Роберт ван Хюлик
Златното божество (17)

Глава XV
Млада жена разказва потресаваща история; един стар мъж признава зловещо престъпление.

Жената вдигна глава и с уморен жест отметна воала си. Съдията Ди установи, че е доста хубава двайсетинагодишна девойка с миловидно и много интелигентно лице. Тя заговори с тих глас:

— Недостойната личност пред вас е госпожа Гу, по баща Цао.

Над зрителите се понесоха удивени възгласи. Гу Мънпин бързо излезе напред. Той хвърли изпитателен поглед към жена си, после се върна на мястото си на първия ред. Лицето му беше пребледняло като на мъртвец.

— Вие бяхте обявена за изчезнала, госпожо Гу — бавно каза съдията. — Кажете ни какво точно се случи, като започнете от следобеда на четиринайсети, когато сте напуснали бащината си къща и сте оставили брат си назад.

Госпожа Гу погледна умолително съдията.

— Наистина ли трябва да разказвам всичко, ваше превъзходителство? — попита тя. — Аз по-скоро бих…

— Трябва, госпожо Гу! — отсече съдията. — Вашето изчезване е свързано поне с едно убийство, а вероятно и с други углавни престъпления, които се наказват със смърт. Слушам ви!

Тя се поколеба известно време, после започна:

— Когато свърнах наляво към шосето, срещнах нашия съсед Фан Шун, придружен от един слуга. Познавах го по лице, тъй че не видях причина да не отговоря на любезния му поздрав. Той ме попита закъде съм тръгнала. Отговорих му, че се връщам в града и че изчаквам брат си, който скоро ще ме настигне. Понеже той не се появяваше, Фан Шун се върна с коня си обратно до кръстопътя, огледа пътя назад, но от брат ми нямаше и следа. Помислих си, че понеже вече съвсем бяхме наближили главното шосе, той може би е решил, че не се нуждая от придружител, и се е върнал у дома през полето. Тогава Фан каза, че също отива в града, и предложи да ме придружи. Щял да мине по черния път. Увери ме, че е поправен и че ще спестим много време, ако минем по него. Тъй като не ме блазнеше мисълта да минавам сама покрай изоставения храм, приех предложението му. Когато стигнахме до малката колиба при входа към чифлика му, Фан каза, че трябва да каже нещо на своя изполичар, и ми предложи да си почина в колибата, докато се върне. Слязох от коня, влязох вътре и седнах на едно столче. Отвън Фан каза нещо на прислужника си и дойде при мен. Огледа ме от горе до долу със зла усмивка, заяви, че е изпратил прислужника си напред към чифлика, защото искал да прекара известно време насаме с мен — госпожа Гу спря за момент, бузите й се зачервиха от гняв. После продължи с тих глас: — Започна да ме дърпа, аз го отблъснах и предупредих, че ще викам за помощ, ако не ме остави на мира. Но той се изсмя и заяви, че колкото и да викам, няма кой да ме чуе и затова е по-добре да бъда любезна с него. Започна да къса роклята ми. Борих се, колкото можах, но той беше много по-силен. Когато ме съблече, върза ръцете ми зад гърба с пояса на роклята и ме хвърли на снопите. Там трябваше да понеса гнусната му похот. След това развърза ръцете ми и каза да се облека. Заяви, че му харесвам и че трябва да прекарам нощта с него в чифлика. Щял да ме върне в града на другия ден и да разкаже на мъжа ми някаква правдоподобна история. Никой нямало да разбере какво се е случило в действителност. Знаех, че съм изцяло във властта на този мръсник. Вечеряхме в чифлика, после легнахме. Щом Фан заспа, понечих да стана, да избягам и да се върна в къщата на баща си. Но изведнъж видях, че прозорецът се отваря и един висок мъж със сърп в ръката скача в стаята. Ужасно уплашена, събудих Фан, но мъжът се хвърли върху него и му преряза гърлото с един замах на сърпа. Тялото на Фан падна върху мен, кръвта му се плисна върху лицето и гърдите ми…

Госпожа Гу зарови лице в дланите си. По знак на съдията началникът на стражата й предложи чаша горчив чай, но тя тръсна глава и продължи:

