Роберт ван Хюлик
Златното божество (9)

Глава VII
Съдията Ди получава пакета с лакираната кутия; той посещава храм в потайна доба.

Когато Ма Жун и Цяо Тай се върнаха в трибунала, видяха, че в кабинета на съдията Ди свети. Намериха го там, уединен със сержант Хун. Върху писалището бяха струпани папки и свитъци с документи. Съдията направи знак на двамата да седнат на столовете пред писалището и каза:

— Тази вечер с Хун изследвахме библиотеката на магистрата, но не успяхме да установим по какъв начин отровата е била поставена в чая. Тъй като мангалът е точно пред един от прозорците, Хун предположи, че убиецът е проврял през него тънка тръбичка и през нея е издухал отровен прах в котлето с горещата вода. Но когато се върнахме в библиотеката, за да проверим това предположение, видяхме, че прозорецът е затворен отвън с тежки кепенци, които не са били отваряни от месеци. Този прозорец гледа към един мрачен ъгъл на градината, затова покойният магистрат е използвал само другия, над писалището. Малко преди вечеря приех четиримата градски надзорници. Сториха ми се доста свестни мъже. Дойде и надзорникът на корейския квартал. Способен човек. Изглежда, в собствената си страна заема някакъв висок пост.

Съдията Ди замълча и хвърли поглед към бележките, които си бе водил по време на разговора с Хун.

— След вечеря — продължи той — прегледахме с Хун най-важните папки от архива и установихме, че всички регистри са попълвани надлежно до последния момент — съдията Ди отмести настрани папката, която беше поставена пред него, и запита с жив интерес: — А вие двамата какво свършихте тази вечер?

— Като че ли нищо особено, ваше превъзходителство — печално отвърна Ма Жун. — Ние с приятеля ми ще трябва да я учим тая служба от нулата, така да се каже…

— И аз самият имам още много да уча — обади се съдията Ди с уморена усмивка. — Та какво се случи?

Ма Жун докладва първо какво им е разказал съдържателят на „Градината на деветте цвята“ за Тан и за неговия помощник Фан Шун. Когато свърши, съдията Ди поклати глава и каза:

— Не мога да разбера какво му има на този Тан. Той се намира в ужасно състояние. Въобразява си, че е видял духа на мъртвия съдия, и, изглежда, това дълбоко го е разстроило. Но подозирам, че има и нещо друго. Този човек ми лази по нервите. Отпратих го да си ходи веднага щом изпих чая си след вечерята. Колкото до Фан Шун, не трябва да придаваме прекалено голямо значение на онова, което ви е казал за него кръчмарят. Тия хора често са настроени против служителите на съдилището. Не им харесва това, че контролираме цената на ориза, че повишаваме таксите върху спиртните напитки и прочее. Ние ще си съставим собствено мнение за Фан, когато се появи — той отпи няколко глътки чай и продължи: — Между другото Тан ми каза, че наоколо наистина броди кръвожаден тигър, който напада и хора. Преди седмица е разкъсал един чифликчия. Веднага щом постигнем някакъв напредък в разследването на убийството, вие двамата ще се опитате да се справите с този звяр.

— Ето това е работа за нас, ваше превъзходителство! — подскочи от стола Ма Жун.

После лицето му помръкна. След известно колебание той разказа за убийството, което им се бе сторило, че виждат на брега на канала. Настроението на съдията Ди се помрачи. Той сви устни и каза:

— Да се надяваме, че мъглата си е направила шега с вас. Не бих искал да ми дойде на главата второ разследване на убийство тъкмо сега. Утре сутринта пак идете там и вижте дали няма да научите нещо повече от хората, които живеят наоколо. Може би има съвсем естествено обяснение за онова, което сте видели. А ще видим и дали ще се получи съобщение, че някой е изчезнал.

След това Цяо Тай разказа за срещата им с Бо Кай, търговския представител на Йе Бън, и описа в съкратен вариант посещението на плаващите бордеи. Каза, че са пили там по чаша вино и са си побъбрили с момичетата. Двамата приятели с облекчение забелязаха, че съдията Ди, изглежда, прие със задоволство техните доклади.

