Роберт ван Хюлик
Златното божество (20)

Глава XVIII
Съдията Ди разнищва злостен заговор; най-сетне се установява самоличността на една неуловима личност.

Когато съдията Ди и тримата му помощници се върнаха в съдилището, отдавна минаваше полунощ. Ди ги отведе направо в личния си кабинет. Той се разположи зад писалището си, а Хун отиде при мангала на масата в ъгъла и му приготви чаша силен чай. Съдията отпи няколко глътки, след което се отпусна на облегалката и заговори:

— Нашият велик държавник и блестящ следовател Ю Чучиен казва в своето „Ръководство за магистрати“, че един следовател никога не бива да следва сляпо дадена хипотеза, а е длъжен многократно да я преразглежда в хода на следствието и непрекъснато да я сравнява с новопоявяващите се факти. Ако попадне на обстоятелство, което не се връзва с теорията, той не трябва да го нагажда към нея, а е длъжен или да нагоди теорията към обстоятелството, или изобщо да я изостави. Винаги съм смятал, приятели мои, че това е толкова просто, че едва ли има нужда да се споменава. Обаче в случая с покойния съдия аз очевидно пренебрегнах това основно правило.

Съдията се усмихна едва забележимо и продължи:

— Сега разбирам, че не е било толкова просто, колкото си мислех… Когато хитрият престъпник, който стои зад този заговор, е научил, че аз съм кандидат за поста магистрат на Бънлай, любезно е решил да ми подхвърли някаква залъгалка, с която да отвлече вниманието ми за няколко дни. Приготовленията за неговия последен удар, изпращането на златната статуя в столицата, са били към края. Искал е да ме насочи по лъжлива следа, докато статуята бъде изнесена от Бънлай. Затова е накарал Гу Мънпин да ме заблуди и той подхвърли версията за контрабанда на оръжие. Гу е заимствал идеята от Ким Сан, който вече е бил използвал същия трик, за да си осигури сътрудничеството на корейското момиче. И аз се хванах на въдицата. Всичките ми догадки бяха свързани с предполагаемия незаконен износ на оръжие. Дори и след като Ким Сан ни каза, че става въпрос за контрабанда на злато, продължавах да вярвам, че то се изнася от Китай за Корея, въпреки че не можех да проумея каква би била ползата от това. Чак тази нощ разбрах, че е било точно обратното.

Съдията нервно подръпна брадата си. После, поглеждайки тримата си помощници, които с нетърпение очакваха да продължи, поде с мрачна усмивка:

