правдоподобен вид. В този миг точно над него прозвуча тих ласкав шепот:

— Жун Бао, Жун Бао!

Вдигна глава. От малкото прозорче надничаше Тълби.

— Как си, хубавице? — любезно попита Ма Жун. Тълби изглеждаше много развълнувана и му зашепна нещо с ококорени очи.

— Нищо не ти разбирам, моето момиче — поклати той глава. — Сега бързам, друг път ще дойда.

Обърна се да тръгне, но Тълби промуши голата си ръка през прозорчето и го хвана за яката на робата. Посочи натам, където се бе скрило хлапето, и енергично заклати глава. После прокара показалец през гърлото си.

— А, не се притеснявай — ухили се Ма Жун. — Колачите са мои хора.

Тълби го притегли към прозореца. За миг бузата й докосна неговата. Лъхна го лека миризма на овча лой, но това дори се стори приятно на мъжествения помощник на съдията. Той се освободи внимателно от прегръдката й и продължи нататък. На откритото го пресрещна хлапето, явно уплашено, че го е загубило. Прескочиха купчина боклук и се прехвърлиха през някакъв порутен зид. Хлапето посочи една чисто измазана къщурка, самотно щръкнала сред съборетините, и си плю на петите. Ма Жун разпозна мястото, където го бе водил Ловеца предната нощ. Почука на вратата.

— Влез! — извика някой отвътре.

Ма Жун отвори вратата и в същия миг застина. На отсрещната стена се бе облегнал висок слаб мъж. Погледът на Ма Жун залепна за дългия зловещ нож в дясната му ръка, готов да излети напред. След малко варваринът прекъсна напрегнатото мълчание:

— Значи ти си Жун Бао. Седни!

Той прибра ножа в кожена кания и се настани на едно от ниските столчета. Ма Жун направи същото.

— Снощи Ловеца ме доведе тук — поде той, — затова…

— Млък! — прекъсна го другият. — Ако не знаех за теб, досега да си станал на решето. Моят нож не пропуска.

Сигурно е така, помисли си Ма Жун, докато пръстите на мъжа нежно галеха канията. Уйгурът говореше безупречен китайски, явно беше някакъв вожд. Ма Жун се усмихна заговорнически:

— Казаха ми, че ваша милост може да ми намери работа, защото съм позакъсал напоследък.

— Ти си изменник — презрително каза уйгурът, — а изменниците само за пари мислят. Но може и да свършиш нещо полезно. Само че си опичай ума! Усъмня ли се за най-малкото нещо, ножът не ти мърда!

— То се знае, ваша милост — побърза да се съгласи Ма Жун. — Как да ви кажа, аз…

— Стига! — властно го прекъсна варваринът. — Слушай внимателно сега, защото не повтарям. В равнините отвъд реката са събрани три наши племена. Утре в полунощ ще нападнем Ланфан. Можехме отдавна да го направим, но не искахме да се лее излишна кръв. Китайските властници са лениви и самодоволни, а пътят на запад не минава вече оттук, тъй че няма защо да се тревожат за керваните с данъка от васалните княжества. От столицата няма да бързат да пратят помощ за този затънтен град в другия край на империята. Кой китаец ще вземе на сериозно едно наше нападение? Докато се наканят да сторят нещо, ние вече ще сме се укрепили в Ланфан и ще можем да ги отблъснем. Най-важното е нападението да стане внезапно. Вече са взети мерки за превземането на съдилището. Ще убием съдията и неговите копои. Нуждаем се от неколцина китайци, които да обезвредят охраната на градските врати.

— Гледай ти късмет! — извика Ма Жун. — Аз имам един приятел в Ланфан, тъкмо той ви трябва. Беше сержант, но му се наложи да бяга. Това куче Ди, новият съдия, нещо се е заял с него.

— Голям страх им имате вие, китайците, на вашите съдии — презрително се усмихна уйгурът. — Да дойде мен да уплаши! Преди няколко години с ей тия ръце прерязах гърлото на един.

