Линкълн Чайлд
Зоната (12)

11

По-късно същата вечер Маршал крачеше по натъпканите с екипировка коридори на равнище Б. В своята лаборатория, а по-късно в апартамента се чувстваше разсеян и разстроен от грубия разговор, а тракането на минаващите с екипировката хора не правеше нещата по-леки. Тъй като знаеше, че както обикновено, ще заспи трудно, той се насочи към повърхността за нощната си разходка, която се беше превърнала в нещо като традиция за него.

Изкачи се по стъпалата и тръгна през входното фоайе, а стъпките му отекваха по металния под, покрит с балатум. Както очакваше, в караулното имаше човек. След пристигането на снимачния екип сержант Гонзалес пращаше наряд, независимо от останалите задължения на войниците. Но за изненада на Маршал, на пост беше самият Гонзалес.

Сержантът му кимна, когато го наближи. Въпреки че беше на петдесет и няколко, мъжът излъчваше усещането за почти неизчерпаеми сили.

— Докторе — усмихна му се той, — пак ли на редовната вечерна разходка?

— Точно така — отговори Маршал. Почувства лека изненада. Не знаеше, че Гонзалес следи какво прави. — Сънят ме спохожда трудно.

— Не съм изненадан, с този купон, който се вихри долу — смръщи се Гонзалес. Малката му кръгла глава сякаш излизаше направо от раменете и когато я поклати неодобрително, по задната част на врата му се появиха дебели гънки.

Маршал се засмя.

— Вярно, че са малко шумни.

Гонзалес изпръхтя неодобрително.

— Извинявам се, докторе, но шумът е най-малкото. Просто са твърде много. Не очаквахме и наполовина толкова хора и сега базата ми е претоварена. Инсталациите са стари и са поддържани само за леко натоварване. А сегашното е много по-голямо. Ние сме само четирима и не може да бавим всички. Следобед Марселин хвана един от тях, че е нарушил периметъра и се разхожда в сектор „Военни операции“. — Той се смръщи още повече. — Направо се изкушавам да подам официално оплакване.

— Нещата скоро ще се оправят. Мисля, че десетина си заминават утре. — Беше чул, че когато по-голямата част от филмовия материал бъде заснета, много от общите работници ще се върнат на юг.

Гонзалес изръмжа.

— Това не е достатъчно скоро за мен.

Маршал го погледна замислено. Гонзалес беше казал „моята база“. Имаше право да изпитва чувство на собственост. Сега, когато му оставаше съвсем малко до пенсия, той вероятно беше прекарал повече от двадесет години в база „Страх“, напълно изолиран и само на около триста и няколко километра от Арктическия кръг. Направо не беше за вярване. Нямаше съмнение, че другите войници нямаха търпение командировката им да свърши. Може би е тук вече толкова дълго, предположи Маршал, че не може да си представи да живее някъде другаде. Или както бе намекнала Кери Екберг, той е просто човек, който цени много своето уединение.

Махна на Гонзалес и се насочи към главния вход. Големият външен термометър в помещението за аклиматизация показваше минус петнадесет градуса по Целзий. Маршал отвори гардеробчето си, нахлузи парката, плетения шлем, апреските и ръкавиците. След това мина през сборния район, отвори външната врата и излезе в нощта.

Бетонният плац пред базата лежеше смълчан под огромния звезден купол. Маршал се спря за миг, за да привикне към щипещия леден въздух. После закрачи в нощта, пъхнал ръцете си в ръкавици в джобовете, като внимаваше да не се спъне в електрическите кабели, които се извиваха под краката му. Вятърът беше утихнал изцяло и почти пълната луна хвърляше призрачно синя светлина върху околността. Сега, когато целият снимачен екип се намираше в база „Страх“, сглобяемите бараки и складове бяха напълно тихи и сякаш потънали в дълбок сън. Единственият шум се носеше от електроцентралата, която тътнеше от усилие да захранва новите гладни за енергия обитатели.

Той се спря при оградата и се огледа внимателно наляво и надясно. Откакто бяха пристигнали, поне десетина пъти бяха забелязвали бели мечки, но тази вечер той не видя тъмна сянка да кръстосва безкрайната вечна замръзналост или грозните извивки на древната лава. Придърпа качулката по-плътно към лицето си и мина покрай празния пропуск, оставяйки на краката си сами да избират пътя.

Скоро започна да се изкачва по стръмната пътека към ледника, а дъхът му се носеше назад на големи облаци пара. След като се загря от ходенето, крачките му станаха по-леки и той започна с лекота да размахва ръце. След едно добро разкършване може би щеше да успее да заспи въпреки шума, който вдигаше снимачният екип.

След петнадесет минути склонът стана по-полегат. Тежките машини бяха преместени и сега имаше пряка видимост към езика на ледника, тъмносиня стена, която на лунната светлина сякаш гореше със свой собствен вътрешен огън. А там, в сенките, се криеше малкият черен отвор на ледената пещера…

Изведнъж спря. Пред входа на пещерата стояха хора. Три сенки се открояваха неподвижни на фона на ледника.