— Съвсем не сте си губили времето — каза той. — Събрали сте доста информация. Бордеите са сборища на цялата градска измет. Добре е, че сега знаете как се отива там. Я да видим къде точно са разположени тези корабчета… Сержант, дай ми картата, която разглеждахме.

Хун разстла върху писалището илюстрована карта на града. Ма Жун стана и като се надвеси над нея, посочи втория мост над канала, на изток от шлюза в югозападния квартал.

— Тук някъде — каза той — видяхме оня човек на носилката. После срещнахме Бо Кай в този ресторант и тръгнахме на изток с лодка по канала. Излязохме от града през другия шлюз.

— Как така сте излезли оттам? — попита съдията. — Вратите на шлюзовете винаги са преградени с тежки решетки.

— Част от решетката на този е разнебитена — отговори Ма Жун. — Малка лодка може да се провре през пролуката.

— Първата ни грижа утре сутринта ще бъде поправянето на тази решетка — каза съдията. — Но защо бардаците са разположени на корабчета?

— Тан ми каза, ваше превъзходителство — намеси се Хун, — че преди години тук е служил магистрат, който не разрешавал публични домове в пределите на града. Така се наложило те да се изместят на корабчета, закотвени в притока отвъд източната стена на града. И след като този прекалено благопристоен съдия напуснал окръга, бордеите си останали там, защото това се оказало много удобно за моряците, които можели да ги посещават направо от корабите си, без да се налага да минават през пазачите на градските врати.

Съдията Ди поклати глава. Поглаждайки бакенбардите си, той отбеляза:

— Този Бо Кай изглежда интересен тип. Бих искал да го видя някой път.

— Може и да е поет — каза Цяо Тай, — но иначе не е глупак. От пръв поглед позна, че сме бивши скитници, а на кораба беше единственият, който усети, че бият момичето.

— Бият момичето ли? — учудено повтори съдията. Цяо Тай удари юмрук о коляното си.

— Пакетът! — възкликна той. — Какъв глупак съм. Съвсем бях забравил за него. Едно корейско момиче ми даде някакъв пакет, който му бил поверен от магистрата Уан.

Съдията Ди изправи гръб в креслото си.

— Това може да се окаже първата ни следа! — оживено каза той. — Но защо магистратът го е дал на една обикновена проститутка?

— Ами — отвърна Цяо Тай, — тя каза, че магистратът Уан я срещнал веднъж, когато била поканена да забавлява гостите на едно увеселение в някакъв ресторант. Старият пунгаш я харесал. Разбира се, той не можел да я посещава на кораба, затова често я викал да прекарва нощта с него в собствената му къща. Един ден, преди около месец, когато на сутринта се канела да си тръгва, той й дал някакъв пакет. Казал, че най-неочакваното място е най-подходящо за криене на нещо. Поръчал й да пази пакета и на никого да не споменава за него. Щял да си го поиска, когато му потрябва. Тя попитала какво има вътре, но той само се засмял и отвърнал, че няма значение. После отново станал сериозен и казал, че ако с него се случи нещо, тя трябва да предаде пакета на заместника му.

— Тогава защо не го е донесла в съдилището след убийството на магистрата? — попита съдията Ди.

Цяо Тай сви рамене и отвърна:

— Тези момичета изпитват смъртен страх от съдилището. Тя е предпочела да изчака, докато някой от неговите служители посети корабчето, и се случи тъй, че аз бях първият, който се яви там. Това е.

Той извади от ръкава си плосък пакет и го подаде на съдията, който го огледа от всички страни и развълнувано каза:

— Да видим какво има вътре.

Съдията Ди счупи печата и бързо разкъса хартията, с която бе опакован пакетът. Показа се плоска кутия, покрита с черен японски лак. Капакът бе украсен с рисунка, изобразяваща две бамбукови пръчки и букет от листа, красиво очертани с релефен златист лак.

Рисунката бе обрамчена с инкрустирани седефени орнаменти.

