Роберт ван Хюлик
Златното божество (8)

Глава VI
Пиян поет съчинява песен за луната; Цяо Тай се запознава с корейска девойка в един плаващ бардак.

Като видяха спретнато облечените улегнали мъже, насядали около покритите с мрамор маси, двамата приятели разбраха, че мястото не е за техните джобове.

— Да вървим другаде — смотолеви Ма Жун.

Той се обърна и се насочи към вратата, когато един слаб мъж, седнал близо до нея, стана от стола си и извика с плътен глас:

— Заповядайте при мен, приятели! Винаги ми е тъжно, когато пия сам.

Той ги гледаше с воднисти очи изпод странно оформени, извити вежди, които му придаваха постоянно учудено изражение. Облечен беше в скъпа тъмносиня копринена роба и носеше висока шапка от черно кадифе. Но по яката му имаше петна, а изпод шапката висяха рошави кичури коса. На подпухналото му лице стърчеше тънък дълъг нос с лъснал зачервен връх.

— След като ни кани, нека му направим компания за известно време — каза Цяо Тай. — Не ми се иска оня селяндур долу да си помисли, че са ни изритали.

Двамата приятели седнаха срещу домакина си, който незабавно поръча две големи кани вино.

— С какво се препитавате, господине? — попита Ма Жун, след като келнерът се отдалечи.

— Аз съм Бо Кай, търговски представител на корабовладелеца Йе Бън — отговори слабият мъж. Той изпразни чашата си на един дъх и гордо добави: — Но също така съм и известен поет.

— Тъй като ни черпите, няма да го приемаме за недостатък — великодушно отбеляза Ма Жун.

Той надигна каната, отметна глава назад и остави половината от течността бавно да се излее в гърлото му. Цяо Тай последва примера му. Бо Кай ги наблюдаваше с голям интерес.

— Страхотно! — одобрително възкликна той. — Точно в този ресторант обикновено се използват чаши, но вашият метод ми се струва много интересен и удобен.

— Случи се тъй, че тъкмо сега имаме нужда от едно хубаво пийване — каза Ма Жун, докато избърсваше устните си с доволна въздишка.

Бо Кай напълни отново собствената си чаша и каза:

— Разкажете ми някоя интересна история. Вие, момчетата от широкия друм, сигурно водите живот, пълен с приключения.

— Ние от широкия друм! — възмутено надигна глас Ма Жун. — Внимавай какви ги приказваш, мой човек. Ние сме служители на трибунала.

Бо Кай вдигна извитите си вежди още по-високо и викна на келнера:

— Донеси още една кана вино, от най-големите. — После продължи: — Добре, добре. Значи вие двамата сте от хората, които новият съдия е довел днес със себе си. Но сигурно ви е назначил на служба отскоро, защото още не сте се надули самодоволно като всички низши офицери.

— Познавахте ли бившия магистрат? — запита Цяо Тай. — Казват, че също падал малко нещо поет.

— Познавах го бегло — отговори Бо Кай. — Всъщност тук съм доста отскоро — изведнъж той остави чашата си и възкликна щастливо: — Дойде ми заключителният стих, който се мъчех да съчиня! — поглеждайки двамата приятели, той добави тържествено: — Този стих е завършекът на голямата поема, посветена на луната. Искате ли да ви я изрецитирам?

— В никакъв случай! — ужасен отвърна Ма Жун.

— Тогава да ви я изпея? — с надежда попита Бо Кай. — Имам доста хубав глас, надявам се, че и останалите посетители високо ще го оценят.

— Не! — в един глас отговориха Ма Жун и Цяо Тай. Като видя обидата в погледа на поета, Цяо Тай добави:

— Ние просто не си падаме по поезия, в какъвто и да е вид или форма.

— Жалко! — каза Бо Кай. — Вие двамата, да не би да сте поклонници на Буда?

Ма Жун попита подозрително Цяо Тай:

— Абе това момче май се опитва да ни ядоса…

— Пиян е — безразлично отвърна Цяо Тай. После се обърна към Бо Кай: — Само не ни казвайте, че сте будист!

— И то ревностен! — церемониално отговори Бо Кай. — Посещавам редовно Храма на белия облак. Игуменът му е свят човек, а старшият монах Хуйбън чете най-красивите проповеди. Оня ден…

— Слушайте — пресече го Цяо Тай, — няма ли да пийнем по още едно?

Бо Кай му хвърли поглед, пълен с укор заради прекъсването. Надигна се с дълбока въздишка и заяви примирено:

— Да пийнем, обаче с момичета.