— Мъжът изсъска: „Ах, ти, невярна мръснице!“ Добави още няколко ужасни думи, пресегна се през леглото, хвана ме за косата, издърпа главата ми назад и замахна със сърпа към гърлото ми. Чух някакъв тъп удар до главата си, после съм изгубила съзнание… Когато се свестих, лежах в някаква количка, която подскачаше по неравен път. До мен беше голият труп на Фан. Тогава разбрах, че острието на сърпа е ударило ръба на леглото и само с върха си е порязало шията ми. Явно убиецът смяташе и мен за заклана, затова се престорих на умряла. Изведнъж количката спря, някой я наклони и аз се свлякох на земята заедно с трупа. Убиецът хвърли върху нас няколко сухи клона, след това чух количката да се отдалечава. Не можах да видя кой е разбойникът, защото не смеех да отворя очи. Когато влизаше в стаята, ми се стори, че има изпито мургаво лице, но може и само да е изглеждало така на газената лампа, поставена в ъгъла… Повдигнах се и се огледах. На лунната светлина видях, че се намирам в черничевата горичка близо до чифлика на Фан. В същото време по черния път откъм града се зададе някакъв монах. Бях само с една препаска през слабините и исках да се скрия зад някое дърво, но той вече ме видя и се затича към мен. Подпря се на тояжката си, погледна трупа на Фан и каза: „Убила си любовника си, а? Сега най-добре ела с мен в изоставения храм да ми правиш компания за известно време. Ако се съгласиш, обещавам ти, че няма да издам тайната ти.“ Посегна към мен и аз изпищях от страх. И тогава сякаш от небето се появи друг мъж. Той изкрещя на монаха: „Кой ти е разрешил да използваш храма, за да изнасилваш жени? Казвай!“ Измъкна от ръкава си дълъг нож. Монахът изруга и вдигна пръчката си. Но изведнъж се задави, хвана се за сърцето и падна на земята. Другият бързо се наведе над него. После се изправи и измърмори нещо за лошия си късмет.

— Мислите ли — прекъсна я съдията, — че новодошлият е познавал този монах?

— Не бих могла да кажа, ваше превъзходителство — отговори госпожа Гу. — Всичко стана толкова бързо, а и монахът не се обърна към него по име. По-късно научих, че новодошлият се казва Бо Кай. Той ме попита какво се е случило. Не обърна почти никакво внимание на голото ми тяло и приказваше като образован мъж. И тъй като въпреки вехтите си дрехи имаше властна осанка, реших, че мога да му се доверя, и му разказах всичко. Той предложи да ме отведе при баща ми или при съпруга ми. Те да решат как да постъпят. Казах му откровено, че не мога да погледна в очите нито единия, нито другия. Бях обезумяла и се нуждаех от време, за да размисля. Попитах го дали не може да ме скрие някъде за ден-два. През това време той можеше да съобщи за убийството на Фан, без да споменава нищо за мен, защото беше сигурно, че убиецът ме е сбъркал с друга жена. Той заяви, че убийството не го интересува, но ако искам да ме укрие, е готов да ми помогне. Добави, че самият той живее с други хора, а в хотел никога няма да приемат сама жена по това време на нощта. Единственото решение било да ми наеме стая в някой от плаващите бардаци. Там не задавали въпроси, а и той можел да им разкаже някоя измислица. Каза ми, че ще зарови телата по средата на черничевата горичка. Щели да минат няколко дни, докато ги открият, а през това време съм можела да реша дали да съобщя за случката в съдилището, или не. Той смъкна робата на монаха и ми каза да я наметна, след като почистя кръвта от лицето и гърдите си с препаската. После дискретно се отдалечи. Когато се върна, бях готова. Той ме отведе до дърветата край черния път, където бе вързал коня си, яхна го, накара ме да седна зад него и пое към града. При канала нае лодка и ме откара до плаващите бардаци отвъд източната стена.

— Как минахте край пазачите на градската врата? — попита съдията.

