Линкълн Чайлд
Зоната (15)

14

През целия ден температурата пълзеше нагоре. Първо стигна минус дванадесет по целзий, а след това минус шест, което накара Конти да погне филмовия екип да заснеме за всеки случай покритите със сняг околности. Под бляскавата слънчева светлина настроението на снимачния екип се подобри чувствително, защото военните парки бяха изместени от вълнени пуловери и пухени якета. Откъм връх Страх пак се понесоха пукот и трясъци, когато лицето на ледника отново започна да се руши. Гонзалес изпрати екипа си от военни инженери да смени счупен лагер, който предизвика спирането на един от генераторите. Следобед по-голямата част от местните общи работници, които бяха извършили предвидените строителни работи, бяха откарани на юг до Анкоридж с два товарни хеликоптера. Те щяха да се върнат едва след завършването на снимките. Само Крийл, едрият бригадир, който изглеждаше така, сякаш закусва стоманени болтове, остана в базата. Около три следобед Ашли Дейвис излезе от своята суперкаравана, огледа околните сгради с отвращение и пое към базата, придружавана от личната си помощница в шлифера, вероятно за да бъде въведена в обстановката от Конти.

След вечеря Маршал се върна в лабораторията, където беше прекарал деня в здрава работа, без да се види с никого. Тъй като по-голямата част от снимачния екип беше отвън и се подготвяше за предаването на следващия ден, базата бе относително спокойна и нямаше какво толкова да го разсейва. Надвесен над една таблица с данни от изследванията, той беше толкова погълнат от работата си, че не чу как вратата на лабораторията тихо се отвори. Не усети, че има компания, докато един женски глас не започна да декламира:

„Нежно танцуваха под полярното небе и падаха на жълти цветове,

подскачаха пъргаво на сребристи крака и взор пронизваха с ослепяващ блясък.

На небето танцуваха котильон с розови и сребърни обувки.

Не беше гледка това за очи човешки, а за погледа на Господ“.

Той се изправи и обърна назад. Кери Екберг по джинси и тениска беше вътре и се облягаше на масата. В ъгълчетата на устата й се криеше усмивка.

Той цитира в отговор:

„Виеха се като гнездо от гневни змии, съскащи и сернисто бледи.

После бързо се превърнаха в огромен дракон, замахващ с назъбена опашка“.

— Значи така — каза той. — Отново ли се появиха?

— И още как.

— Знаеш ли, откакто дойдох тук и за първи път видях тези светлини, все чакам някой да цитира Робърт У. Сървис. Но не смятах, че ще си ти.

— Заобичах го, откакто по-големият ми брат ме уплаши до смърт, защото ми чете на глас „Кремацията на Сам Макги“ в двуместна палатка на светлината на фенерче.

— Моята история не е много по-различна — той погледна часовника си. — Боже мили, десет часа. — Маршал се протегна, за да си изправи гърба, и погледна към нея. — Смятах, че ще хвърчиш наоколо с всевъзможни подробности за уточняване в последната минута.

Тя поклати глава.

— Аз съм изпълнителен продуцент, забрави ли? Върша предварителната работа, грижа се всички да знаят какви са следващите им стъпки. След като талантът пристигне, се отдръпвам назад и гледам как се разгръща.

Талантът, помисли си Маршал, сещайки се за несъстоялата се среща между Екберг и Ашли Дейвис, на която стана свидетел тази сутрин.

— А ти? Не съм те виждала цял ден. Какво голямо откритие направи?

— Ние, палеоеколозите, не правим големи открития. Просто се опитваме да отговаряме на въпроси и да запълваме празнините.

— Тогава защо работиш толкова до късно? Това няма къде да избяга — махна с ръка тя по посока на глетчера.

— Всъщност намалява много по-бързо, отколкото можеш да си представиш. — Той се обърна към масата и взе едно малко жълто цвете. — Тази сутрин го намерих пред оградата на базата, беше пробило снега. Преди десет години най-северният ареал на това цвете беше на сто и шейсет километра южно оттук. Това показва как глобалното затопляне е променило нещата само за едно десетилетие.

— Но нали глобалното затопляне подпомага твоята работа?