— Тази кутия е скъпоценна антика — заяви съдията. Той отвори капака и ахна от изумление. Кутията беше празна. — Някой я е пипал! — гневно извика Ди. Той бързо вдигна разкъсаната хартия и добави раздразнено: — Аз наистина имам още много да се уча. Разбира се, че първо трябваше внимателно да разгледам печата и чак тогава да скъсам хартията. Сега вече е късно.

Отпусна се назад в креслото и смръщи вежди. Сержант Хун разглеждаше с любопитство лакираната кутия.

— Ако се съди по формата и размерите й, мисля, че е била използвана за съхранение на документи — каза той.

Съдията Ди кимна и каза с въздишка:

— Е, и това е повече от нищо. Покойният магистрат сигурно е държал в нея някакви важни документи, много по-важни от ония, които е съхранявал в чекмеджетата на писалището си. Цяо, къде я е пазело момичето?

— В каютата си между леглото и стената — незабавно отговори Цяо Тай.

Съдията Ди го прониза с поглед.

— Ясно — сухо каза той.

— Тя ме увери — побърза да продължи Цяо Тай, за да прикрие смущението си, — че никога не е споменавала за нея и не я е показвала на никого. Но добави, че в нейно отсъствие каютата се използва и от другите момичета, а прислужниците и гостите също влизали и излизали свободно.

— Това значи — каза съдията, — че дори твоето момиче да ти е казало истината, на практика всеки е можел да се добере до кутията. Още една задънена улица… — той помисли за момент, след това продължи: — Когато преглеждах книгите в библиотеката на магистрата, намерих един бележник. Разгледайте го и вижте дали ще разберете нещо.

Той отвори чекмеджето и подаде бележника на Ма Жун. Помощникът започна да го прелиства, а Цяо Тай надничаше над рамото му. Огромният мъж тръсна глава и върна бележника на съдията.

— Не може ли да арестуваме някой опасен престъпник, ваше превъзходителство? — попита той с надежда в гласа. — Умствената работа не ни е силната страна на нас двамата с моя приятел. Виж, грубата материя няма тайни за нас.

— Не мога да ви посоча престъпник за арестуване, преди да съм го открил — отговори съдията Ди с лека усмивка. — Но не се тревожете. С вас имаме да свършим една специална работа, при това още тази вечер. По известни съображения трябва да проуча задната зала на Храма на белия облак, без никой да разбере. Погледнете още един път тази карта и ми кажете как според вас може да стане това.

Ма Жун и Цяо Тай скупчиха глави над картата. Сочейки с показалец, съдията Ди започна да обяснява:

— Виждате, че този храм се намира източно от града, на отсрещния бряг на притока и на юг от корейския квартал. Тан ми каза, че задната зала се пада точно до оградата. Хълмът отвъд нея е покрит с гъста гора.

— Оградите могат да се прескачат — отбеляза Ма Жун. — Въпросът е как да се стигне зад храма, без да се привлече нечие внимание. По това време на нощта едва ли ще има много хора по улиците. Но стражите при Източната врата няма да си държат езиците зад зъбите, ако ни видят там толкова късно.

Цяо Тай вдигна глава от картата и заяви:

— Бихме могли да наемем лодка зад ресторанта, в който срещнахме Бо Кай. Ма Жун е добър гребец, ще успее да ни прекара по канала през пролуката на шлюза и после през притока. Оттам нататък ще трябва да разчитаме на късмета си.

— Идеята ми харесва — заяви съдията. — Само да си облека ловните дрехи и тръгваме.

Четиримата мъже напуснаха съдилището през страничната врата и тръгнаха на юг по една от главните улици. Времето се беше пооправило, на небето грееше ясна месечина. Зад ресторанта намериха закотвена лодка и я наеха, като оставиха предплата.

Ма Жун наистина се оказа изкусен гребец. Той майсторски подкара малката лодка към шлюза, където намери пролуката в решетката. След като минаха през нея, се насочи към плаващите бардаци. Когато се изравниха с последното корабче в редицата, здравенякът направи остър завой на изток и набързо прекоси притока. На отсрещния бряг избра едно място, обрасло с гъст храсталак. Щом съдията Ди и сержант Хун слязоха от лодката, Ма Жун и Цяо Тай я изтеглиха на брега и я потулиха под храстите.

