Роберт ван Хюлик
Златното божество (3)

Глава I
Трима приятели се разделят в крайградска пивница; окръжен магистрат среща на пътя си двама странстващи разбойници.

Срещите и разделите са постоянни в този непостоянен свят,

където радост и скръб се сменят като деня и нощта;

управниците си отиват, истината и правосъдието остават.

Неизменен, неотклонен остава и пътят на императора.

 

На най-горния етаж на пивница „Скръб и радост“ трима мъже бавно отпиваха от виното си, зареяли поглед към широкия друм, извеждащ от Северната врата на имперската столица. Открай време този стар триетажен ресторант, кацнал на един обрасъл с борове хълм, беше традиционно място, където столичните чиновници имаха обичай да изпращат приятелите си, тръгнали да заемат определените им постове в провинциалните окръзи из страната, и пак тук ги поздравяваха с „Добре дошли“ при завръщането им в столицата. Както личеше и от стиховете, гравирани на главния вход, името на пивницата произтичаше от двойното й предназначение.

Небето бе забулено в облаци, ситният безрадостен пролетен дъждец като че ли никога нямаше да спре. В гробището на гърба на хълма, плътно притиснати един до друг, двама гробари се бяха подслонили под клоните на стар бор.

Тримата приятели седяха пред скромен обяд. Часът на раздялата наближаваше. Течаха последните мъчителни минути, когато човек напразно се опитва да намери най-подходящите думи. И тримата бяха трийсетинагодишни. Двамата носеха брокатени шапки на младши секретари. Третият, когото изпращаха, беше с черната шапка на окръжен съдия.

Секретарят Лян с решителен жест остави чашата си на масата и намусено се обърна към младия магистрат:

— Най-много ме дразни фактът, че това, което се каниш да направиш, е абсолютно излишно. Само да бе поискал, можеше да станеш младши секретар в столичното министерство на правосъдието и да бъдеш колега на Ху. Щяхме да продължим да си живеем в столицата и ти…

Съдията Ди отегчено поглаждаше дългата си катраненочерна брада. Изведнъж прекъсна приятеля си:

— Вече много пъти сме говорили за това и аз… — той побърза да се овладее и продължи с извинителна усмивка: — Казвал съм ви, че ми е дошло до гуша да изучавам престъпления… на книга.

— За това не е нужно да напускаш столицата — отбеляза секретарят Лян. — Няма ли достатъчно интересни случаи тук? Какво ще кажеш за старшия секретар на финансовия съвет, ако не се лъжа, казваше се Уан Уандъ? Онзи злодей, дето уби държавен служител и офейка с трийсет златни слитъка от съкровищницата… Ху Куан, главен секретар на съвета и чичо на нашия приятел, всеки ден чака новини от съда. Не е ли така, Ху?

Лицето на третия мъж, който носеше отличителните знаци на секретар на столичния съд, придоби тревожно изражение. Той се поколеба за миг, после отговори:

— Все още нямаме никаква представа, къде се е дянал този негодник. Това е интересен случай, Ди.

— Както знаете — безразлично каза съдията Ди, — с този случай се занимава самият председател на съда. Всичко, което сме видели от него досега, са няколко копия на документи. Книжа и само книжа!

Той се пресегна към оловната кана и напълни с вино празната си чаша. Всички се бяха умълчали. След известно време секретарят Лян проговори:

— Можеше поне да избереш някой по-добър окръг, а не Бънлай, това мрачно, мъгливо и дъждовно място, надалеч от морския бряг. Не си ли чувал зловещите истории, които се разправят за тези земи още от древни времена? Казват, че в бурни и дъждовни нощи мъртъвците излизали от гробовете си, а в мъглата, довяна откъм океана, витаели страховити призраци. Говори се даже, че из тамошните гори още бродели тигри върколаци. А на всичко отгоре и да заемеш мястото на убит човек! Всеки разумен мъж би отказал такъв пост, ако му го предложат, а ти дори сам се натискаше за него.

