Марин Ботунски
Ранни дългове (7) (книга първа)

Песните и хуморът на мама

Песните

С велико богатство премина през живота моята майка Янка Стоянова — мечтателната и поривната, тъжната и плачевната народна песен. Върви и днес тя, иначе сиромашкото краводерско чадо, в моята мисъл и въображение, в спомените на своите съселяни, в трепета на ония, които е научила на нови песни и им е дала свои. Върви в тънката усмивка на хората, запомнили нейния жизнен и заразяващ хумор.

Тя беше крехък човек. Физически и психически. В тая крехкост имаше нотки, за които не стигаше интелект да бъдат разбрани в моята бедна, морна от труд и с едва мъждукащо знание земя. Именно затова си мисля, че една тънка струна в нея си отиде тъжна от тоя свят… Гласът й беше ясен, крехък, изпълнен с нежност, чувство и мисъл. Имаше песни, които пораждаха усещането, че гласът тук ще се счупи като нежно — чупливите новогодишни играчки по елхата и ще стане на сребърен прах. Не, той просто търсеше и намираше оная глъбина на чувството и мисълта, за която се искаше тънкост и извисеност, за която ние, неразбиращите, имахме усещането, че ще се скъса.

Тя се заслушваше във всеки повей. Във всеки глас и шум. Чуваше не само когато й викаха. Чуваше и неизказаното. Тая чувствителност, подплатена от сираческото детство, от уголеменото чувство за страх, бе изострила сетивата до неузнаваемост и й позволяваше да забелязва и наглед незабележимите детайли.

Мъката и страданието при нея бяха основния подтик. Просто тя не е имала друг изход. Песента, колкото и парадоксално да изглежда, е нейният изход в живота.

Тя знаеше над хиляда народни песни. Заслушвала ги е от баби, майки и моми. От песнопойците по панаирите. От учители и случайни пришълци, от пътуващи музиканти, от грънчари и търговци… Сама на язлъчето пред къщи и в моминската градинка, на тлаки и седенки, на копан и жътва, на кръщанета, сватби и погребения ще пее и плаче песента.

Неповторими са юношеските години. В неделен ден, под нашата къща — плетарка, в лъката до Помпата, под сянката на старите дудове (така наричат в нашия край черниците) и липи, се събират всички младежи. Момичетата — по търлички, с къси чорапки, сукманчета и пошивани ризи, момчетата — с опинци, панталони и пошивани ризи. И като засвири кларинетът, край нема. И хора, хора… А измори ли се свирачът, ще запее мама, после всичките дружки. Само песента на реката, на лястовици и врабци, на синигери и чучулиги, а на свечеряване и на щурци ще се вплитат в това веселие.

Изпълнени с бедняшка радост са неделните дни, единствената отмора от тежкия селски труд. В ранна утрин момичетата леко, семпло облечени, възбудени и шумни изкачват баира отвъд реката на път за ливадите от прибалканските курии. На върха дружките ще спрат да отдъхнат, а мама ще викне да запее. Гласът й ще се носи в тихата утрин, ще гали и вълнува захвърленото в покрайнината от световните пътища и страсти селце. Десетина стари хора, между които баба Пена — 82 годишна, Мута Каленска — 72 годишна, Ценка Иванова, Николица Кирилова, Мара Иванова разказваха, че цяло село се показвало по вратниците и на прозорците на къщите да я слуша. И сред тая всеселска аудитория еквали думите:

Я викни, Янке, я викни байов

из едно гърло, два гласа.

Не мога, байе, не смея,

че ми е нива край гора,

във гора има кладенче

и при кладенче — хайдути!

После започват задявките, веселите игри, мечтите. Горската прохлада, непалещото, но топло слънце, зеленината на къра, младостта на дружките — всичко предразполага към жизнерадост и копнеж за щастие. Копнеж, защото наоколо е тъма, бедност, мизерия. И само той, младежкият копнеж, може да изведе човека на светла пътека. Временна, но светла. Нали народът с малките си радости е изживял сред океана от несгоди, мъка, несрета и труд.

Тя се е вслушвала в думата. В подредбата на думите. В звучността на думите. В музиката им. Пресявала е краводерския словесен пясък, за да се родят няколко златни песъчинки. Замисляла се е над хумора, над неочакваността на противопоставяните действия. Над начина, по който се усмива. Над силата на селянина да побеждава тежестта на живота с тънката си усмивка… Как иначе, ако не с това дълбоко вглеждане, можем да си обясним факта, че повечето песни, които тя пее, са художествено дообработени, подменени са слабите думи, нехудожествените моменти. И навсякъде, където е привнесена дума, мотив, случков елемент, песните са получили нова художествена сила, извисили са се.

И така, ден из ден, година из година, се е увеличавало песенното богатство в нейния репертоар. За да достигне внушителната цифра 1000. И да се запазят в паметта. И да се пеят и препредават на следващите поколения.

 

 

Янка Стоянова е не само преносител на народната песен и мъдрост, не само певец и тънък художник, дообогатяващ известните песни, но и творец. Тя създава оригинални текстове, които разкриват истински творчески възможности. Може би школовката е получена в дългите години, в които изпълнява и обработва известните, и пяти и от други хора, народни песни. Когато осъвременява едни, други очиства от ненужното натрупване на думи, трети подсилва с по-ясна образност.

