Линкълн Чайлд
Зоната (42)

41

Въздухът в лабораторията по биология се изпълни с напрежение. Всички в помещението се вторачиха продължително в Усугук. От своя страна тунитът стоеше неподвижно близо до вратата. Ботушите му от тюленова кожа, парката от кожа на карибу и дебел вълнен плат за одеяло силно контрастираха със сивите метални стени и скучните инструменти.

— Значи ти… — повтори Маршал, с удебелен от изненада глас — … ти си осмият учен!

— Така ме наричат — отговори Усугук.

От другата страна на помещението се обади Логан, като смръщи лице:

— Какво искаш да кажеш?

Дълго време Усугук не отговори. Черните му очи оглеждаха хората един по един. След това се впиха в някаква точка между тях, място, което се стори на Маршал много, много далеч.

— Аз съм възрастен човек — каза той. — Мога ли да седна?

— Разбира се — отговори Маршал и хукна да му донесе стол. Шаманът се отпусна на него и сложи медицинската кесия на коленете си.

— Бях специалист — каза той с безупречен акцент. — Армейски специалист. Израснал съм на сто и осемдесет километра от тук. В миналото моят народ обитаваше селище близо до Кактовик. Аз живеех със семейството на моя братовчед. Майка ми умряла при раждането ми. Когато бях на шест, баща ми умря от глад, докато беше на лов за карибу. Аз пораснах глупав, изпълнен с куиник. По онова време да седя с часове край някой отвор за дишане и да дебна с копие тюлен не ми се струваше достатъчно. Не почитах старите традиции. Не разбирах цикъла на красотата и очарованието на снега. Веднъж годишно през Кактовик минаваше човек от армията, който набираше новобранци. Той разказваше безброй истории за далечни места. Вече знаех вашия език, а ръцете ми бяха силни. Така постъпих във войската. — Замислено поклати глава. — Аз говоря инуитски и тунитски, затова след шест месеца от Форт Блис ме изпратиха обратно тук в базата.

— Базата действаща ли беше? — попита Маршал.

— Айла — кимна тунитът. — Всички секции, с изключение на северното крило. Още не го бяха завършили. То трябваше да бъде построено под равнището на снега.

— Защо? — полюбопитства Логан.

— Не зная. Беше тайна. За някакви опити. Експерименти със звукови вълни. — Усугук замълча. — Армията използва нас, няколкото тунити, да изкопаем леда за северното крило и да поставим подпорите. Всички тунити знаят, че планините са лошо място, обитавано от злите богове. Но ние бяхме малко и бедни, затова беше трудно да устоим на парите от кидлатет, белия човек. Моят чичо беше сред работниците. Той го намери.

— Намери какво? — попита Маршал.

— Куршуг — отговори Усугук. — Зъбът на боговете. Гълтача на души.

Другите си размениха погледи.

— Какво точно представлява куршуг? — попита Логан.

— Онова, което сте събудили.

— Какво? — възкликна Съли. — Същото създание? Не може да бъде.

Тунитът поклати глава.

— Не същото, а друго.

Маршал почувства как изненадата го изгаря. Възможно ли беше това?

Кратко мълчание се спусна върху групата.

— Продължавай — каза Съли.

— То беше обвито с лед в малка пукнатина в основата на крилото — продължи разказа си Усугук.

— Вероятно е било замразено от същия феномен — измърмори Феръдей.

— Чичо ми беше много развълнуван. Той дойде да ми каже и аз отидох при полковник Роуз.

— Командирът на базата — поясни Логан.

Усугук кимна.

— Никой друг не биваше да знае. Чичо ме накара да кажа на полковника, че армията трябва веднага да напусне това място, защото е забранена територия. А куршуг е нейният пазач. — Той направи пауза. — Но те не си заминаха. Вместо това полковникът запечата пукнатината и ги повика.

— Повика кого? — попита Маршал.

— Специалните учени. Секретните учени. Пристигнаха преди новата луна. Два товарни самолета, чиито търбуси бяха пълни със странни инструменти. През нощта всички бяха внесени в северното крило.

— Значи затова северното крило е сменило предназначението си — отбеляза Логан. — Първоначалната задача е минала на заден план, докато бъде проучено новото откритие.

— Да.

— Какво стана с твоя чичо и останалите тунити? — продължи Логан.

— Те си тръгнаха веднага.

— Но ти си останал?

Усугук наведе глава.