Ма Жун изгледа домакина си с възхищение.

— Трябва на всяка цена да се свържете с приятеля ми — каза той. — Страхотно върти меча, но най-важното е, че им знае всичките пароли и военни обичаи.

— Къде е той? — нетърпеливо запита уйгурът.

— Близо е, ваша милост. Намерихме му чудно скривалище. Излиза само нощем, денем спи горе при барабана в кулата.

Уйгурът се изсмя:

— Добре сте го измислили. Никой няма да се сети там да го търси. Иди го доведи!

Ма Жун сведе смутено очи и свъси вежди:

— Не смее да излиза денем, ваша милост. Не може ли ние да отидем? Не е далеч.

Уйгурът изгледа недоверчиво Ма Жун. Помисли известно време и стана. Свали ножа си от пояса и го пъхна в ръкава.

— Надявам се, за твое добро, че не се опитваш да ми играеш номер. Върви напред. Преди да гъкнеш, ножът ми е в ребрата ти… Колкото и хора да има, никой няма да може да ти помогне!

Ма Жун сви рамене:

— Нали така и така сме в ръцете ви! Една дума в съда и сме отишли с моя приятел.

— Да не се налага да ти го припомням!

Тръгнаха по улицата. През цялото време уйгурът вървеше на няколко крачки зад Ма Жун. Малко преди да стигнат пазара, Ма Жун видя Цяо Тай, облегнат на една възпоменателна плоча. Стоеше със скръстени ръце и наблюдаваше безучастно тълпата. По островърхата шапка, кафявата роба с черен широк пояс и властната осанка отдалеч си личеше, че е служител в съдилището.

Ма Жун забави крачка. Сега беше най-опасно. Ножът на уйгура всеки миг можеше да се забие в гърба му. Но не биваше да избързва, трябваше да е сигурен, че Цяо Тай го е видял. Ма Жун играеше чудесно ролята си, но на челото му бе избила ледена пот. За миг сякаш се поколеба. Цяо Тай вдигна ръка и бавно приглади мустак, а Ма Жун се врътна и бързо заобиколи каменната плоча. Добра се жив и здрав в сумрака под кулата. По петите го настигна уйгурът.

— Видяхте ли го оня, дето се бе подпрял на каменната плоча? — развълнувано прошепна Ма Жун. — От съдилището е кучето!

— Видях — сухо отвърна варваринът. — Побързай!

Ма Жун се качи по стълбата на по-горния кат.

— Ето оттук се вмъкна приятелят ми — посочи той на уйгура счупения печат.

Варваринът извади камата от капията и прокара пръст по наточеното като бръснач острие.

— Качвай се! — изкомандва той.

Ма Жун сви примирено рамене и тръгна бавно по тясната стълба, а уйгурът го последва. След като провря рамене през отвора, Ма Жун извика:

— Чисто е. Този мързеливец хърка.

При тези думи той изскочи бързо горе, сочейки барабана:

— Ето го моя побратим! — каза той през рамо.

Щом главата на уйгура се подаде над дъсчения под, Ма Жун го изрита със страшна сила в лицето. Варваринът извика и се претърколи надолу по стъпалата. Бърз като светкавица, Ма Жун скочи след него, като най-долу се размина на косъм със злокобното острие. Уйгурът лежеше на пода, подпрян на лявата си ръка. Изглежда, си бе счупил крака, а от една рана на голия му череп течеше кръв. Очите му святкаха яростно, дясната ръка стискаше здраво ножа.

Ма Жун си помисли, че моментът не е за двубой по правилата. Скочи зад уйгура и преди той да успее да се извърти, го изрита с такава сила по главата, че тя изкънтя в последното стъпало. Ножът изтрополи на пода. Мъжът бе изгубил съзнание. Ма Жун вдигна опасното оръжие и го затъкна в пояса си. После изви ръцете на уйгура зад гърба и опипа крака му. Беше счупен на няколко места.