Младият магистрат почти не го слушаше. По едно време възкликна въодушевено:

— Помислете си само! Да разкриеш тайнствено убийство, след като току-що си заел поста си. Още отначало да се отървеш от сухата скучна теория и цялата тази бумащина. Най-после ще се занимавам с хора, приятели мои. Истински, живи хора.

— Все пак не забравяй, че и с мъртвец ще ти се наложи да се занимаваш — сухо отбеляза секретарят Ху. — В рапорта си от Бънлай следователят съобщава, че не са открити никакви следи от убиеца на тамошния магистрат, нито пък мотивите на престъпника. А вече ти казах, че и част от документите по делото за това убийство по необясним начин изчезна от съдебния ни архив, нали?

— И изводите от този факт — бързо добави секретарят Лян — са ти известни толкова добре, колкото и на нас. Това означава, че убийството на съдията по някакъв начин е свързано с неща, които стават тук, в столицата. Само небесата знаят какво гнездо на оси ще разлютиш и в какви интриги на висши чиновници ще се забъркаш. Успя да вземеш всичките си изпити по литература с отличие. Тук, в столицата, те очаква блестящо бъдеще. А ти предпочиташ да се погребеш в онова забутано място Бънлай.

— Съветвам те, Ди — настойчиво каза третият млад чиновник, — да помислиш още веднъж върху решението си. Все още има време. Лесно можеш да се оплачеш от внезапно неразположение и да поискаш десет дни отпуск по болест. В това време ще назначат някой друг на оня пост. Послушай ме, Ди, говоря ти като приятел!

Съдията Ди забеляза умолително изражение в очите на двамата. Почувства се дълбоко трогнат. Той познаваше Ху само от една година, но бе успял високо да оцени блестящия му ум и изключителните му способности. Изпразни чашата си и стана.

— Приемам вашата загриженост като доказателство, че приятелството ни ще продължи и в бъдеще — каза той с топла усмивка. — И двамата сте прави, че за моята кариера е по-добре да остана в столицата. Но се чувствам длъжен да приема това предизвикателство. Изпитите по литература, за които току-що спомена Лян, според мен са част от всекидневието. Не ги смятам за нещо особено важно. Нито пък годините, прекарани над книгите в столичния архив. Тепърва трябва да докажа на себе си, че наистина съм способен да служа на славния ни император и на нашия велик народ. Постът магистрат на Бънлай е истинското начало на кариерата ми.

— Или краят й… — тихо промърмори Ху.

Той също стана и отиде до прозореца. Гробарите бяха напуснали укритието си и се бяха захванали за работа. Пребледнял, Ху хвърли бърз поглед в далечината. После се обърна и каза с пресипнал глас:

— Дъждът е спрял.

— Тогава най-добре да тръгвам — решително заяви съдията Ди.

Тримата приятели слязоха заедно по тесните извити стълби. Долу на двора чакаше възрастен мъж с два коня. Прислужникът напълни чашите за раздяла. Тримата ги пресушиха на един дъх, след което развълнувано си размениха последните заръки и благопожелания. Съдията се метна на седлото на единия кон, сивобрадият възрастен мъж се качи на другия. Ди махна с камшика си за сбогом и двойката потегли надолу по пътеката, която водеше към шосето. Секретарят Лян и приятелят му останаха, загледани след пътниците, и но някое време Ху каза угрижено:

— Не исках да го казвам пред Ди, но тази сутрин един човек от Бънлай сподели с мен, че там се носят какви ли не слухове. Говорело се, че духът на убития магистрат бродел из съдилището.

 

 

Два дни по-късно около пладне съдията Ди и помощникът му стигнаха до границата на провинция Шантун. Обядваха в казармата на военния пост, смениха конете и продължиха на изток по шосето към Бънлай. Пътят им минаваше през хълмиста, обрасла с гъсти гори местност.

