Линкълн Чайлд
Зоната (2)

1

— Ей, Евън, искаш ли обяд?

Евън Маршал остави найлоновия плик настрана, изправи се и започна да си разтрива кръста. Последния час и половина беше събирал проби от ледниковия утаечен слой с лице на сантиметри от земята, затова очите му се нуждаеха от време, за да се приспособят. Гласът беше на Съли и сега Маршал успя да го види. С едра, леко пълна фигура, облечен в подплатена с кожа парка, той стоеше със скръстени ръце на около тридесетина метра нагоре по стръмния склон на долината. Над него се издигаше краят на езика на глетчера Страх, наситено тайнствено синьо, осеяно с бели пукнатини. В основата му лежаха големи ледени блокове, които приличаха на чудовищни диаманти, а около тях стърчаха остри като ками късове древна лава. Маршал отвори уста, за да предупреди Съли, че е застанал прекалено близо. Глетчерът беше колкото красив, толкова и опасен — времето се бе стоплило и от ледената му повърхност с невиждана бързина се откъсваха смъртоносни късове. След това размисли. Джерард Съли беше горд с поста си на формален ръководител и не обичаше да му казват какво да прави. Затова Маршал само поклати глава.

— Благодаря, но мисля да пропусна.

— Както желаеш. — Съли се обърна към Райт Феръдей, еволюционния биолог в екипа, който работеше малко по-надолу по склона. — А ти, Райт?

Феръдей погледна нагоре с воднистосини очи, странно уголемени от стъклата на очилата му с рамки от черупка на костенурка. На дебела каишка от врата му висеше цифров фотоапарат.

— Без мен — отговори той, като се смръщи, сякаш да прекъснеш работа по средата на деня, за да ядеш, е направо еретична мисъл.

— Умри от глад, щом искаш. Но да не ме молиш да ти нося нещо.

— Дори ледена близалка? — попита Маршал.

Съли пусна тънка усмивка. Беше нисък колкото Наполеон и излъчваше съчетание на егоизъм и несигурност, което Маршал смяташе за особено дразнещо. В университета го понасяше някак, защото там Съли беше просто още един надменен учен сред много други подобни нему, но тук на леда, където нямаше къде да избяга, се беше превърнал в дразнител. Може би, помисли си Маршал, трябваше да изпитва облекчение, че експедицията им ще продължи само още няколко седмици.

— Изглеждаш уморен — отбеляза Съли. — Снощи пак ли излиза да се разхождаш?

Маршал кимна.

— По-добре внимавай. Може да паднеш в някой тунел от лава и да измръзнеш до смърт.

— Добре, мамо, ще внимавам.

— Или да срещнеш бяла мечка.

— Чудесно, защото съм зажаднял за хубав разговор.

— Не е смешно, след като отказваш да носиш оръжие.

На Маршал не му хареса посоката, в която пое разговорът.

— Виж, ако срещнеш Анг, кажи му, че имам още проби за транспортиране в лабораторията.

— Готово. Той страшно ще се зарадва.

Маршал проследи климатолога, който внимателно се заспуска покрай тях по чакъла към подножието на планината и тяхната база. Наричаше я „тяхна база“, но тя, естествено, принадлежеше на правителството на САЩ. Официално известна като Инсталация за ранно оповестяване „Връх Страх“ и уж извадена от употреба преди повече от петдесет години, тя се състоеше от ниски, сиви и разпръснати постройки с вид на затвор, окичени с радарни чинии и други детрити^[1] от Студената война. Отвъд лагера се простираше застинал пейзаж от замръзнала земя и наноси лава, изплюта преди векове от недрата на планината, набраздени и накъсани, сякаш земята се бе разкъсала сама по време на геологичната агония. На много места тя беше скрита под големи снежни полета. Нямаше пътища, други сгради, нито живи същества. Всичко беше толкова враждебно, далечно и чуждо, сякаш бяха на луната.

Той се протегна, докато оглеждаше отблъскващия пейзаж. Дори след четирите седмици, прекарани тук, все още му беше трудно да повярва, че може да има толкова безплодно място. А и самата научна експедиция също изглеждаше малко недействителна още от самото начало. Нереална, защото медиен гигант като „Тера Прайм“ беше избрал и одобрил техния проект за финансова подкрепа — на четирима учени от Северномасачузетския университет, които нямаха нищо общо помежду си, като изключим глобалното затопляне. Нереално беше също, че правителството им беше издало разрешителни да използват базата „Страх“. Разбира се, срещу значителни такси и при строги ограничения. Някак си нереално беше и това затопляне, което се случваше с такава изумителна и плашеща бързина.

Той се обърна с въздишка. Коленете го боляха от часовете клечане над горната част на морената, докато събираше проби. Връхчетата на пръстите и носа му бяха почти замръзнали. И за да подсили гадостта, снегът беше преминал в ледена лапавица, която се промъкваше бавно през трите слоя дрехи и се настаняваше в най-интимните гънки на тялото му. Но по това време на годината дневната светлина беше къса и отвореният за тяхната експедиция прозорец бързо се затваряше. Маршал съзнаваше много ясно колко малко време му остава. Вкъщи, в Уобърт, Масачузетс, щеше да има достатъчно храна и колкото иска време, за да яде.