— Единственото оправдание за моята недалновидност са междувременно възникналите инциденти: убийството на Фан Шун, изчезването на госпожа Гу и странното поведение на Тан, които отвлякоха вниманието ми. Освен това твърде дълго размишлявах върху постъпката на Йе Бън, който съвсем непредумишлено дойде да ме уведоми, че се носят слухове за незаконно изнасяне на оръжие, и когото също бях заподозрял поради грешка, която ще ви обясня по-късно… Театралното представление, на което ме заведе сержантът рано тази вечер, ми подсказа кой е убиецът на магистрата. В пиесата един човек посмъртно посочи убиеца си, оставяйки бележка в бадемова черупка. Но бележката беше поставена там само за да отвлече вниманието на убиеца от истинската улика, а именно самия бадем. Тогава изведнъж разбрах, че съдията Уан нарочно е поставил книжата си в скъпоценната антична кутия. Направил го е, защото двете златни бамбукови пръчки върху капака й символизират двойния бамбуков бастун на Гу… Както знаем, съдията се е увличал по ребусите и занимателните гатанки. Тъй че, както предполагам, едновременно е искал да ни подскаже, че златото се пренася в бамбукови пръчки. Но дали това мое предположение е вярно, никога няма да разберем… Сега, когато знам, че убиецът е Гу, разбирам зловещия смисъл на думите, с които той се обърна към Ким Сан, преди да ме заведе в ресторанта с раците. Той каза: „Ти продължавай. Знаеш какво трябва да направиш.“ Очевидно двамата вече са обсъждали как да ме ликвидират веднага щом попадна на някаква следа. И аз сам ги накарах да бързат, като глупаво се раздрънках, че според мен монасите от Храма на белия облак използват изоставения храм за престъпни цели, а на всичко отгоре споменах и за статуята, която Гу се готвеше да изпрати в столицата. Нещо повече, по време на вечерята се опитах да го накарам да се разприказва за жена си, като смътно намекнах, че тя може да е замесена в някоя от неговите игри. Гу, разбира се, помисли, че го подозирам и че всеки момент може да го арестувам… Честно казано, тогава бях твърде далеч от истината. Чоплеше ме въпросът, как престъпниците успяват да пренесат златото от вътрешността на страната до запустелия храм. Но тази вечер се запитах каква може да бъде връзката между Гу и доктор Цао… Докторът има братовчед в столицата, саможив библиофил, който лесно би могъл да бъде използван, без сам да заподозре нещо нередно. Помислих си, че доктор Цао би могъл да помогне на Гу да пренесе златото от столицата в Бънлай, като го свърже с братовчед си. И тогава — най-накрая! — истината ме озари. Изведнъж си спомних, че доктор Цао редовно изпраща в столицата пакети с книги. Златото се внасяше, а не се изнасяше от Китай! По този начин група хитри престъпници бяха натрупали големи количества евтино злато, без да плащат високите митнически и пътни такси, и се обогатяваха, диктувайки пазарната му цена… Тук обаче се натъкнах на известна неяснота… Този трик можеше да проработи само ако престъпниците разполагат с огромни количества злато. Вярно, че то можеше да се купи евтино в Корея, но все пак за него трябваше да се плати, а това предполагаше наличието на огромен капитал. За да натрупат наистина големи печалби, престъпниците трябваше да са в състояние да повлияят на столичния пазар, а за тази цел тънките златни пръчици, скрити в бамбукови тояжки или в пакети с книги, не биха били достатъчни. Още повече че след моето пристигане те очевидно бяха спрели да използват канала, който надуших, тъй като доктор Цао вече беше изпратил в столицата почти цялата си библиотека. Тогава разбрах защо престъпниците бързаха толкова: в най-скоро време колосално количество злато трябваше да бъде изпратено в столицата. И как би могло да стане това? Очевидният отговор беше: копието на статуята, поръчано от Гу, да бъде изпратено в столицата с правителствен ескорт… Върховната наглост на този дързък план прилягаше на главатаря, който ръководеше заговора. Най-сетне проумях какво е било зловещото видение, което се е мярнало на Ма Жун и Цяо Тай през мъглата на брега на канала. Разгледах внимателно картата на града и видях, че домът на Гу се намира близо до първия мост. Разбрах, че в мъглата сигурно сте загубили представа за разстоянието, което сте изминали, и сте помислили, че в момента на инцидента се намирате край втория мост. И там сте отишли да търсите на следващия ден. Близо до това място живее Йе Бън и затова бях заподозрял този безскрупулен, но невинен търговец. А иначе очите не са ви подвели. Само че хората на Гу не са убили жив човек, а са натрошили глинения модел, който той тайно е направил, за да бъде отлят калъпът за златната статуя. Именно този калъп, поставен в сандък от палисандрово дърво, е бил изпратен от Гу на нищо неподозиращия игумен на Храма на белия облак. Хуйбън е отворил сандъка и е използвал кремацията на покойния монах като претекст, за да бъде запален огромен огън, необходим за разтопяването на събраните златни пръчици и отливането на златната статуя. Видях палисандровия сандък със собствените си очи и се учудих, че е нужен толкова голям огън за кремирането на едно тяло. Но не заподозрях нищо… Преди половин час, когато отидохме от храма в дома на Гу и го претърсихме, намерихме там статуята от кедрово дърво, направена от майстор Фън. Тя беше грижливо разрязана на десетина парчета. Гу е планирал да ги изпрати в столицата, където да бъдат сглобени и доставени в Храма на белия кон. А златната статуя е щяла да бъде предадена на ръководителя на заговора. Не му е било трудно да се отърве от глинения модел, той е бил натрошен на парчета и хвърлен в канала. Ма Жун е стъпил на парчетата с полепналата по тях опаковъчна хартия.

— Е — каза Ма Жун, — доволен съм, че все още мога да вярвам на очите си. Бях започнал да се тревожа, че не мога да различа кошница с отпадъци от седящ човек.