Съдията беше облечен в проста кафява пътна дреха. Служебната си униформа и няколкото лични принадлежности носеше в обемисти дисаги, метнати през седлото. Двете му съпруги и децата щяха да го последват по-късно, след като се настанеше в Бънлай, и затова си бе позволил да тръгне с малко багаж. Семейството му щеше да пристигне в покрити каруци заедно със слугите и покъщнината. Хун Лян, помощникът на съдията, носеше двете му най-скъпоценни принадлежности — прочутия меч Дъждовен дракон, семейна реликва на фамилията Ди, и един стар класически труд по юриспруденция и криминалистика, по чиито бели полета покойният баща на Ди, императорски съветник, бе добавил многобройни забележки с изискания си почерк.

Хун Лян беше дългогодишен слуга на семейство Ди в Тайюан и се бе грижил за съдията още в детските му години. По-късно, когато Ди замина за столицата и създаде там свое домакинство, верният стар слуга го бе придружил. Той се оказа изключително полезен: от една страна, се грижеше за поддържането на домакинството, а от друга — играеше ролята на доверен секретар на съдията. Ето и сега бе настоял да последва господаря си в Бънлай при първото му назначение в провинциален окръг. Като остави коня си да се движи с умерен ход, съдията се извърна на седлото и каза:

— Ако не завали дъжд, до довечера ще стигнем в гарнизонния град Йеншоу. Оттам ще тръгнем утре рано сутринта и следобед ще сме в Бънлай.

Хун кимна.

— Ще накараме коменданта на Йеншоу — каза той — да изпрати вестоносец, за да знаят служителите от съдилището в Бънлай за пристигането ни и…

— Нищо подобно няма да правим, Хун — бързо го прекъсна Ди. — Старшият писар, който след убийството на тамошния съдия е назначен за временен управител на съдилището, знае за моето назначение и това е достатъчно. Предпочитам да пристигна неочаквано. Точно заради това отказах военния ескорт, който ми предложи комендантът на граничния пост — и понеже Хун не каза нищо, господарят му продължи: — Проучих внимателно досието с документите относно убийството на съдията на Бънлай, но както знаеш, най-важните от тях липсват: личните книжа, намерени в библиотеката на убития. Следователят ги е донесъл в столицата и оттам са изчезнали.

— А защо — попита умислено Хун — следователят е останал в Бънлай само три дни? В края на краищата убийството на имперски магистрат не е дребна работа. Той би трябвало да посвети повече време на този случай и да не си тръгва, преди поне да е изградил хипотеза, как и защо е било извършено престъплението.

Съдията поклати глава:

— Това е само една от любопитните подробности в този случай — отбеляза той. — Следователят е записал в доклада си, че съдията Уан е бил намерен отровен в собствената му библиотека, че отровата е била идентифицирана като стрит корен от змийско дърво, че не било ясно как е била поднесена, и че няма никакви факти, които да подскажат кой би могъл да бъде убиецът и какъв е бил мотивът му. Това е всичко.

Съдията замълча за момент, после продължи:

— Веднага след подписването на документите за назначението ми отидох в столичния съд да потърся следователя, но вече му бяха възложили нова задача и той беше отпътувал на юг. Секретарят му ми даде папката, от която са били откраднати документите. Каза, че следователят не е разговарял с него по случая, не е оставил писмени бележки, нито пък е дал устни разпореждания, какво да се предприеме във връзка с делото. Както виждаш, Хун, ще трябва да започнем от нищо.

Сивобрадият мъж не отговори. Той не споделяше ентусиазма на господаря си. Продължиха да пътуват мълчаливо. От известно време не бяха срещали други пътници и се движеха сред пущинак. Високи дървета и гъсти храсти ограждаха пътя от двете страни. Тъкмо подминаха един завой, когато от тясна странична пътека пред тях изникнаха двама конници. Бяха облечени в кърпени куртки за езда, мръсни сини кърпи пристягаха косите им. Единият се прицели с арбалета си в пътниците, а другият препусна към тях с гол меч в ръка.

— Слизай от коня, книжен червей! — изрева той. — Ние ще го приемем заедно с коня на дядката като любезен подарък за добрата среща.