— Да, за мой вечен срам. Казах ви, че малко разбирах традицията на моето племе. А учените се нуждаеха от помощник, някой, който разбира как действа базата. Някой, който същевременно да изпълнява и ролята на защитник. След като вече знаех за куршуг, избраха мен. Държаха се мило и ме включиха в работата си. Наричаха ме „малкия учен“. Единият от тях, килдатет на име Уилямсън, се интересуваше от… — Той спря, защото очевидно не можеше да се сети за думата. — Социология. Аз му разказах някои от легендите на моя народ, нашата история и вярвания.

— А създанието? — попита Маршал.

— Беше изрязано много внимателно от леда, извадено от цепнатината и поставено в един от фризерите в северното крило. Учените щяха да го изучат, да го измерят и накрая да го разтопят. Но то скоро се размрази от само себе си.

— Размрази се от само себе си? — повтори като ехо Съли.

— Естествено. — Усугук вдигна рамене, сякаш е удивен от нотките на недоверие в тона на Съли.

Маршал и Феръдей си размениха погледи.

— Живо ли беше? — попита Маршал.

— Да.

— А беше ли враждебно?

— Не… в началото не. Куршуг е лукав демон. Играе си с теб, както малкото лисиче с полевката. Учените бяха заинтригувани. Щом се отърсиха от страха, бяха заинтересувани.

— Техният страх? — попита Маршал.

— Куршуг е страшен за гледане.

Логан извади тефтерче.

— Ще го опишеш ли?

— Не.

Отново настъпи мълчание.

— Разкажи ни какво се случи — подкани го Маршал — с учените.

— Както вече ви казах, той се преструваше, че ни зачита. Преструваше се на дружелюбен. Учените продължиха своите наблюдения и опити. Тестваха неговата сила и бързина. Вълнуваха се все повече, особено от неговите възможности да се защитава. Говореха за проверка на интелигентността му, за намиране на начини да му… как го казваха… „намерят военно приложение“.

Но на третия ден то избра да изпълни волята на злите богове. Умори се да си играе с нас. Един от учените, килдатет на име Блейн, проверяваше неговия… ловен инстинкт. Не ми казаха какво са искали от него да ловува. Блейн имаше магнетофон със записи на животни в беда: мармоти и снежни зайци. Когато пусна лентата, то се разгневи. Разкъса го на парчета. Ние чухме виковете и пристигнахме на бегом. Когато влязохме, тялото на Блейн се търкаляше из цялата аудиолаборатория. А куршуг лежеше заспал на земята с главата му между предните лапи. Беше изял душата му.

Маршал хвърли поглед към Логан. Историкът беше отворил малко тефтерче с кожена корица и трескаво пишеше.

— Учените си тръгнаха, без да докосват тялото, върнаха се в квартирата си, за да разговарят. Някои казаха, че създанието трябва да бъде незабавно убито. Други не се съгласиха, защото било прекалено ценна находка. Може би, твърдяха те, смъртта на Блейн е просто нещастен случай. Създанието се е объркало и е действало в самозащита. Накрая стигнаха до съгласие да продължат изследването.

— Онзи, който се интересувал от социология, Уилямсън — каза Логан, като вдигна глава от тефтерчето си, — обсъди ли това с теб?

Усугук кимна.

— Зададе ми много въпроси. Какво знае моят народ за куршуг, защо е тук, какво иска.

— А ти какво му каза?

— Казах му истината. Че е пазач на забранената планина. И че Гълтача на души не може да бъде убит.

— Как реагира той?

— Дълго време писа в малката си книжка.

Логан порови из джоба си, извади избледнелия дневник и го подаде на Усугук. Тунитът го отвори внимателно, прелисти пожълтелите страници и го върна, кимвайки с глава.

— „Тунитите знаят отговора“ — цитира Логан. — Може би това е въпрос, а не твърдение?

— Какво стана после? — попита Съли.

— Следващия ден, когато отново влязохме, аз бях въоръжен. То се държеше по различен начин. Беше неотзивчиво и враждебно. Когато учените го насилиха, нападна.

— И уби всички? — прекъсна го Съли.

— Не. Не наведнъж.

— Тогава как?

Докато говореше, тунитът бавно беше навел глава към пода. Сега изведнъж вдигна поглед и ги огледа един по един със замъглени от спомените очи.

— Не ме питай. Не искам да си спомням — отговори той с треперещ глас.

В лабораторията се възцари тишина. Усугук бавно остави погледа си отново да се впие в онази далечна точка. Лицето му се отпусна и по него отново се изписа примирение.

— Стреля ли по него? — попита колкото се може по-внимателно Маршал.

