Линкълн Чайлд
Зоната (53)

52

Маршал се надигна на лакът, замаян за миг от силата на удара. Централният коридор на научното крило се беше превърнал в лудница от звук и насилие. Ужасяващото създание разкъсваше виещия Съли, а от откъснатите крайници на климатолога пръскаше кръв по стените и пода и ги оцветяваше в алени дъги. Гонзалес и Филипс отстъпваха с несигурни крачки, опитвайки се да си осигурят чисто поле за стрелба. Количката със звуковото оръжие лежеше на една страна, а колелетата й още се въртяха. Усугук мина пред войниците, стиснал в ръце шаманската магия, а напяването му се усили и стана още по-настоятелно.

С пищящи от удара уши Маршал видя как звярът хвърли виещия Съли във въздуха с мощен замах на една от предните лапи. Втори удар запрати учения през вратата в изнесената в научното крило канцелария. Създанието се хвърли след него и изчезна от погледа му. От вътрешността на помещението се разнесе страховит трясък на разбити мебели, а после и плясъкът на тяло, което се удря в стените. Писъците на Съли се накъсаха.

Маршал се опита да стане на крака. Залитна и си наложи да се изправи. Беше прекалено късно и Съли щеше да умре. Всички щяха да умрат. За секунда се запита дали има време, за да се измъкнат от научното крило и да затворят вътре чудовището, но бързо отхвърли тази мисъл. Нямаше време. Всичко свърши. Нещото щеше да убие Съли, а след това щеше да се заеме с тях. Един по един.

Очите му попаднаха на звуковото оръжие, чиито части бяха пръснати в безпорядък на пода. Въпреки всичко то беше проработило. Последната форма на звукова вълна, която Съли опита, синусуидалната, очевидно въздейства на създанието. Маршал се опита да заглуши страховитите трясъци, виковете на войниците, болезненото налягане в главата си. Опита се да мисли, да се съсредоточи в малкото секунди, които му оставаха. Защо синусидалната вълна сработи, а квадратната и триъгълната не?

Той се спря. Може би тук изобщо не ставаше въпрос за формата на вълните. Може би беше нещо съвсем различно…

Хвърли се към количката, изправи я и трескаво започна да вдига частите и да ги свързва наново.

— Какво правиш? — изкрещя Логан. Писъците на Съли бяха секнали, но ужасните трясъци и блъскане в канцеларията продължаваха.

— Ще опитаме отново. — Маршал провери връзките между усилвателите и драйвърите, намести един откачен потенциометър. — Сигурно е честотата. Хармоничното трептене. Няма какво друго да е. Това е отговорът, но трябва да разполагаме с подходяща акустика, ако искаме максимално… — Той започна диво да се оглежда. — Хайде, ела да ми помогнеш. Това нещо ще се появи всеки момент. Трябва да отнесем количката в акустичната камера.

— Нямаш време, да го направиш — намеси се Гонзалес. — И изобщо какъв е смисълът?

— Все едно да добавиш отрова към върха на стрелата. Така ще усилим въздействието.

С помощта на Логан Маршал подкара количката надолу по коридора и няколко пъти се подхлъзна на пода, оплискан с кръвта на Съли. Усугук ги последва, като продължаваше да напява, стиснал в едната си ръка шаманска дрънкалка, а в другата костения фетиш. Двамата мъже с мъка прекараха количката покрай контролната зала, след това край пресечката в коридора и през задния люк в акустичната камера.

— Гонзалес — провикна се Маршал, — разчитам на теб да го забавиш!

След като махна на Филипс, Гонзалес се оттегли до входа на акустичната камера и зае позиция за стрелба от коляно.

Трясъците и блъскането в канцеларията престанаха.

— Трябва да го поставим в центъра, за да постигнем възможно най-голямо въздействие — обясни Маршал на Логан.

Двамата заедно избутаха количката до средата на пътеката, напомняща моден подиум. Електрическите кабели се изпънаха и за един страшен миг Маршал си помисли, че няма да стигнат. Но дължината им се оказа достатъчна, за да могат да разположат оръжието точно в средата на камерата. Това беше мястото, отбелязано с бял кръг и отметката 0 дБ.

Маршал погледна Усугук.

— Ще си на по-безопасно място в будката за наблюдение — каза той и посочи с ръка затворената със стъклени стени площадка в края на пътеката.

Тунитът прекъсна за миг ниското си припяване и поклати глава.

