Линкълн Чайлд
Зоната (34)

33

Редник Донован Флюк мрачно крачеше по напречния коридор на равнище Б в южното крило, прегърбен под тежестта на три тежки чанти. Първо не можа да повярва на късмета си, че му се падна задачата да придружи Ашли Дейвис до новото й временно жилище. Може и да беше кучка, но беше много секси и определено най-красивата жена, която бе виждал от месеци. Фактически, ако не броеше снимачния екип, тя беше единствената жена, която бе виждал от четири месеца. Преди да се присъедини към инженерния корпус, той си падаше малко женкар. Всъщност се беше записал главно за да се отърве от неприятностите покрай един гневен съпруг. Знаеше как да разговори някоя фуста. Личната асистентка на Дейвис се намираше в нейната временна квартира и се съвземаше от тежкото сътресение. Беше извадил късмет и в това, защото сега имаше Ашли Дейвис само за себе си. Тя беше помолила за допълнителна безопасност да бъде подслонена близо до стаите на войниците. Той реши да се възползва от това, че я придружава, за да пусне чара си в действие, да я омае с патентованата си усмивка „всичко е наред, госпожо“. Ако това не свършеше работа, щеше малко да я поуплаши, като повтори слуховете, които се носеха наоколо, за жестоката побесняла мечка. Или чрез романтика, или чрез страх, щеше да гледа да бъде поканен в нейната стая, за да прекарат малко време заедно. А кой знае, може и повече.

Обаче събитията не се развиха според очакванията му. Дейвис се оказа непробиваема за неговата любовна стратегия. Тя запази мълчание, отблъсна духовитостите му, отказа да отговаря на намеците и насочващите въпроси. След като излязоха от базата, първо отидоха до караваната й, където трябваше да чака близо петнадесет минути на студа навън, докато тя си събираше нещата за нощувката в базата. Застанал на стъпалата към караваната с карабина в ръка, той се сети за кървавото и жестоко разкъсано тяло на Джош Питърс, което беше забелязал само на десетина метра оттук. Споменът доста охлади неговия плам. А после на всичко отгоре трябваше сам да носи „малкото й неща“ — три пълни чанти, докато се връщаха в базата и поеха към южното крило.

Когато стигнаха до едно кръстовище, Флюк пусна чантите на земята.

— Какъв е проблемът? — веднага попита Дейвис.

— Трябва да си почина малко, госпожице — обясни той.

Водещата сбръчка презрително нос.

— Колко има още?

— Няколко минути път — Единственото подходящо помещение, което можеха да приготвят за толкова кратко време, стаята на дежурния офицер, лежеше в далечния край на квартирите на редниците. Преди Флюк очакваше с нетърпение дългата разходка — щеше да разполага с повече време за приказки. А сега тя му се струваше непоносимо бъхтене.

Радиостанцията му изпращя и той я откачи от найлоновия строеви колан.

— Флюк.

— Гонзалес. Къде се намирате?

Флюк огледа потъналите в сенки врати.

— Пред Центъра по прихващане.

— Докладвай, когато госпожица Дейвис е в безопасност.

— Разбрано. — Флюк изключи станцията, закачи я отново на колана и вдигна чантите.

— Ще завием наляво — посочи той.

Поведе я през онази част на базата, където се бяха помещавали помощните служби за личния състав: гимнастическият салон и библиотеката, лекарските и зъболекарските кабинети. Някогашните взводове отдавна ги нямаше, пространството беше излязло от употреба и имаше безрадостен вид. Те минаха покрай отворена врата, зад която се намираше библиотеката с нейните празни безкнижни стелажи, мъртви черни линии в сумрака. Флюк смяташе, че вече е свикнал с тишината. Обаче тази вечер тя му се стори по-потискаща от обикновено, нещо почти физически осезаемо. Опита да си подсвирква, но подхвана фалшива пронизителна нота и веднага престана.

На половин крачка зад него, Дейвис потрепери.

— Толкова е тъмно.

