Линкълн Чайлд
Зоната (44)

43

Бяха работили бързо при възможно най-малко светлина. Гонзалес не знаеше в каква степен звярът разчита на зрението си, но нямаше смисъл да го улесняват.

Той потупа Филипс по рамото и посочи към слабо осветеното кръстовище пред тях.

— Покрий ъгъла — прошепна той, — а аз ще направя последните връзки.

— Да, сър.

— Ако чуеш нещо, веднага сигнализирай.

— Слушам.

Той гледаше как Филипс върви надолу по коридора, сянка, губеща се сред останалите, и заема позиция близо до кръстовището. След това хвърли поглед на набързо подготвения капан: шест дебели медни кабела, висящи от тавана на около тридесет сантиметра от плитка локва. Грубоват, но достатъчно смъртоносен, щом го завърши. След това се промуши обратно през вратата с надпис — „Електрическа подстанция“.

Влезе и се спря на прага, оглеждайки бъркотията от цапфи, винтови кабелни съединители, оси, ротори и хидравлични възли. Подстанцията даваше подслон на гигантските машинарии, които някога са били използвани за въртенето на радарните чинии. Беше избрал това помещение поради няколко причини: беше близко, разполагаше с достатъчно енергия и бе разположено на единствения път, който водеше навън от секция В. Рано или късно на създанието щеше да му се наложи да мине оттук.

Очите му се плъзнаха към далечния ъгъл на помещението, където стоеше ефрейтор Марселин, подпрял карабината на пода, треперещ и със сведени очи. След като хвана краищата на кабелите, които с Филипс бяха прекарали над тръбите по тавана на коридора и над трегера на вратата към подстанцията, той тръгна към главното електрическо табло. Макар че радарните чинии не се бяха въртели от почти половин век, електрическите връзки, които ги бяха захранвали, още работеха. Току-що ги бе проверил лично: бушоните бяха прашни, кабелните връзки ръждясали, но все още можеха да понесат значително количество ток. Всъщност нямаше нужда да използва радарите, просто трябваше да пусне електричество до тях.

Защо и как Съли и другите в биологическата лаборатория бяха стигнали до извода, че електричеството е слабото място на звяра, Гонзалес не знаеше, а и не го беше грижа. Просто почувства облекчение, и то голямо, щом научи, че има поне едно. Съставянето на плана и осъществяването му отнеха петнадесет минути. А през това време, слава Богу, беше прекалено зает, за да мисли.

Главното електрическо табло беше монтирано на най-близката стена, закрепено към метала с четири големи керамични изолатора. Той отвори вратата и светна вътре с фенерчето. Четири редици бушони за високо напрежение проблеснаха насреща му. Провери дали токът е изключен, след това използва джобното си ножче, за да смъкне изолацията от кабелите със сечение 13 мм. Колкото можеше по-бързо ги закачи направо към една от сборните шини. Плъзна поглед по таблото, за да се увери, че всички предпазители са откачени. Накрая се протегна, хвана ръчката на шалтера до таблото и го премести в положение „включено“. Чу се леко бръмчене и електрическата верига оживя.

Сега кабелите гъмжаха от 6000 волта и 20 ампера мощност. Този волтаж, три пъти повече от използвания за електрическия стол, щеше да спре сърцето на всеки звяр, независимо колко е голям. Гонзалес не беше оставил нищо на случайността. Задачата на двадесетте ампера беше да сварят чудовището.

Той върна ръчката на шалтера обратно в положение „изключено“ и се обърна към Марселин.

— Ефрейторе, ела тук.

За около минута Марселин остана неподвижен, сякаш не беше чул, но после вдигна карабината си и се приближи сковано, като че ли краката му бяха дървени.

— Ще чакаш тук. Когато ти кажа, дръпни ръчката. Но трябва да го направиш бързо. Разбра ли?

Ефрейторът кимна.

— След това заемаш позиция при вратата. Изчакай, докато нещото стъпи във водата и докосне кабелите. Тогава открий огън и стреляй, без да спираш.

Марселин застана до електрическото табло. Гонзалес хвърли последен поглед на импровизираната връзка, след това излезе в коридора и зае своята позиция, като внимаваше да стои далеч от кабелите. Там провери оръжието си. Извади пълнителя, тупна го леко в пода и отново го щракна на място. После не им оставаше нищо друго, освен да чакат.