Започна бавно да се приближава. Долови приглушените звуци на разговора им. Когато чуха хрущенето на стъпките му, хората се обърнаха и за своя изненада той разпозна останалите учени: Съли, Феръдей и Пени Барбър. Единственият член на екипа, който липсваше, беше дипломантът Анг. Сякаш се бяха събрали край мястото на откритието след предварителна уговорка.

Съли кимна на Маршал, когато се приближи достатъчно.

— Прекрасна нощ за разходка — отбеляза той. През рамото му беше преметната една от ловните карабини на експедицията.

— По-хубаво е от лудостта в базата — отговори Маршал.

Ако очакваше, че винаги дипломатичният Съли ще възрази срещу думите му, беше сгрешил. Климатологът направи кисела физиономия.

— Заснеха някаква сцена в тактическия център, който е до моята лаборатория. Представяйки се за нас, моля ви се. Повториха снимките поне десет пъти. Не можех да чувам дори собствените си мисли.

— Като стана дума за кино, как мина интервюто ти? — попита Маршал.

Изражението на Съли стана още по-кисело.

— Конти спря насред снимките. Тонтехникът се оплака, че съм изяждал думите. Представяш ли си!

Маршал кимна.

Съли се обърна към Барбър.

— Нали не изяждам думите?

— Тази вечер проклетите тъпанари блокираха сървъра ни — каза тя, вместо да отговори. — Сякаш не си носят достатъчно лаптопи, та трябваше да се бъркат и в нашата техника. Опитаха се да ми замаят главата с приказки за „оказване на специална помощ“, но аз вдигнах голям шум.

— Когато отидох да вечерям, имаше само едно свободно място — вметна Маршал.

— Поне си намерил къде да седнеш — каза Барбър. — А аз трябваше да чакам десет минути права, преди да успея да се заредя. Взех ябълка и пакет чипс и ги отнесох в лабораторията.

Маршал погледна към Феръдей. Биологът не се включи в разговора. Вместо това стоеше вперил очи в пещерата, очевидно потънал в мисли.

Макар да знаеше, че не бива да го прави, Маршал все пак попита:

— Е, Райт, ти какво ще кажеш за положението?

Феръдей не отговори. Продължи да гледа в черната паст, която лежеше пред тях.

Маршал лекичко го потупа.

— Ей, Феръдей, събуди се.

Едва тогава биологът откъсна поглед от пещерата. Луната придаде призрачен блясък на дебелите стъкла на очилата му и той се вторачи през тях с вид на извънземен заради уголемените от диоптрите очи.

— О, извинете. Просто размишлявах.

Съли въздъхна.

— Е, добре, нека чуем. Каква е днешната страховита теория?

— Не е теория, а обикновено наблюдение. — Когато никой не отговори, Феръдей продължи. — Спомняте ли си вчера, когато изрязваха смилодона от леда?

— Ние също бяхме там — отговори Съли. — И какво?

— Събрах малко данни със звуковия спектрометър. Нали разбирате, след като първите данни от образния сензор, които взех от горе на долу, се оказаха доста неточни, а сега вече имах достъп до среза, исках да…

— Схванахме за какво става дума — прекъсна го Съли, като махна със скритата си в ръкавица ръка.

— Добре. Днес прекарах по-голямата част от следобеда в анализ на данните. Те не отговарят.

— Не отговарят на какво? — попита Маршал.

— Не отговарят на смилодон.

— Не се прави на глупак! — намеси се Барбър. — Нали го видя? Заедно с всички нас и онези тъпаци?

— Видях много малко, и то в крайно замъглена среда. Звуковият анализатор ми предостави много повече данни за анализ.

— И какво твърдиш? — полюбопитства Маршал.

— Казвам, че каквото и да има вътре в ледения блок, изглежда много по-голямо, за да бъде саблезъб тигър.

Малката група потъна в мълчание, опитвайки се да осмисли чутото. След няколко минути Съли прочисти гърлото си.

— Сигурно е някаква грешка. Видял си някакъв облак от отломки, може би слой пясък или чакъл, замръзнали така, че да напомнят труп.

Райт само поклати глава.

— Колко точно по-голямо? — попита Барбър.

— Не мога да бъда точен. Може би два пъти.

Учените се спогледаха.

— Два пъти? — възкликна маршал. — Тогава на какво прилича? Мастодонт?

Феръдей поклати глава.

— Мамут?

Феръдей вдигна рамене.

— По отношение на размерите данните са много точни, обаче не са толкова ясни за… ъъъ… формата.

Отново настъпи мълчание.

— Това бяха котешки очи — тихо настоя Барбър. — Обзалагам се.

— И на мен ми се сториха такива — потвърди Маршал. Той погледна Феръдей. — Сигурен ли си, че тези нови данни са точни?

— Направих два пъти анализа. Проверих всичко повторно.

— В това няма смисъл — каза Барбър. — Ако не е смилодон, нито мастодонт или мамут… какво по дяволите е тогава?

— Има само един начин да разберем — отговори Маршал. — Освен това ми писна да ме подритват на собствения ни изследователски терен. — И бързо се спусна по хълма към базата.