Значи и тя го бе усетила. Флюк реши да направи още един опит.

— Точно пред нас е лазаретът — услужливо подхвърли той. — Нали е странно, че трупът на това момче, Джош Питърс, изчезна? Човек се замисля кой може да го е взел и защо?

Вместо да отговори, Дейвис загърна по-плътно коженото палто около тесните си рамене. Флюк отвори уста, за да изстреля още един смразяващ залп, но реши да не го прави. Ако вземе да се уплаши прекалено, няма да го покани, а ще иска да се върне при останалите. А последното нещо, което искаше да прави, е да влачи чантите обратно до Операционния център.

Когато минаха край вратата на лазарета, мислите на Флюк отново се върнаха на Питърс, мъртвия помощник-продуцент. Смазаната глава, оголеният мозък и смешно полюшващите се изскочили очи. Залятата с кръв вечно замръзнала земя… Въпреки похотливите му опити за сближаване, тези образи не напускаха съзнанието му.

Той стрелна поглед към вратата. Къде ли, по дяволите, беше тялото на Питърс сега?

След като отминаха лазарета, единственото място в тази част, което беше използвано наскоро, коридорът стана още по-тъмен. Тук беше необичайно студено, като се имат предвид парниковите температури вътре в базата. Флюк се спря, за да закопчае горното копче на униформата си.

— Още малко — каза той с тон, който се надяваше да прозвучи любезно. — Още малко напред, а после надолу по едно късо стълбище. Ще донеса одеяла и спално бельо, а после ще видя какво мога да направя, за да светнат някои от тези лампи.

Дейвис измърмори приглушено някаква едносрична благодарност.

Стълбището се намираше в края на коридора и лежеше в кръг бледа светлина. Докато го наближаваха, Флюк се опита да забрави болките в ръцете, като си припомни какво трябва да свърши след това: да се погрижи помещението да бъде климатизирано и в прилично състояние, да вземе спалното бельо, завивките и крушките от домакинския склад, да прегледа плана на етажа, да…

Изведнъж той се закова на място.

Дейвис го погледна, изненадана от неочакваното му спиране.

— Какво има?

— Нещо не е наред — Флюк посочи с ръка наляво, където една тежка метална врата беше полуотворена. — Тази врата трябва да е непрекъснато заключена.

— Добре де, затвори я и да вървим — каза тя разтревожено.

Флюк остави чантите, свали радиостанцията от колана и натисна комутатора.

— Флюк вика Гонзалес.

Чу се пукане на статично електричество, а после гласът на сержанта:

— Гонзалес слуша.

— Сър, вратата към електростанцията е отворена.

— Затвори я и докладвай, ако видиш нещо подозрително.

— Да, сър. — Той стрелна поглед към Дейвис. — Някои от вашите хора да са обикаляли из този район?

— Откъде да знам? Те претърсваха най-различни места. Хайде, направи, каквото ти казаха, и да се махаме оттук.

Флюк се приближи към вратата. Нещо в начина, по който висеше в касата, му се стори необичайно. Той извади фенерче от джоба, светна и плъзна лъча по касата. После бързо откачи радиостанцията.

— Сержанте? — каза той в микрофона. — Сержант Гонзалес?

— Казвай, Флюк.

— Вратата… има вид, сякаш някой я е отворил с ритник. Ключалката е строшена.

— Редник Флюк, сигурен ли си?

— Да, сър. И не само това. Изглежда е избита отвътре навън.

— Идваме.

— Разбрано, край.

Флюк се приближи бавно, а лъчът на фенерчето му се плъзгаше по покрития с балатум под, след това нагоре по повредената врата и тясната черна цепка, която се виждаше иззад нея.

— Можем ли да тръгваме вече? — попита Дейвис. — Моля те!

— Само минутка. — Студът, който беше усетил, идваше оттам. Усещаше как прониква от отвора, сякаш самото помещение издишваше леден въздух.