— Нима забрави вече какво те научих? Щом ще ходиш по тънък лед, трябва да можеш и да танцуваш върху му.

— Както искаш. — Маршал обърна количката така, че драйвърите да сочат към коридора, провери връзките и натисна бутона за включване. Нищо не се случи. Трескаво започна да вади и пъха наново електронните лампи, провери и намести някои връзки и опита наново. Този път от басовия високоговорител се понесе тихо бръмчене. Той огледа уреда, започна да си припомня основите на произвеждането на звук със синтезатор, запознавайки се наново с копчетата за контрол на амплитудата, честотата, осцилаторите, които контролират формата на вълната, филтрите. Протегна се и завъртя копчето за амплитудата докрай надясно. Количката почна да потрепва.

Забеляза, че Логан го гледа.

— Пресметнах, че ми остават още три минути живот — каза историкът. — Ако имам късмет, ще стане бързо. В такъв случай вероятно ми остават само две минути. Искам да умра, знаейки какво се опитваш да направиш.

— Последната форма на вълната, която Съли изпробва — отговори Маршал, без да откъсва очи от контролните уреди, — причини болка на създанието. Беше синусоидална. Тя е възможно най-чистата звукова вълна. Няма хармонични трептения, нито обертонове. Затова ще започна оттам, където той прекъсна. Ще използвам синусоида на Фурие, за да усложня модела. Може би ще нарани съществото толкова, че да го прогони. Ако успеем да го задържим по-дълго настрана, ще можем да направим портативен…

Той млъкна. Създанието се беше показало от канцеларията. Сега то бавно се обърна, за да застане срещу тях. Предните му лапи бяха подгизнали от кръв, а кучешките зъби и моржовите мустачки бяха покрити с мръсотии.

Маршал пое дълбоко дъх и се опита да успокои треперещите си ръце.

Създанието направи крачка към тях. Маршал бързо нагласи първия осцилатор на квадратна вълна с честота 30 херца и се увери, че амплитудата на излъчване е 100 децибела. После натисна бутона за тон. Залата се изпълни с нисък звук, малко над прага на слуха.

Създанието се хвърли напред.

Маршал трескаво започна да пресмята наум. Втора нота, свободна от обертонове, няколко октави по-висока… В това време създанието увеличи скоростта и започна да се приближава с големи скокове по коридора. Той нагласи и втория осцилатор на квадратна вълна и нагласи честотата на 800 херца.

— Господи! — извика Логан.

Гонзалес и Филипс бяха започнали да стрелят. Над воя на високоговорителя Маршал можа да различи накъсания писък на Филипс, който изпусна нервите си и започна да стреля безразборно нагоре-надолу. Създанието стигна при войниците, спря отново да разтърси силно глава, а мустачките му се залюшкаха диво наляво-надясно. Филипс изпусна карабината си, изправи се на крака и хукна надолу по коридора с ридания. Създанието приведе глава, после я вдигна отново и с едно чудовищно замахване на предния крак запрати Гонзалес, който продължаваше да стреля от упор, обратно в акустичната камера. Той прелетя, преобръщайки се във въздуха над главите на Маршал и Логан. После се блъсна с трясък в задната стена на акустичната камера, плъзна се по нея към пода на шест метра под него и остана да лежи замаян в гънките изолация и гумена пяна.

Ръцете на Маршал вече не трепереха, а се тресяха, докато се опитваше да настрои третия и последен осцилатор, този път на много висока честота — 60 000 херца. С бърз поглед се увери, че лентовият амплитуден филтър е включен. После стисна главния потенциометър и го завъртя докрай. Призрачното „ииииии“ на синусоидалната вълна стана по-тихо и накрая спря напълно.

— Какво правиш? — произнесе Логан през стиснати зъби. — Ти го спря и сега ще му паднем в ръчичките!

— Искам да го примамя вътре в камерата — отговори Маршал тихичко. — Ще имаме само една възможност да го направим и това трябва да му държи влага.

С точно почти грациозно движение, което изглеждаше не на място за такъв огромен звяр, създанието прехвърли единия си преден крак през прага на люка. Другият го последва. То погледна първо наляво, после надясно, а жълтите му очи поглъщаха акустичната камера. Странното ниско пеене в ушите на Логан се усили, а болката в главата му стана непоносима. Сега вече създанието беше вътре в камерата и пристъпи върху модния подиум. Той изскърца под тежестта му. Една крачка, втора… създанието приклекна на задните си лапи, приготвяйки се за още един, но този път последен скок.