— Той похлопа на Южната врата — отвърна госпожа Гу — и се престори на много пиян. Пазачите го познаваха. Извика, че води в града нова талантлива гастрольорка. Пазачите поискаха да махна качулката и като видяха, че съм жена, всички се разсмяха, подметнаха няколко мръснишки закачки за лудориите на Бо Кай и ни пуснаха да минем… На корабчето ми нае кабина. Не можах да чуя какво си шушука със съдържателката, но видях, че й даде четири сребърника. Трябва да призная, че тя се държа добре с мен. Когато й казах, че ме е страх да не съм забременяла, дори ми даде някакви лекарства. Постепенно се оправих и реших да изчакам Бо Кай отново да се появи и да го помоля да ме заведе при баща ми… Тази сутрин жената дойде в кабината ми заедно с прислужника си. Съобщи ми, че Бо Кай е престъпник и че е арестуван. Добави, че е оставил само малък аванс за дрехите и настаняването ми и че аз трябва да започна да приемам клиенти, за да възстановя остатъка. Казах й възмутена, че четири сребърника покриват разноските и дори ги превишават и че искам веднага да се махна оттам. Когато жената заповяда на прислужника да донесе бича, си рекох, че каквото и да стане, е по-добро, отколкото да остана в лапите на тия хора, и й заявих, че съм свидетелка на престъплението на Бо Кай и че зная всичко за другите му злодейства. Жената се уплаши и каза на прислужника, че ще си навлекат сериозни неприятности с властите, ако не докладват за мен. Затова ме доведе тук, пред съдилището на негово превъзходителство. Напълно съзнавам, че трябваше да послушам съвета на оня човек, Бо Кай. Не зная какво престъпление е извършил, мога да заявя само, че с мен се отнесе много човешки. Трябваше веднага да съобщя за всичко това, но не бях на себе си от преживяното и единственото, което исках, беше да остана на спокойствие и да обмисля какво да правя по-нататък. Това е цялата истина.

Докато писарят четеше протокола на показанията й, съдията Ди прецени, че бе разказала историята си по един откровен и естествен начин и че всичко се връзваше с вече известните факти. Сега разбираше значението на дълбоката бразда, която бе забелязал на ръба на леглото в чифлика, освен това се изясняваше защо А Куан така и не бе разбрал, че жената не е Сунян. Когато е замахвал със сърпа си към нея, е бил надвесен откъм страната, където е лежал Фан, а лицето й е било залято с кръвта на убития. Готовността на Бо Кай да й помогне също можеше лесно да се обясни. Тя потвърждаваше подозренията спрямо доктор Цао. Той трябва да е бил съучастник в престъпните намерения на Бо Кай, който несъмнено го е уведомил, че дъщеря му е станала свидетелка на срещата му с един техен съдружник монах и че по тази причина е бил принуден да уреди временното й отстраняване за няколко дни. Това обясняваше също безразличието на доктор Цао към изчезването на дъщеря му: през цялото време той е знаел, че тя е в безопасност.

След като госпожа Гу постави отпечатъка от палеца си върху протокола, съдията Ди каза:

— Вие сте преживели ужасни изпитания, госпожо Гу. Честно казано, не бих се осмелил да твърдя, че някой би действал по-благоразумно при подобни обстоятелства. Няма да задълбавам в юридическата страна на въпроса за вината на жена, която не е съобщила своевременно за убийството на мъж, извършил няколко часа преди това углавното престъпление изнасилване. Моето задължение не е да снабдявам теоретиците с материали за научните им трудове. Работата ми е да раздавам правосъдие и да се грижа щетите, нанесени от дадено престъпление, да бъдат възмездени. По тази причина оповестявам, че съдът няма претенции към вас и вие можете да се върнете при тук присъстващия ви съпруг Гу Мънпин.

Когато Гу пристъпи напред, жена му го стрелна с поглед, но той не й обърна никакво внимание и нервно попита:

— Има ли някакво доказателство, ваше превъзходителство, че жена ми наистина е била изнасилена и че не е приела доброволно ласките на оня престъпник?

Госпожа Гу ахна от изумление, но съдията Ди отговори с равен глас:

— Има.

И като извади от ръкава си носната кърпичка, той добави:

— Тази кърпичка, която вие сам разпознахте като принадлежаща на жена ви, не беше намерена край пътя, както ви казах по-рано, а между съчките в колибата пред фермата на Фан.

Гу прехапа устни. После каза:

— Щом е така, покорният ви слуга приема, че жена му е казала истината. Но съгласно кодекса на честта, спазван в скромния ми род от поколения насам, тя би трябвало да се самоубие веднага след изнасилването. Като не е направила това, тя е опозорила дома ми и аз заявявам още тук, че искам да се разведа с нея.

