Линкълн Чайлд
Зоната (20)

19

През отминалите дни офицерската столова беше пълна с шум и суетня, излъчвайки онзи тип неудържимо веселие, подхождащо повече на студентски купон, отколкото на отдалечена военна база. Тази сутрин обаче тя приличаше по-скоро на морга. Хората седяха по двама или трима на маса и разсеяно ровеха из закуската, като почти не разговаряха помежду си. Разменяха се прикрити подозрителни погледи, сякаш виновните може да са навсякъде. Застанал на прага, Маршал осъзна, че по същество това е вярно. Всеки можеше да е престъпникът.

Очите му се спряха на една отдалечена маса, където седеше сам човек и четеше книга. Беше светлокос и слаб, с грижливо подстригана брада. Логан, професорът по история.

Маршал си взе парче пълнозърнест хляб и чаша чай, а после съвсем импулсивно седна срещу Логан.

— Добро утро — поздрави той.

Логан остави книгата „Озареният“ от Уолтър Бенджамин и погледна през масата.

— Това съвсем не е сигурно.

— Прав сте. — Маршал отвори малка кутийка мармалад и намаза филията си.

— Предполагам, че за тях е много по-лошо, отколкото за нас. — Логан кимна към съседната маса, където седяха двамата оператори, Фортнъм и Тусон, и вдървено побутваха бърканите яйца в чиниите си със сковани от шока изражения. Голяма част от снимачният екип беше пратен да претърсва базата и околностите й за изчезналата котка.

— Вярно е. Никой не е прецакал работата, с която си изкарвам хляба. — Маршал внимаваше да говори лековато. — А при вас как е?

Логан продължи да бърка кафето си.

— Не е повлияна от станалото.

— Радвам се да го чуя. Вие сте професор, нали? По средновековна история?

Логан започна да бърка по-бавно кафето.

— Точно така.

— Този период ми е много интересен. Дори се залових да чета историята на Контрареформацията. — Това беше само наполовина лъжа. Маршал наистина четеше подобен труд, но с надеждата, че крайно сухото изложение ще му помогне да заспи.

Логан повдигна вежди. Той имаше сини очи, които на пръв поглед изглеждаха сънливи, но всъщност бяха умни и пронизващи.

— Аха.

— Току-що свърших главата за Събора в Трент. Направо е невероятно какво влияние е оказал на католическата литургия.

Логан кимна.

— И откакто се събира за четвърти път през… ъъъ… 1572 г., нали така, не е имало по-влиятелен събор.

Бъркането престана. Логан отпи глътка кафе и направи гримаса.

— Ужасно нещо.

— Трябва да минете на чай като мен.

— Може би ще го направя — Логан остави чашата. — В Трент са проведени три събора, а не четири.

Маршал не отговори.

— И последният е през 1563, а не 1572 г.

Маршал поклати глава.

— Очевидно съм бил по-уморен, отколкото съм смятал, за да объркам така нещата.

Логан се усмихна едва доловимо.

— А аз мисля, че сте ги схванали много добре.

Настъпи кратко и неловко мълчание. Накрая Маршал се изсмя изкуствено.

— Прав сте. Съжалявам, постъпих доста дебелашки.

— Не мога да ви обвинявам. Пристигам от нищото със странна професия и без особена причина да пребивавам тук. И веднага след пристигането ми настава ад.

— Дори така да е, нямах право да постъпвам така. — Маршал се поколеба. — Не че може да мине за извинение, но току-що идвам от среща с този неприятен тип Конти.

— Режисьора? Той и онзи питбул от кабелната телевизия Улф ме разпитаха много подробно вчера следобед. Не съм виждал толкова параноични хора.

— Да, а най-лошото нещо е, че е заразно. Аз също прихванах голяма доза. — И тя продължаваше да действа. Някои от нещата, които Конти каза за Съли, бяха по-убедителни, от колкото на Маршал му се искаше да признае. Той погледна часовника си. Разполагаше с три часа и половина, за да вземе решение.

Отхапа от пълнозърнестата си филийка.

— Защо сте тук, ако мога да попитам?

Логан отмести чантата си встрани.

— Лекарска препоръка. Нали разбирате, климатът и така нататък.

Маршал поклати глава.

— Заслужих и го.

На масата отново се възцари мълчание, но този път не беше нито мъчително, нито неловко. Маршал довърши препечената си филийка. Междувременно усети, че подозренията му срещу Логан се разсейват. Разбира се, за това нямаше логична причина, освен тази, че професорът най-вероятно беше такъв, какъвто твърдеше, че е. Може би имаше нещо в него, особена прямота, която затрудняваше да го подозираш.

Логан въздъхна.

— Добре, хайде да започнем отначало. Джеръми Логан — Той протегна приятелски ръка през масата.

Маршал я стисна.

— Евън Марш.

Логан се облегна на стола и заговори тихо.

— Когато става дума за изследванията ми, гледам да държа карите си близо до гърдите. Така постигам по-голям напредък. Предполагам, че няма причина да не ти кажа. Може би дори ще съумееш да ми помогнеш, разбира се, стига да не казваш на другите.