— А защо доктор Цао се е присъединил към заговорниците, ваше превъзходителство? — попита сержантът. — В края на краищата той е учен човек и…

— Доктор Цао обича разкоша — прекъсна го съдията. — Той не е могъл да се примири със загубата на парите си, която го е принудила да напусне града и да заживее в тази стара кула. Всичко около този доктор беше фалшиво, дори и брадата му. Когато Гу го е посветил в заговора и му е предложил голям дял от печалбата, той не е устоял на изкушението. В тояжката, която е носел монахът Дзухай онази нощ, когато е срещнал госпожа Гу и Бо Кай, е имало златна пръчка. Тя е била част от дела, който докторът редовно е получавал… Гу е направил сериозна грешка, като е позволил страстта му към госпожица Цао да надделее над предпазливостта и е заповядал на доктор Цао да му я даде за жена. Това ми подсказа, че между двамата мъже има някаква връзка.

Съдията въздъхна, изпразни чашата си и продължи:

— Гу Мънпин е безскрупулен и алчен човек, но не той е бил водач на бандата. Само е изпълнявал заповеди. Но аз не можех да го оставя да спомене името на главатаря си. Защото този главатар сигурно имаше свои хора сред присъстващите и те щяха да го предупредят. Още тази нощ, или по-точно още тази сутрин, ще изпратя в столицата взвода от конни военни полицаи, които сте видели да чакат отвън на двора. Те ще предадат по най-бързия начин обвиненията ми срещу този престъпник на председателя на столичния съд. Между другото командирът на взвода току-що ми докладва, че военната полиция е заловила оня юнак У, прислужника на Фан, когато се опитвал да продаде конете. Той действително е открил убийството веднага след като А Куан е напуснал чифлика. У се е уплашил, че ще бъде заподозрян в извършване на престъплението, и затова е избягал с кутията за пари и с конете — точно както предполагахме.

— Но кой е бил главният престъпник, ръководителят на организираната контрабанда, ваше превъзходителство? — попита сержант Хун.

— Естествено, подлият разбойник Бо Кай! — извика Ма Жун.

Съдията се усмихна.

— Колкото до въпроса на сержанта — каза той, — наистина не мога да му отговоря, защото не зная кой е. Очаквам Бо Кай да ми каже името му. Честно казано, не мога да разбера защо Бо Кай още не се е появил. Очаквах, че ще дойде тук незабавно след завръщането ни от храма.

Тримата помощници, изумени, започнаха да се надпреварват да задават въпроси, но в това време на вратата се почука. Началникът на стражниците се втурна в кабинета и докладва, че Бо Кай най-спокойно влязъл през главния вход на съдилището. Стражниците веднага го арестували.

— Доведи го тук — с равен глас каза съдията — И без стража, ако обичаш.

Когато Бо Кай влезе, съдията Ди бързо стана и се поклони.

— Моля, седнете, господин Уан — любезно каза той. — С нетърпение очаквах тази среща, ваше сиятелство.

— Аз също — спокойно отговори посетителят. — Разрешете ми, преди да пристъпим към деловите въпроси, малко да се почистя.

Без да обръща внимание на тримата мъже, които го гледаха в пълно изумление, той отиде при мангала за подгряване на вода, взе една мокра хавлиена кърпа и внимателно избърса лицето си. Когато се обърна, моравите петна, които правеха лицето му да изглежда подпухнало, както и червенината на върха на носа му бяха изчезнали. Веждите му сега бяха тънки и прави. Той извади от ръкава си кръгло парченце черен пластир и го залепи на лявата си буза.

Ма Жун и Цяо Тай ахнаха. Това беше лицето, което бяха видели в ковчега. Двамата извикаха в един глас:

— Покойният съдия!

— Неговият брат близнак — поправи ги съдията Ди, — господин Уан Уандъ, старши секретар на финансовия съвет в столицата — после се обърна към госта и продължи: — Тази бенка трябва да е спестила на вас и на брат ви доста недоразумения, ваше сиятелство, да не говорим за родителите ви.

— Така е, наистина — отговори Уан. — С изключение на нея, двамата си приличахме като две капки вода. След като пораснахме, това вече нямаше толкова голямо значение, защото тогава горкият ми брат служеше в различни провинции, докато аз останах завинаги в столичния финансов съвет. Наистина, малко хора знаеха, че сме близнаци. Но в случая това няма значение. Дойдох да ви благодаря, господин съдия, за блестящото решение на загадката около убийството на брат ми и за това, че ме снабдихте с данните, от които се нуждаех, за да опровергая фалшивото обвинение, отправено срещу мен в столицата. Тази нощ присъствах на тържеството в храма маскиран като монах и чух как успешно разрешихте този заплетен заговор, докато аз бях стигнал само до някои смътни догадки.