— Топенето на ледника ми помага да събера повече проби по-бързо. Мога да събирам всичко от лицето на топящия се ледник: цветен прашец, насекоми, борови семена и дори въздушни мехури, за да определя количеството въглероден окис в древния въздух. Това, разбира се, е по-приятно, отколкото ваденето на сондажни сърца от леда. Но не означава, че съм привърженик на глобалното затопляне. Учените трябва да бъдат обективни.

Тя го гледаше, а шеговитата й усмивка ставаше все по-широка.

— А ти такъв ли си? Обективен?

Той се поколеба. После въздъхна.

— Ако искаш да знаеш истината… не. Глобалното затопляне ужасно ме плаши, но не съм активист. Просто разбирам по-добре последствията от останалите хора. Ние вече губим контрол над положението.

Земята е забележително издръжлива, тя е напълно способна да се възстановява сама. Но тенденцията на затопляне се ускорява твърде бързо, а едновременно с него настъпват още сто верижни реакции…

Той спря и тихичко се засмя.

— Предполага се, че трябва да бъда неутрален по този въпрос. Ако Съли ме чуе какви ги приказвам, ще му падна в ръчичките.

— Няма да му кажа. Оценявам високо това, че си искрен.

Той вдигна рамене.

— Всъщност е много смешно. В краткосрочен план аз имам полза от топенето на ледника, но когато той изчезне, всички доказателства, които са нужни за моите изследвания, ще изчезнат заедно с него. Всичко ще бъде отмито в океана. Това е единствената ми възможност да проуча глетчера и да събера проби.

— Значи за това гориш тока до късно. Съжалявам, че те прекъснах.

— Шегуваш ли се? Много се радвам на посещението ти. Не само аз съм зает. Погледни себе си: задаваш въпроси, вършиш подготвителната работа, за да изглежда звездата добре. А тя май не е особено благодарна за здравата ти работа.

Кери направи гримаса, но отказа да бъде въвлечена в подобен разговор.

— Ние, изпълнителните продуценти, носим своя кръст точно както и ти твоя — тя хвърли поглед встрани. — Свириш ли? — и тя посочи синтезатора, облегнат на стената в ъгъла.

Маршал кимна.

— Най-вече блус и джаз.

— Добър ли си?

Той се засмя.

— Предполагам, достатъчно. Бих могъл да си вадя хляба с това, но свиря с група в един клуб в Уобърн. Най-вече обичам да настройвам синтезатори. Разбира се, днес това вече не се налага, защото всички звуци са предварително подготвени, а ти само избираш формата на вълната от компютърното меню. Но като младеж обичах настройващите осцилатори и филтри. Сам си направих синтезатора.

— Някой ден трябва да ни посвириш. — Тя стана. — Мисля, че е по-добре да се връщам навън. Преди малко подготвих откъс за Северното сияние и предполагам, че Емилио вече снима.

Маршал също се изправи.

— Ще дойда с теб, ако нямаш нищо против.

 

 

Горе в помещението за аклиматизация Маршал видя, че термометърът показва минус два градуса. Той облече олекотената си парка, поведе Кери Екберг през сборния район и след това навън от базата, където попаднаха в средата на контролиран хаос. Въпреки късния час плацът бе оживен от звуци и светлини. Сценични работници издигаха триподи за камери и разполагаха на позиция големи подпорни конструкции срещу хранилището, подготвяйки снимачната площадка за снимките на следващия ден. Недалеч от караваната на Ашли Дейвис един осветител монтираше прожектор, за да усили светлината за предстоящите снимки. Тонтехникът обсъждаше оживено нещо с Фортнъм, главния оператор. Улф, човекът за връзка с кабелната телевизия, стоеше като привидение до снегомобила с ръце в джобовете и мълчаливо наблюдаваше случващото се. Още десетина души просто висяха наоколо на малки групички и гледаха към нощното небе.

Маршал последва примера им и погледна нагоре. От онова, което видя, направо му спря дъхът. Беше предполагал, че ярката светлина около него е напълно изкуствена. Вместо това видя, че тя идва от най-странното и необикновено северно сияние, което някога беше виждал. Цялото небе пламтеше от слоеве вълнообразно полюшваща се светлина. Стори му се, че беше материална, гъст, подобен на живак блясък, който сякаш пълзеше по небето. Тя висеше толкова ниско над главата му, че той изпита нелепия подтик да се наведе. Имаше цвят, който му беше трудно да опише: невероятно наситено тъмночервено с призрачен, лек радиоактивен блясък.

