Линкълн Чайлд
Зоната (23)

22

Джеръми Логан крачеше внимателно по тесните коридори на равнище Д. Отнело му беше почти деветдесет минути проучвания да стигне до него — най-ниското равнище на централната секция на база „Страх“. Докато проникваше все по-дълбоко в базата, той откриваше коридори, задръстени с нарастващо количество призрачни останки: струпани едно върху друго писалища, инструменти, древни електрически уреди, гниещи кутии, пълни с електронни лампи. Човек имаше чувството, че всички неизползвани неща в базата с течение на годините бяха потънали на дъното.

Равнище В е било място, откъдето се е подпомагала работата на хората, настанени в базата: кухни за приготвяне на храната, пералня, шивалня. На равнище Г е била интендантската служба и безброй складови помещения заедно с няколко ремонтни работилници. С всяко по-долно равнище броят на работещите лампи намаляваше. За разлика от задушаващата топлина горе, тук цареше голям студ. Неприятната миризма на базата, неизбежна дори на горните равнища, тук беше значително по-силна. Логан сбръчка нос от миризмата на гнилоч и мухъл.

Равнище Д беше разбъркана смесица от спомагателни помещения и механични системи. Тук таваните бяха дори по-ниски, отколкото другаде и почти изцяло покрити от тръби и кабели. Повечето крушки бяха отвити от фасунгите, а тези, които бяха останали по местата си, не работеха. Логан се придвижваше бавно от помещение на помещение, а лъчът на фенерчето му се стрелкаше наляво и надясно. Много от предметите бяха покрити със стари мушами, които се бяха запазили добре в студения сух въздух. Той се запита кога ли някой е бил за последен път толкова дълбоко в базата. Имаше чувството, че е влязъл в машина на времето.

Спря пред нещо, което изглежда беше резервен контролен център, убежище, в случай че основните системи горе престанат да работят. Черните екрани на мониторите и осцилоскопите проблясваха в отговор, когато светлината на фенерчето минаваше по тях. Цареше пълна тишина. По прищявка изключи фенерчето и веднага беше обгърнат от пълен мрак. След този експеримент побърза да го включи отново. Логан излезе от контролния център и тръгна надолу по коридора, като си каза, че е трябвало да донесе резервни батерийки или за предпочитане резервно фенерче, за да замести онова, което щеше да се изтощи.

Преди коридорът да свърши при едно Т-образно кръстовище, той мина край още няколко претъпкани помещения, зад чиито полуотворени врати зееха правоъгълници от мрак. Логан спря и опита да се ориентира из този военен лабиринт. Ако не бъркаше, коридорът отляво водеше приблизително на юг. Той зави надясно и продължи.

След осемнадесет метра коридорът свърши пред тежка метална врата или по-скоро люк без прозорци, затворена с дебели резета. На тавана над главата му висеше червена крушка, защитена от метална решетка, която не светеше като всички останали на равнище Д, а на близката стена имаше завинтена табелка със следния надпис: „Предупреждение! Вход само с предварително разрешение. Изисква се допуск до секретни материали Ф–29“.

Логан прочете табелката веднъж, а после и втори път. После плъзна лъча по металния люк. Пристъпи, побутна резетата, но те не помръднаха. Вгледа се по-внимателно и видя, че дори да успее да завърти резетата, пак нямаше да успее да го отвори, катинар беше прекаран през отвора в едно от тях.

Изведнъж Логан се обърна. С гръб към люка, той прониза мрака в коридора със светлината на фенерчето. Базата беше мъртвешки тиха. Не беше виждал човек почти час и половина. Въпреки това беше сигурен, напълно и без съмнение, че току-що чу нещо.

— Кой е там? — провикна се той.

Никакъв отговор.

Стоеше напълно неподвижно, като се изключи ръката, която местеше фенерчето. Дали е някой от снимачния екип, който търси изчезналия труп? Никой не може да е толкова глупав, че да го довлече чак тук долу или да разшири толкова търсенето.

— Кой е там? — провикна се той отново. И пак не получи никакъв отговор.

Вече можеше да се връща. Беше намерил онова, което търсеше, но не можеше да продължи нататък. Люкът беше запечатан. След като си пое дълбоко дъх, той закрачи напред, но се спря, защото се сети, колкото и да му беше неприятно, че е в задънена улица. Нямаше друг път, по който да се върне на повърхността, освен надолу по коридора, откъдето дойде. И откъдето се чуха звуците.

