Марин Ботунски
Ранни дългове (71) (книга първа)

Из „Дневник“, 2002 г.

Кое е най-прекрасното, което съм видял на Земята? Такъв въпрос си задава Юрий Олеша във великолепната книга „Нито ден без ред“. И като иска да отговори, че това са дърветата, като минава през поетическата си любов към брезите, той, в друг белетристичен къс, си спомня: „Нищо не се е случило в моя човешки живот без участието на слънцето, както физическото, така и скритото, както реалното, така и метафоричното. Каквото и да правех, където и да вървях, в съня ли, бодърствайки ли, в тъмнина, млад, стар — винаги съм бил на острието на лъча.“

А в моя живот кое е най-прекрасното?

Спомням си топлите води на Ботуня да обгръщат морното ми тяло след жътва — прелест. Връщам една необичайно голяма, огромна дъга, под която минахме аз, Елена и децата ни малко под Пампорово. Още — вървя бос по росните ливади на моето село, смолянските гори и чешмите из Родопа; мълчаливото ни другарство с Коста Павлов; ръчичката на дъщеря ми Сребрина, която се кротва в моята в джоба на болничния ми халат преди да ме оперират; синът Стоян, изпълнил рамката на вратата на болничната стая след операцията ми; очите на Елена, които разчитат всичко в мен без да говоря; Йордан Радичков в есенната лила на моето село; тези строфи на Фед:

В моей руке — какое чудо!

Твоя рука.

А в моя живот що ръка и що приятел вървяха редом. Не, не могат да се изброят! И те са най-голямото ми богатство. То нито може да бъде подпалено, нито откраднато, нито намалено.

Може би изморих хората около мен с безкрайното търсене и отстояване на истината. Но си мисля, че ако тръгна отново, пак по същия път ще вървя. Търсенето и отстояването на истината затруднява и унищожава нещо в бита ни, но пък открива за всички необятния и примамлив хоризонт на живота.