— Исусе — промърмори той.

Екберг го погледна.

— Мислех, че вече си свикнал.

— Това не е обикновено северно сияние. Обикновено виждаш променящи се цветни ивици. Но тази вечер има само една. Виж колко е наситена.

— Да, прилича на вино. Или кръв. Доста е зловещо. — Тя го погледна, а лицето й призрачно блестеше с отразена светлина. — Значи досега не си виждал подобно?

— Всъщност само веднъж. През нощта, когато открихме тигъра. — Той замълча. — Но тази вечер ефектът е два пъти по-силен. И е толкова ниско на небето, че направо можеш да го докоснеш.

— Въобразявам ли си, или издава звуци? — Екберг беше наклонила глава настрана и сякаш се ослушваше. Маршал направи същото. Той знаеше, че е невъзможно. Но въпреки това сред дрънченето на екипировката и бученето на генераторите се чуваше нещо. В един миг трещеше като далечна гръмотевица, а в следващия стенеше като раждаща жена и винаги в съзвучие с отслабването и усилването на светлината. Той си спомни словата на възрастния мъж: „Древните са бесни. Яростта им оцветява небето с кръв. Небесата крещят от болка като раждаща жена“.

Маршал поклати глава. Беше чувал истории за това как Северното сияние пъшка и плаче, но винаги ги беше причислявал към легендите. Може би защото светлината беше много по-близо до земята от обикновено, възникваше някакъв свързан с това звуков феномен. Точно се готвеше да се върне вътре, за да вдигне под тревога колегите си, когато забеляза Феръдей. Биологът стоеше между две сглобяеми бараки с магнитометър в едната ръка и цифрова камера в другата. Изглежда също беше забелязал какво става, защото и двете бяха вдигнати към небето.

Маршал усети движение откъм едната страна, обърна се и видя, че се приближават арктическият шофьор и неговият спътник. Въпреки студа шофьорът още носеше ярката си риза на цветя.

— Страхотна гледка, а? — каза той.

Маршал просто поклати глава.

— Виждал съм доста северни сияния — продължи мъжът, — но това надминава всичко.

— Инуитите вярват, че това са духовете на мъртвите — отговори Маршал.

— Така е — потвърди пътникът с подстриганата брада. — При това не са особено дружелюбни. Те използват небето, за да играят футбол с човешки черепи. Легендата твърди, че ако подсвирнеш, когато Северното сияние е загаснало, тези духове може да слязат и да вземат и твоята глава.

Екберг потрепери.

— Тогава, моля ви, никакво свирене. Аз много държа на главата си.

Маршал погледна новопристигналия с любопитство.

— Не бяха чувал това.

— И аз, докато не преспах в Йелоунайф — Той кимна към шофьора. — Там този приятел любезно ми предложи да ме докара.

Маршал се засмя.

— Нямахте много доволен вид, когато слязохте от камиона.

Брадатият пусна тънка усмивка. Вече се беше съвзел след пътуването, което изглежда е било много мъчително.

— Тогава ми се стори добра идея — той протегна ръка. — Казвам се Логан.

Шофьорът последва примера му.

— А аз Карадайн.

Маршал представи Кери Екберг и себе си.

— Нещо ми подсказва, че не си оттук — обърна се той към шофьора.

— Точно така. Веро Бийч, Калифорния. Заплащането тук е страхотно, но от друга страна, в Аляска има прекалено много неща, от които изобщо нямам нужда.

— И от какво по-точно? — полюбопитства Екберг.

— Снегът, ледът. Хората. Особено мъжете в червени фланелени ризи.

— Мъжете — повтори Екберг.

— Точно така. По тези места съотношението мъже/ жени е десет към едно. Казват, че ако една жена прояви интерес, изгледите са добри, но гледката обикновено е кофти.

Всички се засмяха.