— Най-добре да оставим стария Хун тук, господин съдия — заяви Ма Жун. — Не бива да зарязваме лодката без надзор, а и пътят ни сигурно няма да е лек.

Съдията кимна в знак на съгласие и последва Ма Жун и Цяо Тай, които се шмугнаха в храстите. Преди да излезе на пътя, Ма Жун вдигна ръка. Като отмести клонките, той посочи обраслия с гъста гора планински склон на отсрещната страна. В далечината вляво от тях се белееше мраморната къщичка при портала на храма.

— Наоколо не се вижда жива душа — каза Ма Жун. — Да притичаме през пътя!

Под дърветата от другата страна беше тъмно като в рог. Ма Жун хвана съдията за ръка и му помогна да се провре през гъстите храсти. Цяо Тай беше вече далеч напред, горе между дърветата. Той се движеше съвсем безшумно. Изкачването беше трудно. За кратко време водачите на съдията Ди хващаха стръмни тесни пътеки, после отново си проправяха път между дърветата. Съдията скоро загуби всякакво чувство за посока, но двамата му помощници бяха опитни майстори в горското ориентиране и напредваха сигурно. Изведнъж съдията Ди усети до себе си Цяо Тай, който прошепна:

— Някой ни преследва.

— И аз го чух — тихо каза Ма Жун.

Тримата мъже застанаха неподвижно един до друг. Съдията също чу едва доловимо шумолене и тихо ръмжене. Изглежда, шумът идваше някъде отдолу, вляво от тях.

Ма Жун дръпна съдията Ди за ръкава и се просна по корем. Съдията и Цяо Тай последваха примера му. Те пропълзяха нагоре до едно ниско било. Ма Жун внимателно поразтвори клоните и изруга шепнешком. Съдията погледна надолу към тясната клисура под тях. На лунната светлина той видя една тъмна сянка, която се придвижваше на скокове през високата трева.

— Сигурно е тигър — възбудено прошепна Ма Жун. — Жалко, че нямаме арбалет. Не се безпокойте, няма да нападне трима души.

— Затваряй си устата! — през зъби каза Цяо Тай. Той напрегнато се взираше в тъмната сянка, която бързо се придвижваше през тревата. Тя се метна върху една скала, после потъна между дърветата.

— Това не е обикновен звяр — изсъска Цяо Тай. — Когато скочи, зърнах за миг бяла, човешка ръка с дълги извити нокти. Досущ човешка! Това е тигър върколак.

Продължителен, задгробен рев раздра тишината. От почти човешкото му звучене по гърба на съдията полазиха студени тръпки.

— Подушил ни е — дрезгаво каза Цяо Тай. — Да побързаме към храма. Той трябва да е в подножието на този склон.

Цяо скочи на крака и сграбчи ръката на съдията Ди. Двамата помощници си запроправяха път надолу по склона по най-бързия възможен начин, теглейки след себе си съдията. А неговият ум беше скован, в ушите му все още отекваше ужасният вой. По някое време се спъна в един корен и падна. Помогнаха му да стане и той отново продължи, залитайки. Клоните раздираха дрехите му. Обзе го дива паника. Очакваше всеки момент върху гърба му да се стовари смазваща тежест и в гърлото му да се забият остри нокти.

Внезапно двамата мъже го оставиха и забързаха напред. Когато пропълзя между храстите, съдията Ди видя пред себе си тухлена стена, висока около десет стъпки. Цяо Тай вече бе клекнал пред нея. Ма Жун леко скочи върху раменете му, хвана се за ръба на оградата и се изтегли нагоре. Възседна стената, наведе се и направи знак на съдията. С помощта на Цяо Тай той се улови за ръката на Ма Жун и също бе изтеглен горе.

— Скачайте! — подвикна Ма Жун.

Съдията се прехвърли над стената, увисна на ръце, след това се пусна. Падна върху купчина боклук. Докато се изправи, Ма Жун и Цяо Тай вече бяха до него. Откъм гората зад оградата отново прозвуча дългият провлечен рев, после пак настъпи тишина.

Намираха се в малка градина. Срещу тях се виждаше висока сграда, построена върху широка тухлена тераса на около четири стъпки над земята.

