Линкълн Чайлд
Зоната (33)

32

Стори му се, че Конти отговори още преди да почука на вратата.

— Влез.

Операторът влезе и тихо затвори вратата след себе си. Конти беше в далечния край на помещението, в импровизирания салон за прожекции, погълнат от видеото, което се виждаше на неговия огромен екран. Образът беше неравен и издраскан, но въпреки това лесен за разпознаване: горящият цепелин „Хинденбург“, който рухва на земята на военноморското летище Лейкхърст.

— А, Алън — посрещна го режисьорът, — разполагай се.

Фортнъм се приближи и седна в едно от удобните кресла срещу екрана.

— Как е Кен?

Конти притисна върховете на пръстите си, продължавайки да гледа в екрана.

— Сигурен съм, че ще се оправи.

— Чух нещо по-различно. Бил мръднал.

— Временно. Преживял е тежък шок. За това исках да говоря с теб. — Конти откъсна поглед от екрана, колкото да погледне Фортнъм.

— Докъде я докара?

Фортнъм предполагаше, че Конти го вика, за да обсъдят състоянието на Тусан. Вместо това изглежда режисьорът искаше да говорят по работа. Каза си, че не бива да се изненадва. При предприемчиви режисьори като Конти работата винаги стоеше на първо място.

— Заснех пет-шест хубави реакции на вестта за убийството на Питърс. Сега ги групирам.

— Прекрасно. Това е чудесно начало.

Начало? Фортнъм беше останал с впечатлението, че това са заключителните снимки: доста безвкусните кадри на документален филм за документално предаване. Студия за проект, който пое в твърде трагична посока.

Изображението на екрана изчезна. Конти взе дистанционното, натисна го и филмът започна отначало: „Хинденбург“, който спокойно се носи към мачтата, където трябва да бъде привързан. Огромна сребриста пура, която се носи над тревистите полета на Ню Джърси. Изведнъж от долната му част започнаха да изскачат пламъци. Към небето се издигнаха черни кълба дим. Цепелинът забави ход, в продължение на един ужасен миг остана да виси във въздуха, а после се смачка и започна да пада към земята. Огънят поглъщаше облицовката му, разкривайки едно по едно черните ребра на конструкцията.

Конти махна към екрана.

— Погледни това. Качеството на заснемането е ужасно, движението на камерата неравно. Напълно му липсва мизансцен. И все пак това вероятно са най-безсмъртните кадри, записани върху целулоид. Това честно ли е?

— Не мисля, че схващам накъде биеш — отговори Фортнъм.

Конти махна с ръка.

— Вземи нас: с всяка година подобряваме нашата техника, създаваме все по-сложни и красиви кадри, безпокоим се безкрайно за триточково осветление и разказвачески врезки или зрителската гледна точка. И накрая какво? Някой с филмова камера се оказва на подходящото място в точното време и за пет минути заснема нещо, което е по-известно от всички наши внимателно оркестрирани филми взети заедно.

Фортнъм вдигна рамене.

— Такъв е животът.

— Не непременно — Конти започна да бърника дистанционното.

— Все още не разбирам за какво става дума.

— Ами много просто. Може би този път съдбата, само този път, е поставила човек с нужните умения и инструментариум на подходящото място.

Фортнъм направи гримаса.

— Говориш за онова, което разкъса Джош Питърс, каквото и да е то? Онова нещо, за което бълнува Кен?

Конти кимна.

— Вярваш ли? Значи вече не смяташ, че става дума за саботаж?

— Да речем, че оставам отворен за всяка вероятност. Ако има възможност, възнамерявам да го заловим. Трябва да сме глупаци, за да не го направим.

Фортнъм се поколеба. Не е възможно да говори за… Не, разбира се, че не. Дори Конти не е толкова хладнокръвен.

Филмът завърши и Конти го пусна отначало с поредното щракване на дистанционното.

— Джеймс, нека ти задам един въпрос. Как мислиш, защо кадрите с „Хинденбург“ са толкова известни?