В този миг го чу отново: стъпка, шум от крачка. След това още една. И тогава на пресечката се появи фигура. Светлината на фенерчето на Логан беше притеглена от нея като магнит. Беше сержант Гонзалес, командващият отряда, който охраняваше и поддържаше базата.

Логан преглътна и почувства как крайниците му, които изведнъж се бяха напрегнали, малко се отпускат.

Гонзалес се приближаваше бавно, стиснал небрежно своя „Маглайт“ в едрата си ръка.

— Чудесна утрин за разходка — подхвърли той, когато наближи.

Логан се усмихна.

Гонзалес плъзна лъча на фенерчето по лицето му.

— Ти си д-р Логан, нали?

— Точно така.

— Докторе, какво правиш тук долу? И ти ли търсиш създанието?

— Не. Следиш ли ме?

— Да кажем, бях любопитен защо някой ще иска да слезе тук.

Логан се замисли дали да го попита как е разбрал. После реши, че сержантът сигурно няма да му каже.

— И така, какво търсиш? — попита Гонзалес.

Логан посочи с палец люка зад гърба му.

Гонзалес се смръщи.

— И защо?

— Нали там е северното крило? Така наречената научна секция?

Изражението на Гонзалес стана предпазливо.

— Какво знаеш за това?

— Не много и точно затова съм тук. — Логан направи крачка напред. — Да не би случайно да имаш ключ?

— Дори да имах, не бих го използвал. Достъпът е забранен. Дори аз нямам право да влизам.

— Обаче там се е провеждала научна работа, нали?

— Страхувам се, че не ми е разрешено да отговоря на този въпрос.

— Виж, сержанте, аз бих целия път дотук само за да разбера какво се е случило зад тази врата. Научих за него, докато ровех из купчина наскоро разсекретени документи. Те събудиха интереса ми. Не съм шпионин, нито съм журналист. Няма ли нещо, което можеш да ми кажеш?

Гонзалес не отговори.

Логан въздъхна.

— Добре де, ами ако аз ти кажа онова, което знам? През петдесетте години базата не е използвана само като система за ранно предупреждение. Тук се е провеждала и научна работа. Дали са били изследвания, експерименти или нещо друго — нямам представа. Но нещо се е объркало. Нещо, което е довело до пълното прекратяване на работата. Това съвпада ли с онова, което са ти казали?

Гонзалес му отправи дълъг преценяващ поглед иззад фенерчето.

— Всичко, което съм чувал, са слухове — най-накрая каза той. — От момчетата, които са служили тук преди мен.

Логан кимна.

— Северното крило е построено дълбоко в естествения склон, като в основната си част е помощна структура за останалите части на базата. Този люк води до нейното по-горно равнище.

— По-горно равнище?

— Точно така. Северното крило е изцяло под земята. Не зная какво е имало вътре, само, че е било строго секретно. — Гонзалес се поколеба, но после, въпреки че се намираха далеч от всички, сниши глас:

— Обаче се говори, че са ставали разни странни неща.

— Какви странни неща?

— Нямам представа. Момчетата, служили тук преди мен, също не знаеха. Един от тях чул, че група учени били изядени от полярна мечка.

— Изядени? — повтори Логан. — В северното крило?

— Това каза човекът.

— Как е попаднала полярната мечка там долу?

— И аз това се питам.

Логан изпръхтя.

— Чувал ли си някой да е разговарял с тези учени?

— Нямам представа.

— Къде са били настанени?

Гонзалес вдигна рамене.

— Предполагам, на равнище В. Там има допълнителни помещения, които никога не са били използвани от военните.

Настъпи кратко мълчание, преди Логан да заговори отново:

— От предварителните проучвания, които направих, излезе, че в нито една от другите две бази за ранно предупреждение не е имало научни екипи.

Вместо да отговори, Гонзалес посочи предупреждението, завинтено на стената.

— Какво е „допуск Ф–29“? — попита Логан.

— Представа нямам. А сега, докторе, може ли да се връщаме обратно?

— Един последен въпрос. Колко често слизаш тук долу?

— Колкото е възможно по-рядко. Тук е студено, тъмно и смърди.

— Тогава извинявай, че съм ти създал затруднения.

— А аз съжалявам, че напразно слезе чак дотук.

— Това не се знае — и Логан направи театрален жест с ръка:

— След теб, сержанте.