— Това е ваше законно право — каза съдията. — Разводът ще бъде регистриран според законите. Да излезе доктор Цао!

Доктор Цао коленичи пред съдийската маса, мърморейки нещо под нос.

— Съгласен ли сте, доктор Цао — попита съдията, — да приемете при себе си разведената си дъщеря?

— Моето твърдо убеждение е — с висок глас каза доктор Цао, — че когато нещата опират до основни принципи, човек без колебание трябва да жертва личните си чувства. Още повече че, бидейки общоизвестна личност, аз се чувствам задължен да давам пример на другите, макар и като баща това неизказано да ме наранява. Ваше превъзходителство, не мога да приема в къщата си дъщеря, която е престъпила нашия свещен морален кодекс.

— Така и ще бъде записано — хладно каза съдията. — На госпожица Цао ще бъде даден подслон в трибунала, докато окончателно се реши по-нататъшната й съдба.

Ди направи знак на сержант Хун да отведе госпожица Цао. После се обърна към жената от плаващия бардак и каза:

— Твоят опит да накараш момичето да работи като проститутка е криминално престъпление. Обаче, тъй като си я оставила на спокойствие до тази сутрин и тъй като показа известно разбиране на задълженията си към съдилището, този път ще си затворя очите. Но ако чуя някакво друго оплакване от теб, ще те осъдя на бой с бич и ще ти отнема разрешителното. Това се отнася и за другите ти колеги там. Иди да им го съобщиш.

Жената побягна навън. Съдията удари с чукчето си по масата и закри заседанието.

Докато слизаше от подиума, Ди осъзна, че Тан го няма. Попита Ма Жун дали знае къде е. Ма Жун отговори:

— Докато пред съдийската маса беше доктор Цао, Тан изведнъж промърмори, че му призлява, и изчезна.

— Тоя човек наистина започва да ме дразни — ядно каза съдията. — Ако продължава така, ще трябва да го пенсионирам.

В личния си кабинет съдията Ди завари сержант Хун и госпожица Цао. Той каза на Ма Жун и Цяо Тай да го изчакат за малко отвън в коридора. Съдията седна зад писалището си и приветливо се обърна към младата жена:

— Е, госпожице Цао, сега да видим какво можем да направим за вас. Какви са вашите собствени желания?

Устните на девойката се разтрепериха, но тя скоро се овладя и каза бавно:

— Сега разбирам, че съгласно нашия свещен обществен ред аз наистина съм длъжна да се самоубия. Но трябва да призная, че по време на изпитанията, които преживях, тази мисъл просто не ми дойде наум — тя леко се усмихна и продължи: — Ако там, в чифлика, изобщо съм мислила за нещо, то беше как да остана жива. Не че ме е страх да умра, ваше превъзходителство, но не обичам да правя неща, чийто смисъл не мога да разбера. Моля негово превъзходителство да ме удостои със съвета си.

— Съгласно нашето конфуцианско учение — каза съдията — жената наистина трябва да се пази чиста и неосквернена. Често се чудя обаче дали това изискване не се отнася повече за душата, отколкото за тялото. Но както и да е… Нашият учител Конфуций е казал също: „Нека човечността бъде най-високото ни мерило.“ Твърдо съм убеден, госпожице Цао, че всички повели на учението трябва да се тълкуват в светлината на тези велики думи.

Госпожица Цао му отправи поглед, пълен с благодарност. Тя помисли малко и каза:

— Мисля, че сега най-доброто, което мога да направя, е да постъпя в манастир.

— Тъй като никога преди не сте чувствали призвание да се отдадете на религията — отбеляза съдията, — това би било бягство. То не е достатъчно добро решение за млада и чувствителна жена като вас. Ще имате ли нещо против, ако се свържа с един мой приятел от столицата, който би могъл да ви вземе на работа като учителка на дъщерите си? С течение на времето той несъмнено ще може да ви уреди и подходящ втори брак.