Усугук кимна.

— Какво стана?

— Куршумите го раздразниха.

Сега се намеси Логан.

— А ти как се измъкна?

— То… ни преследваше. Онези, които останаха живи, се опитваха да избягат от северното крило. То ни разпръсна един път, после втори. Накрая останахме само аз и Уилямсън. Криехме се в помещението с ел. таблата недалеч от люка за напускане на северното крило. — Говорът му се забави, започна да се накъсва. — Излезе от сенките… Уилямсън изпищя… то се хвърли върху му… той залитна назад и падна върху оголената част на връзката… стана късо, получи се ярко сияние и много пушек… Аз избягах колкото можех по-бързо от северното крило.

Настъпи дълга пауза, която никой не наруши.

— Полковник Роуз повика специален екип — най-накрая заговори отново Усугук. — Когато се върнахме в северното крило, намерихме куршуг все още легнал върху тялото на Уилямсън. Вече не мърдаше.

— Мъртво? — предположи почти шепнешком Съли.

Усугук поклати глава.

— Решило бе да продължи нататък. Да изостави телесната си същност.

— Какво направиха с тялото му? — попита Маршал.

— То изчезна.

— Какво? — изуми се Съли.

— Върнаха се по-късно с чувал за трупове, но вече го нямаше. — Тунитът отново ги изгледа един по един.

— Станало е това, което ви казах. Избрало е да се върне към духовната си форма.

Съли поклати глава.

— Вероятно е изпълзяло някъде, за да умре. Те са бързали да затворят крилото, да прикрият произшествието. Обзалагам се, че не са го търсили прекалено усърдно.

Маршал погледна към шамана.

— А ти? Какво направи след това?

— Уволних се от армията. Взех неколцина от моето село, които бяха готови да ме послушат, и създадох нова общност във вътрешността. Стремяхме се да живеем по стария и единствено верен начин на моя народ, така както беше живял хиляди години преди да дойдат кидлатет. Оставих нещата от физическия свят зад гърба си.

Съли не го слушаше.

— Не разбирате ли? — възкликна той. — То е чувствително към електричеството. Това е неговата Ахилесова пета. Трябва да съобщим на Гонзалес.

Тунитът бързо вдигна очи.

— Нищо ли не разбрахте от това, което ви казах? Това не е животно. То е дух от отвъдното. Не можете да го убиете. Това е причината да се върна. За да ви кажа това. Първия път не ме послушахте, но сега трябва. Защото казвам истината. Аз съм единственият, който оцеля.

Съли не отговори. Той прекоси стаята и взе радиостанцията, която Гонзалес му беше дал.

— Има и втора причина да дойда — каза Усугук и се обърна към Маршал. — Създанието, което сте намерили. Каза, че е по-голямо от полярна мечка, нали?

Маршал кимна.

— Точно така.

— Създанието, което учените изрязаха преди петдесет години от леда, беше с големината на арктическа лисица.

Настана смутено мълчание. За известно време никой не помръдна. Тогава Съли вдигна станцията и натисна комутатора.

— Д-р Съли вика сержант Гонзалес. Чуваш ли ме?

От радиостанцията се чуваше само шумът на статичното електричество. Съли опита отново.

— Съли вика Гонзалес. Чуваш ли ме? Край.

Отново само шум.

Докато Съли опитваше за трети път, Усугук стана от стола и се приближи до Маршал и Феръдей.

— Когато дойдохте тук и от небето заваля кръв, се уплаших, че сте събудили още един — каза той. — Затова предупредих всички ви да си вървите. Аз съм шаман. С единия крак съм във физическия свят, а с другия в духовния. Трябва да ми повярвате, че разбирам тези неща.

— Друго създание — повтори Маршал. Все още му беше трудно да смели всичко казано.

— Може би не бива да се изненадваме — обади се Феръдей. — Според Теорията на игрите най-малка е вероятността да се получи най-благоприятният резултат.

— С размерите на лисица — повтори Маршал. — И е убило седем човека.

Усугук кимна.

— Вярвате ли ми сега? Този куршуг е дори още по-важен дух. Той няма да си тръгне, както направи предишният. Не можете да го убиете. Не можете да го победите. Можете единствено да си тръгнете. Все още има малка възможност да ви позволи това.

— Но ние не можем да заминем — възрази Маршал. — Прекалено много сме за снегомобила. В капан сме заради бурята.

Тунитът го погледна с бляскащи очи.

— Тогава ми е много мъчно за вас.