— Е, това е приказка! — с ентусиазъм откликна Ма Жун. — Знаеш ли някое добро място?

— Дали конят знае къде е конюшнята му? — ухили се Бо Кай и подсмръкна.

Той плати сметката и тримата потеглиха. На улицата все още се стелеше гъста мъгла. Бо Кай ги отведе до канала зад ресторанта и свирна с пръсти. От мъглата изплува фенер, окачен на носа на малка лодка. Поетът скочи в нея и нареди на гребеца:

— Към кораба!

— Хей! — викна Ма Жун. — Ти одеве не каза ли нещо за момичета?

— Казах и още как! — самодоволно отговори Бо Кай. — Качвайте се на лодката — после се обърна към лодкаря и добави: — Карай по краткия път, господата много бързат.

Той се мушна пълзешком под ниската рогозка, която служеше за навес, а Ма Жун и Цяо Тай клекнаха отстрани. Лодката се плъзна през мъглата по водната повърхност. Единственият шум, който се чуваше, бе плясъкът на греблото. След известно време затихна и той. Лодката продължи да напредва безшумно. Гребецът угаси фенера. Спряха. Ма Жун сложи тежката си ръка върху рамото на Бо Кай.

— Ако това е някаква клопка — безцеремонно каза той, — ще ти строша врата.

— Не говорете глупости! — докачено отвърна Бо Кай.

Чу се дрънчене на железа и лодката продължи пътя си.

— Минахме през вратата на източния шлюз — обясни Бо Кай. — Част от решетката е разхлабена. Но не казвайте за това на началника си.

Скоро пред тях се появиха тъмните силуети на редица корабчета.

— Второто, както обикновено — нареди Бо Кай. Когато лодката се изравни с бордовата стълба, той даде на гребеца няколко медни гроша и се изкачи на палубата, следван от Ма Жун и Цяо Тай. Поетът си проправи път между многобройните масички и табуретки, пръснати безредно, и почука на вратата на надстройката. Отвори им дебела жена, облечена в мръсна роба от черна коприна. Тя се ухили, показвайки почернелите си зъби.

— Добре дошли пак при нас, господин Бо Кай! — възкликна тя. — Моля, заповядайте долу.

Слязоха по стръмна дървена стълба и се озоваха в широк салон, оскъдно осветен от два шарени фенера, окачени на гредата, поддържаща тавана. Тримата мъже насядаха около голяма маса, която заемаше почти цялото помещение. Дебеланата плесна с ръце. Появи се тантурест прислужник с недодялано лице и донесе върху табла кани с вино.

Докато пълнеше чашите, Бо Кай запита жената:

— Тук ли е моят добър приятел и колега Ким Сан?

— Още не е дошъл — отговори тя, — но аз ще се погрижа да не скучаете.

Тя направи знак на прислужника, който отвори вратата в дъното. Влязоха четири момичета, облечени само в прозирни летни роби. Бо Кай заръкомаха въодушевено. Той придърпа от двете си страни по едно от тях и каза:

— Вземам тези двете — и като погледна Ма Жун и Цяо Тай, бързо добави: — Но не за каквото си мислите, а само за да съм абсолютно сигурен, че чашата ми и за момент няма да остане празна.

Ма Жун направи знак на едно от останалите момичета — закръглено и с приятно обло лице — да седне до него, а Цяо Тай поведе разговор с четвъртото. Девойката определено му хареса, но сякаш беше без настроение и отваряше уста колкото да отговори, ако я попитат нещо. Казваше се Юсу, беше корейка, но говореше много добре китайски.

— Хубава страна е вашата — отбеляза Цяо Тай, докато обгръщаше с ръка талията й. — Бил съм там по време на войната.

Момичето го отблъсна и го изгледа с помрачнели очи. Цяо Тай разбра, че е направил грешка, и побърза да каже:

— Вашите хора са прекрасни воини, те направиха всичко, каквото можеше да се направи, но нашите отряди бяха по-многочислени.

Девойката не му обърна внимание.

— Не можеш ли да се усмихваш и да разговаряш, госпожице? — сопна й се дебелата жена.

— Защо не ме оставите на мира? — бавно й отговори момичето. — Клиентът не се оплаква, нали?

Жената стана. Тя вдигна ръка, за да удари Юсу, и изсъска:

— Ще те науча на добри обноски, мръснице!

Цяо Тай я отблъсна грубо и изръмжа:

— Не посягай на момичето.