— Дадено.

— Всъщност смятам, че сам ще разбереш, че е по-мъдро да си траеш.

— Някой спомена, че си енигмолог. Не бяха чувал за тази… ъъъ… дисциплина.

— И никой друг не е. Някога жена ми ме нарече така на шега. — Логан вдигна рамене. — Това ми помага да се сещам за нея.

— Какво общо има това със средновековната история?

— Много малко, но да бъдеш професор по история е много полезно. Това отваря врати, обезкуражава въпроси, или поне през по-голямата част от времето. Аз разгадавам загадки. Обяснявам необясненото. Колкото по-странно и тайнствено е то, толкова по-добре. Понякога го правя професионално за други хора. Друг път, както сега, работя за себе си.

Маршал отпи от чая.

— Преподаването на история няма ли да ти осигури по-редовно заплащане?

— Парите не са съществен проблем. А задачите, които изпълнявам за други хора, се заплащат изключително добре. Особено онези, които не ми е позволено да описвам в професионалните списания. — Той стана. — Извинявай, но ще отида да си взема чай.

Маршал изчака, докато Логан си приготви напитката, и се върна на масата. Той се движеше с леки, грациозни движения, подхождащи повече на атлет, отколкото на професор.

— Какво знаеш за база „Страх“? — попита той, когато отново се настани на масата.

— Каквото и всички останали. Поне така мисля. База за ранно предупреждение, създадена да ни пази срещу неочаквано нападение на руснаците. Извадена от употреба през 50-те години, когато на въоръжение е взета системата СЕЙДЖ.

— Знаеш ли, че докато е била действаща, тук е работил научен екип?

Маршал вдигна вежди.

— Не.

Логан отпи от чая.

— Миналата седмица получих достъп до архив от току-що разсекретени правителствени документи. По една случайност проучвах друг въпрос от средновековната история и търсех армейски документи от Втората световна война. Намерих ги, но попаднах и на нещо друго.

Той отпи отново от чая.

— По-точно открих доклад от някой си полковник Роуз до армейска следствена комисия. Роуз бил командир на база „Страх“ по това време. Докладът е много кратък, всъщност представлява резюме. По план след няколко дни полковникът трябвало да отлети за Вашингтон, за да докладва лично и по-подробно.

— И какво е станало?

— Докладът бил прибран на погрешно място. Беше пъхнат зад папката, която аз търсех, непрочетен и очевидно забравен в продължение на половин столетие. Както казах, той е много кратък, но в него се споменава, че научният екип, придаден към база „Страх“, е измрял неочаквано в разстояние на два дни през април 1958 г.

— Целият екип?

Логан махна с ръка.

— Не, това не е точно. Екипът бил от осем човека. Седем умрели.

— А осмият? — попита тихо Маршал.

— В доклада на Роуз не се споменава какво се е случило с него или нея.

— Какво са правили тук?

— Не зная с подробности. Всичко, което Роуз споменава, е, че анализират някаква аномалия.

— Аномалия?

— Той използва това наименование. Неговата препоръка е изследванията да бъдат веднага прекратени и да не се праща втори екип, за да ги продължи.

Маршал се втренчи замислено в празната си чаша.

— Научи ли нещо друго? Например името на оцелелия учен?

— Нищо. Няма друга информация, официална или не, за научен екип на база „Страх“. Търсих много грижливо и повярвай ми, Евън, имам голям опит в откриването или възстановяването на изгубена или скрита информация. Но няколко неща ме заинтригуваха много. — Той се наведе към него. — Първо, зад папката, която споменах, имаше сложени две копия от доклада. Мога само да предполагам, че единият е бил предназначен за архива, а другият за Пентагона. Второ, тонът на доклада от полковник Роуз. Дори да не е нищо повече от къса паметна бележка за правителството, от него направо лъха истерия. Когато прави спешното предложение да не се изпращат повече учени, той има предвид точно това: спешно.

— А подробният доклад, който е направил по-късно във Вашингтон? Той трябва да е документиран.

— Никога не е докладвал, защото умира десет дни по-късно в самолетна катастрофа близо до Форт Ричардсън.

— Второто копие от доклада… — започна Маршал. После замълча. — Значи всичко това е просто забравено?

— Тайната е умряла с учените и полковник Роуз.

— Сигурен ли си? Имам предвид, че никой не знае за станалото?

— Ако са знаели, са си мълчали, и сега вече са отдавна мъртви. Смяташ ли, че иначе армията щеше да разреши на теб и останалите от екипа да използвате база „Страх“?

Маршал поклати глава.

— Не се сетих за това.

Логан се усмихна лекичко.

— Сега разбираш ли, какво имам предвид с мъдростта да си държиш устата затворена?

Маршал не отговори веднага, а след малко хвърли поглед на събеседника си.

— Джеръми, за какво точно си дошъл тук?

— За да направя онова, в което най ме бива. Да разреша загадката. Да открия какво се е случило с онези учени. — Той изпи чая си. — Прав си, чаят не е лош. Искаш ли още една чаша?

Но Маршал не отговори, защото мислеше.