Той прехвърли набързо плана наум. Бяха минали повече от тридесет години, откакто беше изучавал основите на инженерните науки, но достатъчно добре си спомняше главното. Електричеството минава лесно през водата. В по-голямата си част организмите се състоят от вода, което ги прави добри проводници на електричеството. Затова окачи няколко кабела под напрежение, та звярът да докосне поне единия, когато минава. Освен това ги спусни ниско, за да не може да пропълзи под тях. Излей достатъчно вода на пода, за да стане плитка локва, и внимавай да се простира от едната стена до другата. Разположи кабелите над локвата и пусни по тях електричество. Когато звярът мине през кабелите, ще затвори веригата и хайде, сбогом.

Планът му се струваше достатъчно сигурен. Всичко, от което имаха нужда, беше нещото да се появи. Той приклекна още по-ниско, за да се скрие. Можеше да вижда неясната фигура на Филипс отпред при кръстовището. Редникът играеше роля на примамка. Позицията му беше отлична, защото от нея се откриваше добра гледка и към двата коридора. Щеше да го види още отдалече. Щом се увереше, че го е забелязал, щеше да се оттегли надолу по коридора покрай кабелите и през водата до мястото, където чакаше Гонзалес. Когато звярът наближеше, щяха да сигнализират на Марселин да включи шалтера и шибаното чудовище щеше да се изпържи.

Гонзалес допря буза в приклада на своята М16 и погледна по протежение на цевта. Докато проверяваше електрическото табло и изтегляше кабелите, той съзнаваше много добре, че създанието може всеки момент да ги изненада. Сега, когато всичко беше готово, имаше време да мисли. Но не желаеше да го прави, защото знаеше накъде ще се зареят мислите му. Към спомена как създанието разкъсва Крийл на кучешка храна. И към онези ужасни, безумни, безмозъчни мигове на бягството от радарните усилватели, без да знае дали в следващия миг няма да усети как зъбите потъват в неговия гръб и как тези лапи откъсват крайниците от тялото му…

Размърда се. Нямаше смисъл да пазят тишина, след като капанът беше вече заложен.

— Ей, Филипс — провикна се той. — Има ли нещо?

От мястото си на кръстовището, осветено донякъде от лампите отгоре, Филипс поклати глава и помаха отрицателно с пръст.

Гонзалес отново се размърда в мрака. Жалко, че гранатата на Крийл попадна толкова встрани от целта. Затова не беше изненадващо, че не успя да спре звяра. А градушката от куршуми, която последва? Възможно ли беше всички да са пропуснали? Защото, ако не бяха, това означаваше…

Гонзалес не искаше да навлиза в подробности какво точно означаваше това.

Може би беше мъртво. Може би това беше причината. Било е смъртно ранено и сега трупът му лежеше някъде из тъмните коридори. Или се беше спуснало до равнище В. Може би щяха да седят тук с часове в мрака и да чакат…

Гонзалес силно разтърси глава, за да пропъди тези мисли. Той хвърли поглед в подстанцията към неподвижната фигура на Марселин. Ефрейторът беше доста зле. Сержантът обаче бе почти сигурен, че може да се разчита на него да дръпне шалтера. Това беше риск, който трябваше да поеме. Не можеше да бъде на две места едновременно, а Филипс имаше нужда от…

С крайчеца на очите си забеляза движение и то го накара да хвърли поглед надолу по коридора. Филипс махаше трескаво, а на лицето му беше изписан ужас.

— Идва ли? — подвикна Гонзалес. — Видя ли го?

Филипс подхвана неумело с една ръка карабината си, изпусна я и трескаво я вдигна. През цялото време държеше другата ръка над главата си и махаше с нея като нюйоркски веселяк в новогодишната нощ, който върти кречетало.

— Веднага идвай тук! — кресна Гонзалес. — Марселин, приготви се да включиш шалтера.

Но Филпис не помръдна. Просто си стоеше там, устата му мърдаше, сякаш ужасът му беше отнел гласа.