— Е, ваше превъзходителство, ето я задната зала — кисело заяви Ма Жун.

На лунната светлина масивното му лице изглеждаше изпито. Цяо Тай безмълвно изучаваше раздраните места по дрехите си. Съдията дишаше тежко. По лицето и тялото му се стичаше пот. Направи усилие да овладее гласа си:

— Ще се качим на терасата и ще заобиколим до входа на залата.

Когато стигнаха до предната страна, видяха целия масив на храма, разположен отвъд широкия, застлан с мраморни плочки квадратен двор. Беше тихо като в гроб.

Съдията Ди постоя известно време, съзерцавайки спокойната гледка, после се обърна и бутна тежката двойна врата на задната зала. Тя се отвори и тримата видяха просторна зала, смътно осветена от лунната светлина, която се процеждаше през високите, облепени с хартия прозорци. Помещението беше празно, ако не се брояха редицата тъмни продълговати сандъци. В спарения въздух се долавяше лека, но отблъскваща миризма на разложена плът. Цяо Тай изруга.

— Това са ковчези! — измърмори той.

— Заради тях съм дошъл — кратко каза съдията. Той извади от ръкава си свещ и каза на Ма Жун да му даде огнивото си. Запали фитила и тръгна приведен между ковчезите, като четеше надписите върху книжните етикети, залепени на предните им страни. Спря при четвъртия. Изправи се и прокара ръка по ръба на капака.

— Закован е хлабаво — прошепна той. — Отворете го. Съдията зачака нетърпеливо, а двамата му помощници забиха камите си в тясната цепнатина. Отковаха капака и го смъкнаха на пода. От тъмната вътрешност на ковчега лъхна отвратителна смрад. Ма Жун и Цяо Тай се отдръпнаха с проклятия.

Съдията бързо закри устата и носа си с шалчето. Вдигна свещта и сведе поглед към лицето на мъртвеца. Ма Жун и Цяо Тай, у които любопитството бе взело връх над отвращението, надничаха иззад рамото му. Съдията установи, че това наистина е мъжът, когото бе срещнал в коридора. Лицето му имаше същото благородно изражение, носът беше заострен, веждите — тънки и прави, а на лявата буза се открояваше голяма бенка. Единствената разлика беше, че по изпитите бузи имаше грозни сини петна, а хлътналите очи бяха затворени. Ди усети болезнена празнота под лъжичката. Приликата беше пълна. Не му се бе привидяло. В запустялата къща беше срещнал дух.

Той отстъпи назад и направи знак на Ма Жун и Цяо Тай да поставят капака на мястото му. После духна свещта и заяви сухо:

— По добре да не се връщаме по пътя, по който дойдохме. Да тръгнем край оградата и да се прехвърлим откъм предната страна на храма близо до къщичката при портала. Рискуваме да ни забележат, но в гората рискът е по-голям.

Помощниците му изсумтяха в знак на съгласие. Тримата заобиколиха двора на храма, като се движеха в сянката на оградата. Когато видяха пред себе си къщичката при портала, се прехвърлиха през стената и тръгнаха отстрани на пътя, придържайки се в тъмнината под дърветата. Не се виждаше жива душа. Бързо пресякоха пътя и хлътнаха в гористия участък, който ги отделяше от притока.

Сержант Хун, легнал на дъното на лодката, спеше дълбоко. Съдията го събуди, после помогна на Ма Жун и Цяо Тай да избутат коритото до водата. Тъкмо когато се канеше да се качи, Ма Жун застина. Над тъмната вода до тях долетя писклив глас. Един остър фалцет се напъваше:

О, луна, о, сребърна луна…

Към шлюза се плъзгаше малка лодка. Певецът седеше на кърмата и бавно размахваше ръце нагоре и надолу в ритъма на песента.

— Това е нашият пиян поет Бо Кай, който най-сетне се прибира — дрезгаво каза Ма Жун. — По-добре да го оставим да мине преди нас.

Когато квиченето се поднови, той мрачно добави:

— Отначало пеенето на Бо Кай ми се струваше ужасно. Но повярвайте, след оня рев в гората гласът му просто гали слуха ми.