Роберт ван Хюлик
Златното божество (7)

Глава V
Двама здравеняци получават безплатна гощавка; пред очите им край канала се разиграва странна сцена.

— Първото нещо, което трябва да направим — каза Ма Жун, когато заедно с Цяо Тай излязоха от трибунала, — е да си подложим нещо в търбусите. Строевото обучение на тия дървеняци ми отвори голям апетит.

— И голяма глътка… — добави Цяо Тай.

Те се вмъкнаха в първата кръчма, малка пивница на ъгъла, югозападно от трибунала. На вратата беше изписано високопарното име „Градината на деветте цвята“. Посрещна ги нестройна гълчава. Беше претъпкано. С труд си намериха свободни места в дъното до високия тезгях, зад който стоеше еднорък мъж и бъркаше в огромен котел с юфка. Двамата приятели огледаха посетителите. Бяха предимно дребни дюкянджии, които бързаха да похапнат, преди да изтичат обратно в магазинчетата си, за да посрещнат вечерния наплив от клиенти. Те гълтаха юфката с наслада и поспираха само за малко, колкото да си препредадат оловната кана с вино. Когато келнерът мина забързан край двамата приятели с купички юфка върху подноса, Цяо Тай го дръпна за ръкава:

— Четири порции — каза той. — И две големи кани с вино.

— След малко — сопна се келнерът. — Не виждате ли, че съм зает?

Цяо Тай избълва порой от цветисти ругатни. Едноръкият вдигна поглед и се вторачи в него. Той остави дългия си бамбуков черпак и като заобиколи тезгяха, се приближи. Потното му лице се бе разтегнало в широка усмивка.

— По ония места имаше само един, който можеше да псува така! — възкликна той. — Какво ви води насам, ваша милост?

— Остави това „ваша милост“! — кисело рече Цяо Тай. — Забърках се в една каша, докато пътувахме на север, и зарязах ранга и старото си име. Сега се наричам Цяо Тай. Ще ни дадеш ли нещо за хапване?

— Един момент, ваша светлост — с готовност се отзова мъжът.

Той изчезна в кухнята и след малко се върна, следван от дебела жена с поднос, върху който бяха поставени две големи кани с вино и дървена тепсия, препълнена със солена риба и зеленчуци.

— Хууубаво! — доволно каза Цяо Тай. — Сядай сега при нас, войниче, остави веднъж жена ти да се потруди наместо теб.

Съдържателят дръпна един стол, а жена му зае неговото място зад тезгяха. Когато двамата приятели започнаха да ядат и да пият, той им разказа, че бил родом от Бънлай. След като бил освободен от експедиционния корпус в Корея, купил тази гостилница със спестяванията си и успявал някак да свърже двата края. Като огледа кафявите халати на двамата приятели, той тихо попита:

— Защо работите за трибунала?

— Поради същата причина, заради която ти бъркаш юфка — отвърна Цяо Тай. — Трябва да си вадим хляба.

Едноръкият се огледа наляво и надясно, после прошепна:

— Там стават ужасни неща. Не знаете ли, че преди две седмици заклаха магистрата и го накълцаха на ситни парченца?

— Мислех, че са го отровили — обади се Ма Жун и отпи голяма глътка вино.

— Само разправят така — рече съдържателят. — Един котел кайма, това е останало от магистрата. Повярвайте ми, хората там не са добри.

— Новият съдия е свестен човек — отбеляза Цяо Тай.

— За него не знам, но тия двамата, Тан и Фан, не са стока — упорстваше мъжът.

— Каква му е лошото на стария треперко Тан? — учудено попита Цяо Тай. — Според мен той и муха не може да убие.

— Оставете го вие него — мрачно каза съдържателят. — Той е… нали разбирате… по-различен. Но при него има и друго нещо, дето не е наред.

— Какво друго? — попита Ма Жун.

— В този окръг стават повече неща, отколкото човек може да забележи, казвам ви! — каза едноръкият. — Аз съм тукашен и ги знам тия работи. От прастари времена тук са се явявали тайнствени привидения. Баща ми ни разказваше едни истории…

Гласът му се задави. Той поклати тъжно глава и бързо пресуши чашата с вино, която Цяо Тай побутна към него. Ма Жун вдигна рамене.