Гонзалес присви поглед в мрака, дори се смръщи от усилие да види по-ясно Филипс. Когато се вгледа във вдигната ръка, разбра, че тя не просто маха, а сочи. Сочи към нещо зад самия него.

Страх скова тялото му. Той бързо погледна през рамо надолу по коридора зад гърба си.

То беше там. Черно на тъмния фон, може би на около петдесетина метра, и се движеше така безшумно, че Гонзалес никога не би го повярвал за толкова огромно създание. Вторачи се с ужас в него. За миг сърцето му спря да бие, но после отново оживя и се заблъска в ребрата. Той залитна назад, вдигна пръски вода и разлюля електрическите кабели, когато побягна, препъвайки се по коридора към Филипс. Не е възможно, повтаряше един глас в някакво далечно кътче на съзнанието му. Този коридор е единственият изход. Няма начин да е минало край нас. Но въпреки това го беше направило. Когато Гонзалес зае позиция до Филипс, той видя създанието да се спира за миг, а жълтите му немигащи очи се втренчиха хладно в тях, преди да се понесе отново напред.

— Марселин! — изрева Гонзалес. — Сега!

От подстанцията не долетя отговор.

— Марселин, дръпни шибания шалтер!

Не се ли чу ниското бръмчене на трансформатора, който предава напрежението? Трудно му беше да прецени заради шума, който вдигаше, докато жадно зяпаше за въздух, и налягането, което отново внезапно усети в главата си. Създанието продължаваше да се носи към тях. Още няколко секунди и щеше да мине покрай вратата на подстанцията… и да стигне до електрическите кабели. Гонзалес се хвърли на земята с притиснат в приклада на насочената М16 буза. Той опита да се прицели в създанието, но цевта на оръжието се вдигаше и спускаше в съзвучие с ударите на сърцето му. Сега създанието тръгна по-бързо, зарязвайки усилията да се промъква безшумно.

— О, Боже! — повтаряше Филипс с глас, който беше наполовина молитва и наполовина ридание. — О, Боже! О, Боже!

Още една крачка. После още една. Докато ги наближаваше, създанието не отместваше поглед от тях. Не примигваше и не проявяваше ни най-малко колебание. В този поглед имаше нещо толкова страховито, че Гонзалес усети как омеква от ужас. Единственото, което можеше да направи, беше да стиска пушката, за да не се изплъзне от пръстите му и да издрънчи на пода.

Тогава създанието стигна до водата. Докато Гонзалес гледаше, то се поколеба за миг, но после се мушна напред между два от провесените кабели.

В първия миг не се случи нищо, но после коридорът се изпълни с оглушителен пукот. Живи светкавици затанцуваха от кабел към кабел, извисиха се над могъщата гърбица на съществото и стрелнаха стотици пронизващи езици към тавана. Въздухът се изпълни с миризма на озон. Гонзалес почувства как космите му настръхват. Сив пушек започна да се издига нагоре на гневни вълни, изпълни коридора и скри нещото от погледа му. Чу вой, който постепенно се усилваше, докато трансформаторът се мъчеше да почерпи повече електричество. Лампите примигнаха веднъж, после втори път и последва едно глухо бум, когато трансформаторът се претовари. Коридорът потъна в пълен мрак.

— О, Боже — продължаваше глухо да повтаря Филипс като мантра. — О, Боже!

Светлините светнаха отново, когато вторият трансформатор пое натоварването. Кабелите подскачаха и танцуваха, сипейки дъжд от проблясващи искри. Гонзалес се взря през талазите пушек, отчаяно търсейки да зърне създанието. Трябваше да е мъртво. Трябваше! Нищо не може да оцелее след това…

Главата на нещото изскочи от предния край на пушека. Гонзалес ахна и стисна по-здраво карабината. Когато димът започна бавно да се разнася, можа да види повече от създанието. Петна от обгоряло бяха осеяли плешките му. За миг то остана неподвижно като мъртво.

После отвори уста.

В подстанцията Марселин започна да пищи.

Главата на създанието рязко се извърна по посока на шума. То за миг се изправи на силните си бедра. Обърна се и подчертано бавно изчезна през вратата. И докато гледаше, неспособен да помръдне и да направи нещо, сърцето на Гонзалес ускори ударите си в съзвучие с усилващата се пронизителност на писъците на Марселин.