Лекичко бутна с крак вратата, която тромаво се завъртя, скърцайки с пукнатите си панти. Той опипа вътрешната стена, намери ключа за осветлението и го щракна.

Флуоресцентните пръчки започнаха да примигват, осветявайки слабо пространството зад вратата. Това беше голям метален куб, в който в снопове бяха събрани електроизолационните тръби. Те идваха от електростанцията отвън, бяха закрепени с метални шини към стените и завършваха в понижаващите трансформатори за намаляване на волтажа, който влиза в мрежата на базата. Помещението трептеше от напрежение и Флюк го усети с кожата си. Той се огледа и лицето му се смръщи. Ето го източника на ледения въздух.

— Какво, по дяволите?… — измърмори той.

На далечната стена близо до пода имаше панел за достъп. Той представляваше квадрат със страна метър и двадесет. Оттам се влизаше в тунел за поддръжка на кабелите, които излизаха от помещението и минаваха под външната обвивка на базата. Обикновено панелът беше здраво заключен. Но сега висеше накриво на избитите панти и отвън нахлуваше арктически въздух.

— Ушите ми — обади се Дейвис. — Болят ме!

Флюк прекоси бързо помещението и клекна пред повредения панел. Хвана го за единия край и се опита да го намести в рамката, но той беше изкривен и не искаше да влезе. Опита отново, повдигайки го с цялата сила, на която беше способен. Пак нямаше късмет. Спря, за да си постопли пръстите и да си поеме дъх. Погледът му падна върху тунела, който започваше отвъд панела за достъп.

Той представляваше черна дупка може би с дълбочина три метра. В далечния й край външният панел за достъп също бе изтръгнат и Флюк виждаше очертанията на временните сгради и снежните ивици, които танцуваха подобно на привидения под смъртоносния вой на вятъра. Докато гледаше, осъзна, че и него го болят ушите. Но това не беше болка, каквато бе изпитвал преди, а странен дълбок звън, по-скоро почувстван, отколкото чут, придружен от неприятно усещане за напрежение, сякаш вътрешното ухо се подуваше в черепа му…

И тогава, щом клекна и се вторачи във виещите се снежинки в далечния край на тунела за поддръжка, те изведнъж изчезнаха.

Объркан той надникна в тунела, чудейки се дали външният панел не се е затворил от вятъра. Но неочаквано мракът се размърда и той осъзна, че онова, което изведнъж препречи зрителната му линия, е голяма сянка, която крадешком се движи към него надолу по тунела за поддръжка.

Той падна заднишком на пода с ужасен вик. Посегна да измъкне служебното си оръжие от кобура, но пръстите му изведнъж бяха станали дебели и непохватни и то издрънча на металния под. Флюк се опита да запази разсъдъка си непомрачен, да се изправи на крака и да побегне, но беше парализиран от шок и смайване. Сега нещото беше по-близо и изпълваше тунела за ремонт със своята маса, а докато Флюк го гледаше втренчено, болката в главата му нарасна толкова, че направо не се понасяше. Изведнъж усети неочаквана топлина по бедрата си, беше се изпуснал.

И тогава то влезе в помещението. Дейвис изпищя. Остър, пронизителен звук и нещото се обърна към нея. Флюк само гледаше. В познанията и опита му нямаше абсолютно нищо, нито кошмар, нито плод на трескаво бълнуване, нито творение на Всемогъщия или на принца на мрака, което да прилича на онова, което сега беше заедно с тях в помещението.

Дейвис изпищя отново, ужасяващ разкъсващ ларинкса звук, и тогава нещото се хвърли върху нея. Писъкът се усили на височина и сила, а после премина в отчаяно клокочене и гъргорене. Флюк усети, че го изпръска нещо топло и лепкаво. Изведнъж осъзна, че може да се движи. Залитна, изправи се и хукна отчаяно към вратата, забравил оръжието. Стори му се, че от много далече чува викове, някакъв предупредителен крясък. Но нещо се стовари отгоре му и изведнъж всичко изчезна от неговия свят, като изключим болката.