— Предполагам — живо каза съдията Ди, — че шефът на Гу е някой висш сановник в столицата?

Уан поклати глава.

— Не — отговори той. — Това е един доста млад човек, но стар мошеник. Заема поста младши секретар на столичния съд и се нарича Ху. Племенник е на нашия генерален секретар Ху Куан.

Съдията пребледня.

— Секретарят Ху? — възкликна той. — Та това е един от приятелите ми!

Уан сви рамене.

— Често се случва — забеляза той — човек да сгреши, като преценява кой му е приятел. Младият Ху е способен мъж. С течение на времето сигурно щеше да стигне до висок пост. Но е решил, че може да намери кратък път към богатството и властта, като си служи с различни измами. А когато е разбрал, че е разкрит, не се е поколебал да извърши и подло убийство. Постът, който заемаше, беше много удобен за изпълнението на злостния му план. Защото чрез чичо си е научавал всичко за работата на финансовия съвет, а пък като секретар на съда е имал достъп до всички документи в съдебния архив. Именно той е ръководителят на заговора.

Съдията Ди прокара ръка през очите си. Сега той разбираше защо Ху, който преди шест дни го бе изпратил в пивница „Скръб и радост“, толкова настойчиво го увещаваше да се откаже от намерението да отпътува за Бънлай. Ди си спомни умолителното изражение, което бе видял в очите на Ху. Поне приятелските му чувства не бяха престорени. А сега точно Ди бе предизвикал сгромолясването на Ху. Тази мисъл отрови доброто му настроение, което го беше обзело след разрешаването на случая. Той запита Уан с погаснал глас:

— Как стигнахте до първата улика срещу заговорниците?

— Небето ме е надарило с особени способности в областта на математиката — отговори Уан. — На това дарование се дължи бързото ми издигане до старши секретар на съвета. От един месец насам започнах да забелязвам противоречия в бюлетините за златния пазар, които редовно се издаваха от съвета. Заподозрях, че в страната нелегално се внася евтино злато. Започнах самостоятелно разследване, но за нещастие помощникът ми трябва да е бил шпионин на Ху. Тъй като знаеше, че брат ми е съдия на Бънлай, откъдето идваше незаконно внесеното злато, Ху съвсем погрешно си е направил извода, че двамата с брат ми работим съвместно за неговото разобличаване. Всъщност моят брат ми писа веднъж за някакви свои подозрения, че Бънлай е център на контрабанда, обаче аз не свързах тази бегла информация с машинациите на златния пазар в столицата. Но Ху допусна грешката, която правят мнозина престъпници: той твърде скоро реши, че е разкрит, и предприе прибързани действия. Заповяда на Гу да убие брат ми, накара да убият и помощника ми. Открадна от съкровищницата трийсет златни слитъка и накара чичо си да ме обвини в това престъпление. Успях да избягам, преди да ме арестуват, и дойдох в Бънлай под самоличността Бо Кай, за да търся доказателства за заговора на Ху. Така щях да отмъстя за убийството на брат си и в същото време да се защитя срещу лъжливото обвинение… Вашето пристигане ме постави в трудно положение. Искаше ми се да си сътрудничим, но не можех да ви разкрия кой съм, защото в такъв случай щеше да бъде ваш дълг незабавно да ме арестувате и да ме изпратите в столицата. Но направих каквото можах по заобиколен път. Намерих начин да се сближа с двамата ви помощници и ги заведох на плаващите бардаци, за да ги накарам да се заинтересуват от Ким Сан и корейското момиче, които подозирах. С тази задача се справих доста добре — Уан стрелна с поглед Цяо Тай. Едрият мъжага побърза да забие нос в чашата си. Гостът продължи: — Опитах се също да насоча вниманието им към будистките монаси, но в това отношение успехът ми бе по-скромен. Подозирах, че монасите са замесени в контрабандата, но не можех да открия никакви улики. Държах под око Храма на белия облак. Плаващите бардаци бяха обичайният ми наблюдателен пост. Веднъж видях отговорника за раздаването на милостиня Дзухай да се измъква от храма крадешком и го проследих, но за беда той умря, преди да успея да го разпитам какво се кани да прави в запустелия храм… Подпитвах Ким Сан малко по-подробно, отколкото трябваше, и той започна да се съмнява в мен. Затова не се противопостави на идването ми с вас, когато отидохте на разходка с корейската баржа. Той се надяваше, че ще може да убие и мен. После Уан се обърна към Ма Жун и каза:

— При сбиването на баржата те сгрешиха, като съсредоточиха вниманието си върху вас. Сметнаха, че аз съм нищо и никакво нищожество, и решиха да ме довършат по-късно, на спокойствие. Но аз си служа добре с ножа и когато боят започна, го забих в гърба на мъжа, който ви бе сграбчил отзад.

— Това наистина дойде съвсем навреме — с благодарност каза Ма Жун.

— Когато чух последните думи на Ким Сан — продължи Уан — и се убедих, че подозренията ми относно контрабандата на злато са били основателни, взех спасителната лодка и побързах да се прибера, за да взема кутията, в която между другите книжа пазех и бележките си, свързани с фалшивото обвинение на Ху срещу мен и с пазарните му машинации, преди сподвижниците на Ким Сан да са ги откраднали от стаята ми в къщата на Йе Бън. Тъй като те подозираха Бо Кай, реших да изоставя неговия образ и се предреших като странстващ монах.

— Като се има предвид колко вино изпихме заедно — измърмори Ма Жун, — трябваше поне да ни обясните положението с няколко думи, преди да напуснете баржата.

— Няколко думи нямаше да бъдат достатъчни — сухо отговори Уан. После се обърна към съдията: — Тези двамата са полезна двойка, макар че са малко недодялани. На постоянна служба ли са при вас?

— Разбира се — отговори Ди.

Лицето на Ма Жун светна. Побутвайки с лакът Цяо Тай, каза:

— Няма да има маршировка с премръзнали пръсти край северната граница, братко.

— Избрах образа на Бо Кай — продължи Уан, — защото знаех, че ако се преструвам на развратен поет и ревностен будист, рано или късно ще успея да вляза във връзка със същите хора, с които е бил близък брат ми. А като ексцентричен пияница можех да бродя из града по всяко време на денонощието, без да предизвикам подозрения.

— Ролята, която играехте, беше добре избрана — каза съдията Ди. — Сега ще съставя обвинение против Ху и взводът на военната полиция незабавно ще го отнесе в столицата. Тъй като убийството на магистрат е престъпление срещу държавата, мога да прескоча префекта и губернатора и да докладвам направо на столичния съд. Той веднага ще арестува Ху. Утре ще разпитам Гу, Цао, Хуйбън и монасите, замесени в заговора, и колкото е възможно по-бързо ще изпратя доклада си по случая в столицата. Чисто формално ще трябва да ви задържа в трибунала, ваше сиятелство, очаквайки официалния документ, с който обвиненията срещу вас се снемат. Това ще ми даде възможност да използвам вашата помощ във връзка с финансовата страна на случая, както и да се посъветвам с вас по въпроса за евентуалното опростяване на поземлената данъчна система в окръга. Проучих внимателно съответния регистър и ми направи впечатление, че данъчното бреме на дребните стопани е непомерно тежко.

— Изцяло съм на ваше разположение — каза Уан. — Между другото как ме разпознахте? Мислех, че ще трябва да ви обяснявам всичко.