— Трябва да се връщам в базата — каза мъжът на име Логан. — Изглежда информацията за пристигането ми не е дошла навреме и добрият сержант Гонзалес се нуждае от обяснение за присъствието ми тук. Беше ми приятно да се запознаем. — Той им кимна последователно и тръгна към главния вход.

Те го наблюдаваха как се отдалечава.

— Не го познавам — обърна се Екберг към шофьора. — Да не би да е от екипа на Ашли Дейвидс?

— Сам си е господар — обясни Карадайн.

— Тогава какво прави тук?

Шофьорът вдигна рамене.

— Каза ми, че е професор. Обясни, че бил енигмолог.

— Какъв? — попита Маршал.

— Енигмолог.

— Значи е с теб, така ли? — попита го Екберг.

— Не — отрече Маршал. — И за мен е загадка.

Той се огледа отново. Атмосферата беше изпълнена с такова вълнение, че се усещаше направо физически и не можеше да бъде обяснено изцяло със Северното сияние. Въпреки трескавото щуране като в мравуняк, изглежда всичко вървеше по график. Грижливо изчисленото разтопяване на ледения блок вече беше започнало. От време на време Маршал виждаше как от пода на хранилището прокапва вода от стопения лед. Утре в четири след обед, когато на Източното крайбрежие щеше да е настъпило най-гледаното телевизионно време, камерите щяха да заработят и документалният филм на живо да започне. Накрая щяха да отворят хранилището. А след това, осъзна изведнъж Маршал, екипът щеше да си събере багажа и върху връх Страх отново да се спусне спокойствие. И през оставащите две седмици от техния престой работата им щеше да тръгне в обичайното русло.

Той гореше от нетърпение да се върне предишното спокойствие. Въпреки това не можеше да отрече, че в тази нощ има нещо специално, нещо необикновено и вълнуващо, и изпитваше нелепо удоволствие, че е част от нея.

В този момент Ашли Дейвис излезе от караваната, придружавана от Конти, личната си помощница и пресаташето. Те се насочиха към малкото празно пространство около пропуска, където Фортнъм, Тусан, главният осветител и началникът на сценичните работници ги очакваха.

— Сигурна ли си, че си се облякла достатъчно топло? — чу Маршал угодническия глас на Конти.

— Добре съм, скъпи — отговори Дейвис с тона на мъченица, примирена със ставащото. Беше сменила скъпия хермелин с елегантно яке от мармот с качулка.

— Снимките няма да отнемат повече от десет минути, и то в най-лошия случай — каза Конти. — Вече сме заснели фоновете и останалите неща. — Те дори не погледнаха към Маршал, когато минаха край него.

— По-добре да се залавям за работа — каза Екберг. — Ще се видим по-късно. — И тя се присъедини към пресаташето, което завършваше малката процесия.

Карадайн се ухили и поклати глава. Той дъвчеше голямо топче дъвка, което караше скулите му да се издуват като бузи на хамстер.

— Какво ще кажеш? Да останем ли да гледаме този цирк?

— Ако можеш да устискаш на студа — отговори Маршал и кимна към леката риза на шофьора.

— По дяволите, та това не е студ. Хайде, ела да си намерим места на първия ред. — Мъжът взе два сандъка, обърна ги по дължина, разположи се на единия и с церемониален жест покани Маршал да седне до него.

Край пропускателния пункт настъпи последна суматоха, прожекторите светнаха, Кери пусна аутокюто, за да провери дали работи, звуковата проба също мина. Носът на Ашли Дейвис беше напудрен за последен път, преди да прогони гримьорката с ругатня. После се чу трясъкът на електронната клапа, Конти изрева:

— Начало! — и камерите заработиха. Капризното и гневно изражение на Дейвис на мига се смени с омайваща усмивка, а лицето й някак си стана едновременно развълнувано, драматично и съблазнително.

— Мигът почти настъпи — каза тя в камерите с притаен дъх, сякаш беше участвала в цялото бачкане през последната седмица. — След по-малко от двадесет и четири часа хранилището ще бъде отворено и древната загадка ще бъде разрешена. Сякаш природата сама разбира колко е сериозен този миг, затова тази вечер ни показа най-необикновената игра на Северното сияние, ненадмината по своето величие и привлекателност…