Госпожица Цао отвърна свенливо:

— Дълбоко съм ви благодарна за съчувствието, което проявявате, ваше превъзходителство. Но краткотрайният ми брак с Гу се провали, а това, което се случи с мен в чифлика, както и онова, което по неволя видях и чух по време на престоя си на плаващия бардак… всичко това ме отврати завинаги от… отношенията между мъжете и жените. Затова чувствам, че манастирът е единственото подходящо място за мен.

— Още сте твърде млада, за да употребявате думата „завинаги“, госпожице Цао — бавно изрече съдията. — Но за тези неща не би трябвало точно аз да говоря с вас. След седмица-две ще пристигне семейството ми и аз настоявам, преди да вземете решението си, да побеседвате сериозно с първата ми съпруга. Дотогава ще живеете в къщата на доктор Шън, нашия регистратор на смъртните случаи. Чувам, че съпругата му била много мила и способна жена, а дъщеря му ще ви прави компания. Отведи госпожицата там, сержант.

Госпожица Цао се поклони дълбоко и сержант Хун я отведе. Тогава влязоха Ма Жун и Цяо Тай. Съдията се обърна първо към Цяо:

— Ти чу оплакването на доктор Цао. Съжалявам за онова, което се е случило на дъщеря му. Тя ми направи добро впечатление. Тъй като напълно си заслужил един ден почивка, защо не подбереш няколко ловци сред стражниците и не идеш с тях на полето да намерите и да убиете този тигър?

После каза на другия си помощник:

— Ма Жун, ти можеш да останеш тук. След като дадеш необходимите разпореждания на началника на стражата, как да организира издирването на Бо Кай съвместно с градските надзорници, можеш да си починеш и да се погрижиш за ранената си ръка. И двамата няма да сте ми необходими до късно през нощта, когато всички ще трябва да присъстваме на онази церемония в Храма на белия облак.

Цяо Тай прие задачата си с ентусиазъм. Ма Жун измърмори:

— Никъде няма да ходиш без мен, братко. Нали ще ти трябвам, за да държа тигъра за опашката, докато ти се целиш в него.

Двамата приятели се разсмяха и излязоха. Седнал сам зад отрупаното си с книжа писалище, съдията Ди отвори обемистия регистър с поземлените данъци на окръга. Изпитваше нужда да откъсне за малко мислите си, преди да започне да обмисля новите факти, до които се беше добрал. Но не бе успял да прочете много, когато на вратата се почука. Влезе началникът на стражата, много разтревожен наглед.

— Ваше превъзходителство, господин Тан е погълнал отрова и умира. Иска да говори с вас — развълнувано съобщи той.

Съдията скочи веднага и двамата хукнаха към портала. Докато пресичаха улицата към хотела отсреща, Ди попита:

— Няма ли противоотрова?

— Той не казва каква отрова е глътнал — изпъшка ефрейторът. — Освен това е изчакал, докато е започнала да действа.

В коридора на горния етаж една възрастна жена падна на колене пред съдията и започна да го моли да опрости греховете на съпруга й. Магистратът измърмори набързо няколко утешителни думи и тя го въведе в една просторна спалня.

Тан лежеше в постелята със затворени очи. Жена му приседна на ръба на леглото и започна нежно да му говори. Тан отвори очи. Щом видя съдията, въздъхна облекчено.

— Остави ни сами — промълви той на жена си.

Тя стана и съдията Ди зае мястото й. Тан отправи към него продължителен, търсещ съчувствие взор. После заговори с отпаднал глас:

— Тази отрова бавно парализира тялото. Вече не усещам краката си. Но съзнанието ми е бистро. Исках да ви разкажа за престъплението, което съм извършил, а след това да ви задам елин въпрос.

— Има ли нещо, което да не сте ми казали за убийството на магистрата? — бързо попита съдията Ди.

Тан бавно поклати глава.

— Казах ви всичко, което зная — рече той. — Твърде много съм загрижен за собствените си престъпления, за да се терзая за онези, извършени от другите. Но това убийство и задгробното привидение дълбоко ме разстроиха. А когато съм разстроен, не мога да контролирам… другия. После убиха Фан, единственото живо същество, което съм обичал истински… Аз…

— Зная за вас и Фан — прекъсна го съдията. — Ние се подчиняваме на повелите на природата. Ако по нейна воля двама пълнолетни взаимно се намерят, това си е тяхна лична работа. Не се тревожете за това.