Излезе от кулата и нехайно се отправи към каменната плоча. Преди да я отмине, Цяо Тай пристъпи напред.

— Стой! — викна той и сграбчи Ма Жун за китката.

Ма Жун се освободи с едно тръсване на ръка и изгледа свирепо Цяо Тай:

— Долу лапите!

— Аз съм служител на съдилището! — със суров глас каза Цяо Тай. — Негово превъзходителство съдията има да те попита за едно — друго, приятелче!

— Мен! — викна възмутено Ма Жун. — Та аз съм почтен гражданин, господин стражник!

Край тях веднага се събра тълпа зяпачи и ги загледа любопитно.

— Ще тръгнеш ли сам, или да приложа сила? — заканително попита Цяо Тай.

— Ей, хора, докога ще се оставяме на тия крастави кучета от съдилището да ни тормозят на всяка крачка? — обърна се Ма Жун към тълпата.

За своя радост забеляза, че никой не направи опит да му се притече на помощ. Ма Жун сви рамене.

— Добре де, аз съм чист, не ме е страх от съда!

Цяо Тай върза ръцете му на гърба. Ма Жун се обърна към него:

— Слушай, приятелят ми е болен. Нека дам на тоя пекар някоя пара да му занесе нещо за ядене. Човекът не може да става.

— Къде е твоят приятел? — попита Цяо Тай. Ма Жун се поколеба. Накрая каза неохотно:

— Ами, да си кажа правичката, снощи се качихме в кулата с барабана да глътнем малко въздух, а той взе, че падна по стълбата, разби си главата и си счупи крака. Сега лежи там горе.

Шумен кикот се разнесе в тълпата.

— Май съдията ще иска да си поговори и с този твой болник — каза Цяо Тай. Обърна се към зяпачите и додаде: — Я някой да изтича при кварталния надзорник и да му каже да дойде с четирима души, носилка и няколко стари одеяла!

Скоро дотича надзорникът с четирима здравеняци, стиснали бамбукови пръти.

— Надзорник, поверявам ти този безделник! — строго извика Цяо Тай.

Той махна на двама от помощниците на надзорника да го последват и се запъти към кулата с барабана. Качи се по стълбата, метнал одеялата през рамо. Уйгурът още лежеше в несвяст. Цяо Тай набързо му залепи една хартиена лента през устата, омота го в едното одеяло, с другото покри главата и раменете му. После извика двамата помощници, те се качиха и поеха неподвижното тяло. Положиха уйгура върху импровизирана носилка и процесията се запъти към съдилището начело с Цяо Тай, който влачеше Ма Жун. Влязоха през страничния вход. Щом стъпиха в двора, Цяо Тай се обърна към надзорника:

— Оставете носилката тук! Сега сте свободни!

Затвори вратата след тях, а Ма Жун измъкна ръце от хлабавите въжета. Двамата отнесоха носилката в тъмницата и положиха уйгура на нара в една килия. Тук се погрижиха за ранения. Ма Жун му превърза главата, а Цяо Тай сряза крачола и обездвижи счупения крак с една набързо измайсторена шина. После Ма Жун изтича да докладва на съдията. Цяо Тай заключи килията и опря гръб о вратата. Когато дойде тъмничарят, му каза, че вътре е затворен опасен престъпник и че изчаква да се свести, за да го разпита.

В кабинета на съдията нямаше никой, освен Тао Ган, задрямал в един ъгъл. Ма Жун го раздруса и попита възбудено:

— Къде е господарят?

Тао Ган вдигна глава.

— Излезе със сержанта малко след вас — сопна се той. — Какво си се разбързал толкова? Хвана ли онзи уйгур?

— Нещо повече — гордо се изпъчи Ма Жун. — Хванах убиеца на съдията Пън!

— Е, такъв подвиг се полива! — доволно се ухили Тао Ган. — А на мен господарят заръча да отида при Ю Ки и да му кажа следобед да дойде в съдилището. Сигурно иска да го разпита за смъртта на стария пазач и жена му в имението. Май ми е време да тръгвам.