— Когато ви срещнах в коридора на резиденцията на брат ви — отговори Ди, — подозрях, че вие сте убиецът, който се е маскирал като духа на жертвата си, за да може необезпокоявано да търси уличаващи документи, които покойният съдия евентуално е оставил. Това подозрение беше толкова силно, че още същата нощ тайно посетих Храма на белия облак и огледах трупа на брат ви. Тогава видях, че приликата между вас е толкова голяма, че едва ли би могла да се постигне с изкуствени средства. Така останах с убеждението, че наистина съм видял духа на покойника… Чак тази вечер прозрях истината. Гледах една театрална пиеса за двама братя близнаци, които се различаваха само по това, че единият беше без показалец. Това ме накара да се усъмня в реалността на духа, защото съобразих, че ако покойният съдия е имал брат близнак, последният лесно би могъл да изиграе ролята на неговия дух, като залепи или нарисува една бенка на бузата си… ако е необходимо. Тан ми беше казал, че единственият жив роднина на покойния е един брат, който все още не е успял да се свърже със съдилището. Само Бо Кай би могъл да влезе в сметките: той бе пристигнал тук непосредствено след убийството на магистрата, интересуваше се от случая, а госпожица Цао и наблюдателният келнер ме накараха да подозирам, че играе някаква роля… Ако името ви, ваше сиятелство, не беше Уан, което наред с Ли и Чан е едно от най-често срещаните, щях да ви разпозная по-рано. Защото по времето, когато се канех да напусна столицата, мнимото ви престъпление и изчезването ви бяха предизвикали доста шум. В крайна сметка забележителните способности на Бо Кай във финансовата сфера ме насочиха по вярната следа. Те ме накараха да предположа, че той може да е свързан с финансовия съвет, и тогава най-после ме осени мисълта, че както убитият съдия, така и забягналият старши секретар на съвета носят същата фамилия: Уан.

Съдията Ди въздъхна. Замисли се, поигра малко с бакенбардите си, после продължи:

— По-опитен съдия несъмнено би приключил този случай по-бързо, ваше сиятелство. Но това е моето първо местоназначение, аз едва сега започвам… — той отвори чекмеджето, извади бележника и го подаде на Уан, като каза: — Дори и сега не разбирам значението на бележките, които вашият брат е нахвърлял тук.

Уан бавно прелисти бележника и прегледа цифрите. След това каза:

— Аз не одобрявах разпуснатия морал на брат си, но не мога да отрека, че когато решеше, можеше да бъде много хитър. Това са подробни записки, отразяващи пристигането на корабите от фирмата на Гу заедно с размера на пристанищните такси, вносните мита и таксите, платени за всеки превозен пасажер. Брат ми трябва да е установил, че срещу ниските митнически такси, които е плащал, Гу не би могъл да внесе достатъчно товари, за да покрие разноските си. Затова пък таксите, които е плащал за превозените пътници, са били извънредно високи. От това следва, че е превозвал необикновено голям брой хора. Това е събудило подозренията на брат ми и го е накарало да мисли, че се извършва някаква контрабанда. Той беше ленив по природа, но когато се сблъскаше с нещо, което възбуждаше любопитството му, влагаше цялото си сърце и не жалеше труда си, докато не се добереше до решението. Такъв си беше от момчешките години. Е, това е била последната загадка, която клетият ми брат е разгадал.

— Благодаря ви — каза съдията Ди. — Това дава отговор и на последния ми въпрос. А вие ми обяснихте и загадката с призрачното видение.

— Аз знаех, че ако играя ролята на духа на покойния си брат — обясни Уан, — ще мога да правя разследвания в съдилището, без някой да посмее да ме предизвика. Малко преди смъртта си моят брат ми изпрати ключ от задната врата на покоите си. Явно е имал предчувствие за евентуалната си смърт, което се доказва и от обстоятелството, че е поверил лакираната кутия на корейското момиче. Следователят ме изненада, когато претърсвах библиотеката на брат ми, а старият чиновник ме видя, докато търсех личните му книжа в този кабинет. Вас срещнах също съвсем случайно, когато тършувах из багажа му. Позволете ми да ви поднеса искрените си извинения за дръзкото си поведение при този случай.

Съдията Ди се усмихна мрачно.

— Приемам извиненията ви на драго сърце — отговори той. — Още повече че оная вечер в Храма на белия облак, когато ми се явихте за втори път в призрачната си маскировка, вие ми спасихте живота. Трябва да призная все пак, че при този втори случай наистина много ме уплашихте. Ръката ви изглеждаше съвсем прозрачна и ми се стори, че буквално се разтворихте в мъглата. Как постигнахте този зловещ ефект?

Уан слушаше съдията Ди с нарастващо недоумение. Накрая попита смутено:

— Казвате, че съм се явил пред вас втори път? Трябва да имате грешка. Никога не съм ходил в храма предрешен като духа на брат си.

В дълбоката тишина, която се възцари след тези думи, се дочу хлопването на врата, която се затваряше някъде из сградата — този път съвсем леко.