— Хайде да се качим на палубата — извика Бо Кай. — Душата ми усеща, че луната е изгряла. Ким Сан скоро ще дойде.

— Аз ще остана тук — каза корейката на Цяо Тай.

— Както обичаш — отговори й той и се качи с другите. Студената луна осветяваше редицата корабчета, закотвени край градската стена. Отвъд тъмните води на притока смътно се мержелееше отсрещният бряг.

Ма Жун седна на едно ниско столче и взе закръгленото момиче в скута си. Бо Кай побутна двете си приятелки към Цяо Тай.

— Поддържай доброто им настроение — каза поетът. — Сега моето съзнание е заето с по-възвишени неща.

Той остана прав с ръце на гърба и изпаднал в екстаз, се взря в луната. Внезапно каза:

— Щом толкова настоявате, сега ще изпея за вас новата си поема.

Бо Кай проточи мършавия си врат и се провикна с писклив фалцет:

О, несравнима другарко в песните и игрите,

приятелко на веселите, тешителко на тъжните!

О, луна, о, сребърна луна…

Той спря, за да си поеме дъх, после внезапно наведе глава и се ослуша. Бързо погледна останалите и каза раздразнено:

— Чувам неприятен шум.

— И аз — отбеляза Ма Жун. — Обаче недей да квичиш така! Не виждаш ли, че имам сериозен разговор с това момиче?

— Имах предвид звуците, които се чуват отдолу — хладно отвърна Бо Кай. — Предполагам, че приятелката на твоя приятел получава деликатно мъмрене.

Когато той млъкна, останалите дочуха шум от удари и глухи стенания под палубата. Цяо Тай скочи и хукна надолу, а Ма Жун го последва по петите. Корейското момиче лежеше голо на масата. Прислужникът държеше ръцете му, а друг мъж — краката. Дебелата жена го налагаше през хълбоците с палмова пръчка. Цяо Тай нанесе тежък удар в челюстта на прислужника и го повали на пода. Другият мъж пусна краката на момичето и измъкна от пояса си нож.

Цяо Тай скочи през масата, блъсна жената така, че гърбът й се тръшна в стената, сграбчи китката на мъжа с ножа и светкавично я изви. Оня падна по гръб и изкрещя от болка. Ножът издрънча на пода.

Момичето се изтърколи от масата и започна да дърпа мръсния парцал, с който беше завързана устата му. Цяо Тай му помогна да се изправи и развърза парцала. Другият мъж се наведе да вдигне ножа с лявата ръка, но Ма Жун му нанесе такъв ритник в ребрата, че той се преви на две и се строполи в ъгъла. Девойката хълцаше неудържимо. Изведнъж започна да повръща.

— Едно щастливо малко семейство! — обади се Бо Кай от стълбите.

— Повикай хората от съседното корабче! — изпъшка дебеланата към прислужника, който се мъчеше да се изправи.

— Извикай ги всичките накуп! — ентусиазирано изрева Ма Жун.

Той удари един стол в пода и размаха над главата си отчупения му крак като бухалка.

— По-полека, леличко, по-полека! — провикна се Бо Кай. — Бъди по-внимателна. Тези двама господа са офицери от трибунала.

Жената пребледня. Тя бързо даде знак на прислужника да се върне, падна на колене пред Цяо и захленчи:

— Милост, господине, аз само исках да я науча как трябва да се държи с хора като вас.

— Казах ти да не посягаш на нея с мръсните си ръце — кресна й Цяо Тай.

После подаде шала си на момичето. То си почисти лицето и се изправи, цялото разтреперано.

— Върви да я утешиш, братко — посъветва приятеля си Ма Жун, — а аз ще вдигна на крака този приятел с ножчето.

Юсу взе робата си и тръгна към вратата в дъното. Цяо Тай я последва. Озоваха се в тесен коридор, по чието протежение се редуваха други врати. Момичето отвори една от тях, направи знак на Цяо Тай да влезе и отмина.

Цяо видя, че каютата е съвсем малка. Под прозорчето имаше легло, останалото обзавеждане се състоеше от тоалетна масичка с разнебитено бамбуково столче пред нея и голям червен кожен сандък за дрехи, поставен до отсрещната стена. Цяо Тай седна на сандъка и зачака Юсу да се върне. Когато момичето безмълвно хвърли робата си на леглото, той започна сковано:

— Съжалявам, вината беше изцяло моя.

— Няма значение — безразлично отвърна Юсу.