— Не там е въпросът — каза Тан, поклащайки глава. — Споменавам тези неща само за да разберете защо бях толкова объркан. А когато се усещам слаб, другият, онзи вътре в мен, става по-силен, особено при пълнолуние — той дишаше с мъка. Изпъшка дълбоко и продължи: — След всички тия дълги години съм го опознал толкова добре и него, и гадните му номера. Освен това веднъж намерих дневника на дядо си. И той се е борил с него. Баща ми не е бил обладан, но дядо ми се е обесил. Стигнал е до състояние, когато вече не е могъл да издържа. Също като мен сега… затова се отрових. Но той… той вече няма къде да отиде, защото аз нямам деца. Ще трябва да умре заедно с мен.

Хлътналото лице на Тан се обтегна в разкривена усмивка. Очевидно умът му се замъгляваше. Съдията го наблюдаваше съчувствено. За известно време умиращият се загледа право пред себе си. После изведнъж отправи поглед към съдията. Заговори уплашено:

— Действието на отровата се разпространява нагоре — с усилие каза той. — Трябва да бързам. Ще ви разкажа как се случва всеки път… Събуждам се през нощта с усещането, че нещо ми стяга гърдите. Ставам, започвам да се разхождам из стаята… напред-назад, напред-назад… Но стаята става тясна, чувствам нужда от свеж въздух. Налага се да изляза навън, на улицата. Но улиците също се стесняват, редиците от къщи с високи стени започват да ме притискат, опитват се да ме смажат… Наляга ме ужасна паника, не ми достига въздух. И тогава, точно преди да се задуша, той ме обладава — Тан отново въздъхна дълбоко и като че ли се отпусна. После продължи: — Покатервах се на градската стена и се прехвърлях от другата страна… точно както направих снощи. Вън, на полето, усещах, че във вените ми потича нова буйна кръв. Усещах се силен и ободрен. Свеж въздух изпълваше дробовете ми, нищо не беше в състояние да ме спре. Пред мен се разкриваше нов свят. Усещах аромата на всяка трева, мириса на влажната пръст, знаех, че по пътя ми е минал заек. Отварях очите си широко, можех да виждам в тъмнината. Подушвах въздуха и разбирах, че между дърветата насреща има езерце. После усещах друга миризма и тя ме караше да се притискам към земята и изостряше сетивата ми… Миризмата на топла червена кръв…

Ужасен, съдията Ди забеляза промяната, която бе настъпила в лицето на Тан. Зелените му очи го гледаха вторачено със свити зеници, скулите му изведнъж се бяха разширили, устата му се бе разкривила и от нея стърчаха остри жълти зъби. Сивите му мустаци стърчаха като на котка. Скован от ужас, съдията видя как ушите му помръдват. Изпод завивката се подадоха ръце с дълги извити нокти… Изведнъж изкривените пръсти се изправиха, ръцете се отпуснаха. Лицето на Тан се превърна в маска на смъртник. Той заговори с тих глас:

— Събуждах се отново в леглото си, плувнал в пот. Ставах, запалвах свещ и бързо отивах при огледалото. Какво облекчение, какво неописуемо облекчение изпитвах, когато виждах, че по лицето ми няма кръв — той млъкна за момент, после простена: — Но сега той се възползва от слабостта ми. Той ме кара да участвам в неговите отвратителни престъпления. Зная, че снощи аз нападнах Цао Мин. Не исках да скоча върху него, не исках да го наранявам… Но трябваше, кълна се… Трябваше… трябваше…

Гласът му се извиси до писък. Съдията Ди побърза да постави дланта си върху покритото със студена пот чело на Тан. Писъкът на умиращия заглъхна като глухо гъргорене дълбоко в гърлото му. Той се вторачи в съдията, обзет от панически страх, като трескаво се опитваше да размърда устните си. От устата му излязоха само някакви нечленоразделни звуци. Ди се наведе над него, за да го чува по-добре. Със сетни сили Тан успя да попита:

— Кажете ми… виновен ли съм?

Внезапно очите му се замъглиха. Брадичката му увисна. Лицето му се успокои. Съдията се изправи и придърпа завивката върху главата на Тан. Сега само най-върховният съдник можеше да отговори на въпроса му.