Трябва да можеш и да танцуваш върху него, каза си Маршал и с рязко движение завъртя копчето за амплитудата на 120, а потенциометъра докрай.

Акустичната камера мигом оживя от звука. Човек имаше чувството, че полусферата е пълна с милиони оси, които жужат едновременно. Създанието скочи, въпреки че цялото му тяло се гънеше. Маршал завъртя копчето и увеличи мощността на 140 децибела. Създанието се сгърчи във въздуха, този път треморът беше по-мощен и го накара да се присвие. Това възпрепятства скока му и то се стовари тежко на пода, разтърсвайки силно пътеката. Сега цялата вселена на Маршал се беше съсредоточила в трескавото ужасяващо бръмчене, което се носеше из камерата и усилвайки се от само себе си, създаваше едно независимо кресчендо с такава мощ и наситеност, че проникваше през всичките му пори. Създанието успя да се качи обратно на пътеката и направи крачка напред. Първо с едната лапа, после с другата, а кървавите му нокти драскаха по металните плочи и придърпваха масата му напред. Маршал дишаше на пресекулки, но се стегна, стисна копчето на потенциометъра и го завъртя до края. 165 децибела — това беше амплитудното равнище на двигателя на реактивен самолет. До него Логан си запуши ушите с ръце. Отвори уста и закрещя, но викът му беше напълно заглушен от звуковия бараж. Носещото се „ииииии“ сякаш се превърна в част от същността на Маршал. Той също вдигна почти несъзнателно ръце към ушите си, но те бяха слаба защита срещу смазващата сила на звука. Пред очите му затанцуваха петна и той усети, че ще припадне.

Създанието се закова на място. Друга силна тръпка разтърси тялото му и го накара да приклекне на задните си лапи. То вдигна глава, разтвори отвратителните си челюсти, от чиито кучешки зъби все още капеше кръвта на Съли, а под тях мустачките се гънеха яростно. Наклони глава настрана и стовари челюстите си със страшна сила върху пътеката веднъж, а после втори път. След това се надигна малко и се дръпна назад. Докато Маршал го гледаше, изведнъж главата му се пръсна сред потоци мозък и слуз и ги изпръска с кървав дъжд, преди да се стовари точно пред краката им. Измокреното звуково оръжие произведе волтова дъга и изпуши, а след миг утихна сред взрив от искри.

В продължение на повече от минута Маршал не помръдна и само трепереше. След малко погледна към Логан. Историкът отвърна на погледа му, а от ушите му на тънки струйки се процеждаше кръв. Той говореше, но Маршал не го чуваше. Всъщност нищо не чуваше. Тогава се обърна, прекрачи неподвижното съзнание, от чийто пръснат череп продължаваше да изтича черна кръв, и с оловни крака тръгна към люка, който извеждаше навън от научното крило. Изведнъж бе почувствал нужда да излезе от това мрачно място на ужасите и да вдиша чист въздух. Повече усети, отколкото чу, как Логан и Усугук тръгват след него.

Бавно и старателно те се изкачваха към повърхността, първо равнище Г, после по-познатите им пространства на равнище В и най-накрая входното фоайе, безжизнено и потънало в сенки. Все още глухи и наквасени с кръвта на създанието, те минаха през помещението за аклиматизация, но не си направиха труда да вземат парки. След като прекосиха сборния район, бутнаха двойните врати и излязоха на бетонния плац пред сградата.

Беше тъмно, но тъничката ивица светлина на хоризонта подсказваше, че скоро ще съмне. Бурята беше утихнала и на небето започнаха да се показват звезди, които хвърляха призрачни отблясъци върху снега. Маршал колебливо си припомни една инуитска притча: това не са звезди, а отвори, през които нашите близки надничат, за да ни уверят, че са щастливи. Той се запита дали и Усугук вярва в нея.

Сякаш по телепатия почувства, че тунитът го дърпа за ръкава. Когато го погледна, той безмълвно посочи към небето.

Маршал вдигна очи. Тъмночервената окраска на Северното сияние, което ги беше преследвало, откакто този кошмар започна, бързо избеляваше. Още докато гледаше, то изчезна и над главите им остана само черният звезден купол. Нямаше никакви признаци, дори и най-слаби, че изобщо го е имало.