Тя се пресегна над леглото и взе една кръгла кутийка от перваза на прозорчето. Цяо Тай не можеше да откъсне очи от красивите й форми.

— По-добре се облечи — каза той със задавен глас.

— Тук е много горещо — тихо промълви Юсу.

Тя беше отворила кутийката и разтриваше с мехлем следите от удари по хълбоците си.

— Вижте — внезапно каза тя, — вие дойдохте тъкмо навреме. Кожата ми все още не е напълно одрана.

— Няма ли да благоволиш да облечеш тази роба? — дрезгаво запита Цяо Тай.

— Мислех, че ще ви бъде интересно да научите някои неща — кротко рече момичето. — Сам казахте, че вината е ваша, нали?

Юсу сгъна робата, постла я на табуретката, после внимателно седна върху нея и започна да вчесва косите си. Цяо Тай гледаше изваяния й гръб. Каза си ядосано, че би било подло да й посегне точно в този момент. После видя в огледалото отражението на твърдите й кръгли гърди, преглътна и заяви отчаяно:

— Хайде, стига! Две момичета като теб са твърде много, за който и да е мъж.

Юсу учудено се извърна към него. После повдигна красивите си рамене, стана от табуретката и седна на леглото с лице към Цяо Тай.

— Наистина ли сте служител на трибунала? — неочаквано попита тя. — Нали знаете, хората тук често лъжат.

Благодарен, че разговорът взема друга насока, Цяо Тай измъкна от ботуша си сгънат документ. Девойката избърса длани в косите си и го пое.

— Аз не мога да чета — каза тя, — но имам набито око. — После се обърна по корем, бръкна зад леглото и извади плосък квадратен пакет, плътно увит в сива хартия. Седна отново и сравни печата върху документа на Цяо Тай с този, поставен върху пакета. Върна му удостоверението и каза:

— Имате право. Печатът е същият.

После, като се почесваше бавно по бедрото, замислено се загледа в Цяо Тай.

— Откъде имаш този пакет с печата на съдилището? — полюбопитства той.

— Я виж, господинът се събуди! — нацупено каза момичето. — Вас ви интересува само как да заловите някой крадец, така ли?

Цяо Тай стисна юмруци.

— Слушай, момиченце! — избоботи той. — Току-що те напердашиха, нали? Дано не мислиш, че съм толкова подъл, та да искам да спя с тебе точно сега.

Девойката му хвърли кос поглед. Прозя се и изрече проточено:

— Не съм сигурна, че бих го възприела като подлост от ваша страна.

Цяо Тай бързо се изправи.

 

 

Когато се върна в салона, завари Бо Кай седнал на масата. Подпрял глава на ръцете си, той хъркаше шумно. Дебелата жена седеше срещу него и унило съзерцаваше чашата си. Цяо Тай уреди сметката и я предупреди, че ще си има сериозни неприятности с него, ако пак дръзне да измъчва корейската девойка.

— Тя е само една корейска робиня, пленена по време на войната, господине, и аз съм я купила от правителството по законния ред — надигна глас дебеланата, след което добави подмилкващо се: — Но вашата дума, разбира се, е закон за мен!

Влезе Ма Жун с извънредно доволен вид.

— Местенцето излезе доста уютно — заяви той. — А и пухкавото девойче е от висша класа.

— Надявам се скоро да имам нещо по-добро за вас, господине — живо се обади жената. — На петото корабче има едно съвсем ново момиче. Истинска красавица, а и с добро образование. Точно сега е запазена за някакъв благородник, но… е, нали знаете, тези неща не траят вечно. Може би след една-две седмици…

— Чудесно! — възкликна Ма Жун. — Пак ще дойдем. Но кажи на твоите хора да не ни вадят ножове. Това ни дразни, а когато сме раздразнени, и двамата ставаме малко буйни — после разтърси рамото на Бо Кай и изрева в ухото му: — Хайде, събуждай се, палав песнопоецо. Наближава полунощ, време е да се прибираме.

Бо Кай надигна глава и изгледа с неприязън двамата мъже.

— Вие двамата сте големи грубияни — надменно заяви той. — Никога няма да разберете възвишената ми душа. Предпочитам да дочакам тук моя добър приятел Ким Сан. Вашата компания ми е неприятна, вие мислите само за пиене и разврат. Махайте се, презирам ви!

Ма Жун прихна. Той нахлупи шапката на Бо Кай върху очите му, после тръгна с Цяо Тай и подсвирна, за да повика лодка.