Когато се обърна да вземе пликчетата с пробите, чу Феръдей да казва:

— Преди пет години, а дори и преди две никога не бих го повярвал. Дъжд!

— Райт, това не е дъжд, а суграшица.

— Няма голяма разлика. Дъжд в Зоната, когато наближава зимата? Направо не е за вярване.

„Зоната“ беше голям къс от Северозападна Аляска, заградена от едната страна от Северния ледовит океан, а от другите от Националното арктическо убежище за диви животни и Националния парк „Юкон Ивавик“.

Това беше толкова студено и пусто място, че никой не искаше да има нищо общо с него. Само по няколко месеца в годината температурите успяваха с мъка да се качат над нулата. Преди години властите го нарекоха Федерална пустинна зона и веднага забравиха за нея. Маршал си помисли, че на целите тези два милиона акра едва ли има повече от двайсетина човека. Техният научен екип от петима, намаленият екип на базата от четирима, групичката от местни индианци в северната част, както и неколцина туристи и самотници, твърде корави или ексцентрични, за да се задоволят с нещо по-малко от най-далечното. Колко странно беше, като се замисли човек, че едва ли на земята има други хора по на север от тях.

Внезапен оглушителен трясък, подобен на оръдеен изстрел, разтърси ледниковата долина със силата на земен трус. Звукът заеча над тундрата под тях, застрелка се насам-натам като топка за тенис и постепенно утихна с отдалечаването си нататък в безкрайността. Горе лицето на ледника беше отрязано, а към ледените късове, които вече лежаха в подножието му, се бяха добавили тонове лед. Маршал почувства как сърцето му тревожно трепна. Въпреки че беше чувал много пъти този звук, неговата сила винаги го стряскаше.

Феръдей посочи с ръка.

— Видя ли? Точно това имах предвид. Долинен ледник като Страх би трябвало да завършва с приятен тънък език с минимално количество вода от топенето и здравословна зона на перколация^[2]. Но този… този се разпада като морски ледник. Измервах основното топене…

— Това е работа на Съли, не твоя.

— … и то е извън скалата. — Феръдей поклати глава. — Дъжд, безпримерно топене, а се случват и други работи. Северното сияние през изминалите нощи. Забеляза ли го?

— Разбира се. Единичен цвят. Беше впечатляващо, но много необичайно.

— Необичайно — повтори замислено думата Феръдей.

Маршал не му отговори. От опит знаеше, че всяка експедиция, дори и толкова малобройна като тяхната, си има своята Касандра. Със своите удивителни познания, песимистичен мироглед, мрачни теории и възмутителни предсказания Райт Феръдей играеше много вещо тази роля. Маршал погледна тайно към биолога. Въпреки че го познаваше бегло като университетски колега, а тук беше прекарал цял месец в плътна близост до него, Маршал нямаше представа какво движи този човек.

Въпреки всичко, мислеше си той, когато напълни и затвори плика с пробата, записа местоположението в тефтера, а след това измери и фотографира мястото, откъдето я беше взел, Феръдей имаше право. И заради това събираше проби с почти истерична скорост. Ледникът е почти съвършеното място за неговите изследвания. По времето, когато се формира, докато акумулира сняг, той улавя органични останки: цветен прашец, растителни фибри, останки от животни. А когато започна да се отдръпва, докато бавно се топеше, щедро разкриваше тези тайни отново. Беше съвършеният подарък за един палеоеколог — съкровище от далечното минало.

Като се изключи това, че в отдръпването на ледника нямаше нищо бавно и грациозно. Той се разпадаше с обезпокоителна бързина и отнасяше своите тайни със себе си.

Сякаш като по даден знак от него се чу още един оглушителен трясък, последван от леден водопад. Маршал погледна по посока на шума със смесица от раздразнение и нетърпение. Този път от лицето на ледника се беше откъснало още по-голямо парче. Той се наведе към пробите си с въздишка, а после рязко се завъртя обратно по посока на ледника. Сред натрошените късове лед в основата му се виждаше част от планинския склон, който се беше оголил след това откъсване. Маршал се втренчи за миг в него, после подвикна на Феръдей:

— Ти нали носеше бинокъл?

— Ето го.

Маршал тръгна към него. Биологът беше измъкнал оптическия уред от джоба си и му го подаде с длан, обвита в дебела ръкавица. Маршал го взе, духна на окулярите, за да ги затопли, изтри изпотеното и го насочи към ледника.

— Какво има? — попита Феръдей и в гласа му се долови вълнение. — Какво виждаш?

Маршал облиза устни и остана вторачен в това, което откъсналият се лед беше разкрил.

— Пещера — отговори той.