Фортнъм се замисли.

— Било е голяма трагедия. Човек няма възможност често да вижда подобни неща.

— Точно така. Думите ти са много верни. Човек няма възможност често да вижда подобни неща. Някой успял ли е да заснеме клането на Св. Валентин на филм? Не. А пожарът във фабриката за блузи „Триангъл“ през 1911^[1]? Не. А ако някой го беше направил, щяха ли да са такива икони като филма за „Хинденбург“? Вероятно. — Конти се обърна, за да го погледне, и Фортнъм с нарастващо удивление видя, че очите на режисьора блестят от вълнение. — Истинската трагедия е, че заснетите досега филми за такива нещастия, са груби и простодушни. На нас ни е предоставена възможността да променим това. Разбираш ли какво искам да кажа с „възможността“?

Фортнъм направо не можеше да повярва на ушите си. Най-големите му страхове за мотивите и намеренията на Конти се сбъднаха.

— Очакваш от мен да хвана нещото, каквото и да е то, в мига, когато убива някого? Да се опитам да го заснема? Правилно ли съм разбрал?

Вместо да отговори направо, Конти отново насочи поглед към плазмения телевизор.

— Нали знаеш кои са най-популярните видеоклипове в ЮТюб? Атаки на животни. А най-популярният документален филм миналата година според цифрите от проучването на „Нилсън“? „Когато акулите нападат“. У хората има този примитивен подтик — да гледат как другите умират. Не мога да си обясня защо. Може би е някаква форма на злорадство. Може би се дължи на примитивния инстинкт, бий се или беж, нещо програмирано в нашите амигдали, онази част от мозъка, където лежи центърът на страха. Обаче тук ни се предоставя възможност, каквато кинаджиите рядко получават: присъстваме на истинска криза. За това ли дойдохме тук? Не. Планирахме ли подобно нещо? Естествено, че не сме. Но ние дължим на самите себе си, на кабелната телевизия и на идните поколения да го документираме.

Фортнъм стана.

— Значи искаш не само да се изложа на краен риск, а и да заснема как създанието изяжда нашия екип. Да снимам, вместо да направя всичко, което мога, за да спася живота на хората?

— Кой знае? Може би няма да има повече нападения. Може дори да няма животно. Виелицата може да свърши по-рано и утре да ни няма тук. Но ние, Алън, трябва да сме готови. Просто за всеки случай.

Фортнъм почувства, че шокът и изумлението му отстъпват път на гнева.

— Защо намериха камерата на Кен в лазарета на по-малко от десетина метра от масата за аутопсии, където е лежало тялото на Питърс? Ти му възложи това, когато бяхме във входното фоайе, нали? Да заснеме разкъсаното тяло на Джош.

— Жалко, че записът е унищожен — очите на Конти се върнаха отново на екрана, където огромният дирижабъл отново рухваше на земята странно бавно, обгърнат от пламъци и дим. — Примитивно — измърмори той. — Аматьорско. Но не и този път. Възнамерявам да заснема този документален филм, тази автобиография, и да обезсмъртя разгръщащата се трагедия на филмова лента. Всяка криза се помни заради нейната същност, като случилото се с „Хинденбург“. Обаче този път тя ще бъде изкуство.

— Да използвам смъртта на Питърс, за да заснема реакциите на екипа, беше достатъчно лошо. Но това… — Фортнъм се наежи. — Не искам да имам нищо общо с тази работа. И смятам, че си чудовище, след като можа да предложиш подобно нещо.

На Конти му трябваше известно време, за да успее да откъсне очите си от екрана и да погледне Фортнъм.

— Ти работиш за мен — отбеляза той. — Ако нямаш нужните качества, за да вършиш това, не си годен да бъдеш оператор на документални филми. Като се върнем, ще се погрижа да бъдеш свършен в този занаят.

— Струва ми се — отговори Фортнъм, — че един от двама ни вече е свършен. — Той се обърна на пети и излезе от помещението, без да каже дума повече.