Линкълн Чайлд
Зоната (27)

26

Помещенията бяха малки и оголени като монашески килии. Бяха останали само железните рамки на леглата и няколко тъжни на вид метални шкафове. Въпреки това, когато се огледа, Логан изпита увереност, че това са били стаите на учените.

Да ги намери се оказа предизвикателство, защото равнище В, беше натъпкано с толкова много боклуци, че беше трудно да различиш обитаемите от резервните помещения. Но тук имаше точно осем легла, разположени по различен начин, което говореше, че подреждането е според различни вкусове и не става дума за склад. В централното помещение имаше две двуетажни легла. От едната страна имаше само едно легло, сигурно на началника на групата. Още две — в помещението от другата страна. И накрая, последното легло зад банята в пространство, което не беше по-голямо от килер.

Логан запали всички налични лампи. После, с ръце на гърба, бавно обходи групата помещения, оглеждаше се и надничаше в празните шкафове, безмълвно подканяйки отдавна отишлите си призраци да му прошепнат своите тайни. Надяваше се да намери нещо: инструменти или може би части от екипировка, документи, снимки. Беше очевидно обаче, че много отдавна квартирите са били внимателно претърсени, всичко, което би могло да представлява интерес, бе отнесено и ако са спазили стандартната процедура при работа със секретни материали, е било изгорено веднага. В един от шкафовете тъжно висяха две закачалки, а на пода лежеше копче с проточил се от него конец като юзда на хвърчило. На металната лавица над мивката в банята лежеше туба паста за зъби, навита и изсъхнала. Изглежда стаите не можеха да разкажат нищо.

Логан се върна в централното помещение. Преди години беше живял в подобно помещение по време на археологически разкопки близо до Масада^[1]. Израелската армия беше отстъпила на екипа учени отдалечена казарма, за да се настанят. Логан поклати глава, когато се сети за безводието и самотата. Имаше чувството, спомни си той, че се намира на милиони километри от света. Точно както това място.

Той бавно се отпусна на пружината на най-близкото легло. В празни помещения или не — учените оставят следи. Умовете им винаги са заети. Водили са дневници. Трябвало е да записват идеите и наблюденията си. Особено когато са се чувствали откъснати от цивилизацията, далеч от телефони и лабораторни асистенти. Трябвало е да си драскат бележки, за да се подсетят по-късно сред удобствата на личните лаборатории: идеи за експерименти, теории за научни доклади. Неведнъж жена му го закачаше за това и го наричаше роб на идеите.

„Другите хора събират салфетки, пощенски картички или марки, а ти — теории“ — смееше се тя. Учените тук не може да са били по-различни.

Като изключим едно. Те и техните теории не са успели да видят бял свят.

Той стана от леглото и отново огледа двуетажните легла. Тук сигурно са спали най-дружелюбните и общителни членове на експедицията. Може би са били каре за покер или бридж. Той бавно обиколи другите помещения и накрая се спря в тясната като килер стаичка. Вероятно това тъмно, прилично на пещера място е било най-нежеланият подслон. Въпреки това той лично би избрал него: усамотено и тихо, то беше най-подходящото кътче, където човек да се съсредоточи върху собствените си мисли.

Или да води дневник.

И както си стоеше там в напрегнато и бдително мълчание, неочаквано го побиха странно възхитителни тръпки. Изведнъж се почувства много жив.

Дори и да не успея тук, помисли си той, дори цялото това пътуване в пустошта да излезе провал, точно такива усещания си заслужават труда. В преследването на целта имаше нещо само по себе си неописуемо прекрасно. Тук, в това помещение на три етажа под леда, където се опитваше да сглоби наново усилията на хора отпреди петдесет години, да се постави на тяхно място и може би с много уговорки да попадне на златна жила.

Помещението беше напълно празно, като се изключи рамката на леглото. Той бързо се отпусна на колене и погледна под нея. Нищо. Дръпна самотния празен шкаф от стената, погледна зад него, после под него и го върна обратно на мястото му. В задния край на помещението имаше гардероб, прекалено нисък, за да може човек да се изправи вътре. Той извади металната тръба, която беше служила за окачване на дрехи, надникна в нея и я върна на мястото й. По стените на гардероба имаше малък корниз, който ги обикаляше точно под тавана на стаята. Логан се протегна и прокара пръст по него, но намери само прах. Върна се обратно в стаята и отново се огледа: голите стени и таван, самотната крушка.

Ако живеех тук, помисли си той, и си водех неразрешени бележки за това, което съм открил, а със сигурност щях да го правя, къде бих ги скрил?

Отмести рамката на леглото от стената. Металната повърхност зад нея беше също толкова гола, колкото останалата част от стената, като се изключи електрическият контакт близо до пода. С лека въздишка той избута леглото обратно на мястото му.

Тогава се спря. После отново издърпа леглото напред, клекна до стената и извади комбинирания инструмент и фенерчето от джобовете си. С отвертката на инструмента отви контакта и светна вътре с фенерчето. Онова, което видя, го изненада. Буксите на контакта бяха разкачени и той можа да го извади целия. Отзад остана тъмна правоъгълна дупка. Когато се взря по-внимателно, забеляза гумен уплътнител, който минаваше между кабелите. Единият край на гумата изчезваше в мрака на отвора в стената. Логан започна внимателно да го изтегля и откри, че в другия край през дупка в корицата виси завързано тефтерче. Пожълтяло, изцапано, покрито с мухъл.

Внимателно, сякаш държеше яйце на Фаберже, Логан развърза малкия възел, избърса прахта от бележника и го разтвори. Избелял, подобен на паяжина почерк покриваше първата страница.

Той се усмихна лекичко.

— Керън, скъпа — измърмори, — бих искал да можеше да видиш това. — Но от гроба не долетя отговор и Логан знаеше, че никога няма да чуе гласа й отново.