— Ние ще проверим всичко сами — заяви той, — в това е половината от удоволствието. А колкото до оня юнак Фан, когото спомена, за него ще се погрижим по-късно. Пазачите ми казаха, че май се е затрил някъде.

— Надявам се да не се и намери — възбудено прошепна едноръкият. — Този разбойник граби пари, откъдето му падне. По-алчен е дори и от началника на стражниците. И което е още по-лошо, не оставя жените на мира. Хубава му е мутрата на обесника! Само небесата знаят какви бели е направил вече. Но са неразделни приятели с Тан и той винаги успява да го покрие.

— Е — намеси се Цяо Тай, — честитите дни на Фан вече привършиха. Сега ще си има работа с мен и с приятеля ми. Впрочем той трябва да е събрал доста подкупи. Чух, че притежава малък чифлик на запад от града.

— Получи го в наследство миналата година от някакъв далечен роднина — каза кръчмарят. — Не е кой знае какво, едно парче земя, забутано до изоставения храм. Хм, ако е изчезнал там, сигурно ония са му видели сметката.

— Няма ли най-после да проговориш китайски като хората? — нетърпеливо възкликна Ма Жун. — Кои са „ония“?

Едноръкият подвикна на келнера. Когато той постави на масата две огромни паници с юфка, съдържателят тихо заразказва:

— На запад от чифлика на Фан, където селският път се слива с главното шосе, има стар храм. Преди девет години там живееха четирима монаси. Те служеха в Храма на белия облак, отвъд Източната врата. Една сутрин и четиримата ги намерили заклани, гърлата им прерязани от ухо до ухо. Никой не отиде да живее на тяхно място и оттогава храмът е пуст. Но духовете на четиримата още бродят наоколо. Полски работници са виждали там светлини през нощта и всеки гледа да не се доближава много. Ето, миналата седмица един мой братовчед, който минавал наблизо късно през нощта, зърнал на лунната светлина един обезглавен монах да обикаля наоколо. Братовчед ми ясно видял, че монахът носи отсечената си глава под мишница.

— Велики небеса! — извика Цяо Тай. — Престани с тези страхотии, чу ли? Как мога да си изям юфката, когато тя се изправя от ужас в чинията?

Ма Жун се изкикоти. После се нахвърлиха съвсем сериозно на юфката. Когато ометоха купичките до дъно, Цяо Тай стана и бръкна в ръкава си. Съдържателят бързо задържа ръката му и възкликна:

— За нищо на света, господине! Тази гостилница и всичко в нея е ваше. Ако не бяхте вие, корейците щяха да…

— Добре, добре — прекъсна го Цяо Тай. — Благодарим за гостоприемството. Но ако искаш пак да идваме, следващия път ще си платим сметката.

Едноръкият започна да протестира енергично, но Цяо Тай го потупа по рамото и двамата приятели си тръгнаха. Навън Цяо Тай каза на Ма Жун:

— Сега, след като се натъпкахме, братко, няма да е зле да свършим малко работа. Как се добиват впечатления от един град?

Ма Жун се загледа в гъстата мъгла. Почесвайки се по главата, отговори:

— Предполагам, че като се поскиташ из него пеша, братко…

Те тръгнаха, придържайки се към осветените витрини на магазините. Въпреки мъглата наоколо имаше доста народ. Двамата приятели разсеяно разглеждаха изложените местни стоки и тук — там питаха за цените. Като стигнаха пред Храма на бога на войната, влязоха вътре, купиха за няколко гроша връзка благовонни пръчици и ги запалиха пред олтара, отправяйки молитва за душите на войниците, паднали в бой. Когато отново продължиха на юг, Ма Жун попита:

— Знаеш ли защо непрекъснато се сражаваме извън нашите граници с ония варвари? Защо не оставим тези въшльовци да се пържат в собствения си сос?

— Ти, братко, нищо не разбираш от политика — снизходително му отговори Цяо Тай. — Ние сме длъжни да ги отървем от тяхната варварщина и да им предадем нашата култура.

— Е — възрази Ма Жун, — татарите също поназнайват нещо. Знаеш ли защо не изискват от момичетата си да бъдат девствени преди сватбата? Защото, приятелю, имат наум, че още от ранно детство техните девойки не слизат от гърбовете на конете, и проявяват снизхождение. Но не бива и нашите момичета да ги научат тия работи!

— Да беше спрял да бръщолевиш — раздразнено го сгълча Цяо Тай. — Ето че загубихме пътя.

Бяха се озовали в някакъв жилищен квартал. Улицата бе застлана с гладки плочки, а от двете страни смътно се открояваха високите огради на масивни къщи. Беше съвсем тихо, мъглата поглъщаше всеки звук.

— Това там насреща не е ли мост? — попита Ма Жун. — Сигурно сме стигнали до канала, който пресича южната част на града. Ако вървим все покрай него в източна посока, вероятно рано или късно ще излезем отново на някоя от търговските улици.

Прекосиха моста и поеха покрай брега на канала.

Внезапно Ма Жун постави ръка върху рамото на Цяо Тай и мълчаливо посочи към отсрещния бряг, едва забележим през мъглата. Цяо Тай напрегна взор. Там като че ли се движеха неколцина човека, понесли на рамене малка открита носилка. На смътната лунна светлина, която се прецеждаше през мъглата, той различи върху носилката силуета на гологлав мъж, седнал с кръстосани крака. Ръцете му също бяха кръстосани на гърдите. Изглеждаше целият обвит в бяло.

— Кой ли е този странен мъж? — изумен попита Цяо Тай.

— Само небесата знаят — изръмжа Ма Жун. — Гледай, спират се.

Внезапен порив на вятъра разкъса мъглата. Видя се, че хората смъкват носилката. Изведнъж двама души, застанали зад седящата фигура, вдигнаха огромни тояги и започнаха да ги стоварват върху главата и раменете й. В този момент мъглата отново се сгъсти. Чу се шум от разплискана вода. Ма Жун изруга.

— Към моста! — изсъска той на Цяо Тай. Обърнаха се и хукнаха обратно покрай канала. Но не се виждаше добре, а и се плъзгаше. Трябваше им доста време, докато се върнат на моста. Прекосиха го бързо и внимателно тръгнаха покрай отсрещния бряг. Но всичко изглеждаше пусто. Обходиха известно време напред-назад мястото, където смятаха, че са видели нападението, после Ма Жун изведнъж спря и заопипва земята с пръсти.

— Има дълбоки следи — каза той. — Сигурно оттук са хвърлили нещастника в канала.

Мъглата бе започнала да се разсейва и двамата приятели забелязаха на няколко стъпки под себе си размътено от тиня петно върху повърхността на водата. Ма Жун се съблече. Подаде дрехите си на Цяо Тай, събу ботушите и нагази в канала. Потопи се до пояс във водата.

— Вони — с отвращение каза той — и не напипвам труп.

Влезе по-навътре, после тръгна обратно към брега, като забиваше крака в дебелия слой тиня и мръсотия по дъното на канала.

— Няма какво да се прави — мърмореше гневно той. — Сигурно сме сбъркали мястото. Тук няма нищо, освен няколко големи буци глина, камъни и мръсни хартии. Каква гнусотия! Я ме измъкни.

Заваля.

— Само това ни липсваше — каза Цяо Тай и изруга. Той зърна зад себе си стряхата над черния вход на една тиха и мрачна на вид къща и се подслони под нея с дрехите и ботушите на приятеля си. Ма Жун остана под дъжда, докато водата отми мръсотията от тялото му. После се присъедини към Цяо Тай под стряхата на портала и се подсуши с шала си.

Когато дъждът спря, двамата отново поеха на изток по брега на канала. Мъглата се бе поразредила. Вляво от приятелите се нижеше дълга редица от задни стени на големи постройки.

— Никаква не я свършихме, братко — унило каза Цяо Тай. — По-опитни офицери несъмнено щяха да пипнат тия приятелчета.

— И опитните офицери не могат да прехвърчат над канали — намусено отвърна Ма Жун. — Каква зловеща гледка представляваше този мъж, опакован в бяло. И всичко за капак на веселите историйки, дето ни ги разказа твоят еднорък приятел.

Вървяха така, докато през влажната мъгла не видяха смътната светлина на цветен фенер. Той висеше над страничния вход на голям ресторант. Заобиколиха ъгъла и минаха отпред. Влязоха в красиво мебелираното фоайе на приземния етаж и изгледаха свирепо надменния портиер, който хвърли критичен поглед към мокрите им дрехи, и се запътиха нагоре по широкото стълбище. Когато бутнаха двойната врата, украсена с богата дърворезба, приятелите се озоваха в просторния салон на ресторанта, изпълнен с оживена гълчава.