И така в един ден тя започва сама да създава песни. Ранните й „Кметове, стари писаре“ и „Оплаквалка“ все още свидетелстват за неопитност, за несигурно опипване на новия терен. Ала се появява третата песен — „Накладе Янка седенка“, която веднага се харесва и се запява. В нея личи умението да се фабулира, има краткост на изказа, намерена е чудесна поанта. Песента има щастлив завършек, както е щастливо времето, в което я пее — няколко месеца преди сватбата си.

Седенка е вече в разгара,

до сека мома и ерген,

сал Стоян се бави, нема го,

стола му празен, чака го.

 

Сичките моми весели,

сичките моми смеят се,

Янка се само не смее.

Кой момък мина се седна,

седи, поседи и замине,

и стола си празен остава.

Накрай се Стоян зададе —

китка си в ръка носеше

и златен пръстен в кривача.

Кога си кривача отвори,

слънце изгре посред нощ.

— Това е либе за тебе,

златна звездица в небето,

да си ми верна, сговорна.

Много близка, по време на създаването си, до тази песен е песента „Идвай при мене, Стояне“. Тя има в началото си още игривост, близка до задявката:

Лудо младо, стига игране,

от лудост нозе ми стъпка,

ала не виждаш, Стояне,

че съм на листниче пъпка.

По-нататък текстът е директен, липсва иносказанието, подтекстът:

Сутрин ставам с мисъл по тебе,

на обед пея песни за тебе,

по икиндия съм луда по тебе

на седенки гледам само за тебе.

И пак следват началните два реда, за да създадат рамката на песента:

Лудо младо, стига игране,

идвай при мене, Стояне.

Четири години по-късно е създадена следващата авторска песен „Оплаквалка“. После се зареждат „Милке, Милке, чедо златно“, „Искрице ле, сестрице ли“, „Месечко, братко“ и др.

Животът в бедняшката къща затягал тежък пръстен около двамата млади. Беднотията, казваше мама, и с труд не се побеждава, ала татко тръгнал в Цигларницата в София с мисълта, че ще свърже двата края. Десет месеци не си идвал. И в една вечер, когато жените от махалата се събрали вкъщи, мама изпяла песента „Месечко, братко“:

Месечко, братко, ако го видиш,

кажи, че го чакам, дочакам.

Месечко, братко, ако завиждаш,

вземи ми главата, душата,

високо при тебе да ида,

последно Стоян да си вида.

Питал съм мама как се е родила една от най-художествените й песни „Искрице ле, сестрице ле“, тя се усмихваше и отклоняваше въпроса ми с общо обяснение за работата си над песните: „Никога не съм писала песента ред по ред. Най-напред нещо се заражда в главата ми, я от радост, я от мъка, завърта се като пчела как се върти около цвета… Никога не мога пред хора да запявам нов текст, да го мисла. Требва да съм сама. Сама като съм — припевам на глас — дира думи. Най-убави думи ми идат кога ми е мъка. От радост по не идат. Едни песни съм измисляла на стари мелодии и по ми е леко. А да измисляш и мелодия е труд, не — мъка е. Сама като съм, припявам и помна. Коги песента е готова — запиша си я на тетрадка… Опитвала съм и направо да правя песен. Заприказваме с женорята нещо интересно и почна да припявам. Много такива песни съм правила — ама ни една не съм запомнила. Отишли са си с вечерта… Не са стрували, ако са стрували, се да се е запомнило нещо…“

— Искрице ле, сестрице ле,

черноочена, руменобуза,

звездочела, бързонога,

на яка на Стоянова блуза,

ти да си дивното цвете.

Така започва изградената на диалог песен „Искрице ле, сестрице ле“. Ето и отговора:

— Сестрице ле, стига да мога,

на опинци му ще съм подлога,

кръпка ще съм му на дреха,

сладко възглаве в почивка,

бъклица вино във буйност,

в мъка — тънка усмивка.

Песенното творчество на Янка Стоянова има сериозни достойнства и трябва да се съжалява, че поради нашата разсеяност и бавност, а и поради ранната й смърт, една част от него остана незаписана и е нужен много труд, за да се възобнови чрез още живите и слушали песните й хора. Но и онова, което е запазено, не е малко. И то разкрива един талант, запазил за поколенията златните зрънца на народното творчество.

Хуморът

Тя не обичаше карбите. Прекратяваше острите спорове. Дори когато по работа говорехме и стигахме до спор, тя бързо се намесваше, успокояваше разговора и пак така бързо го напускаше. Имали сме случаи да спорим за книги, за оценки — мама и там не разрешаваше най-разгорещените думи.

В къщи бяхме с млад литературен критик, показвах му две рецензии за моя книга — положителна и отрицателна. Младият критик искаше да блесне пред родителите ми и говореше високопарни приказки, като категорично очерняше и единия и другия. Мама тогава каза: „Требва да почиташ хората, щом се занимават с работата ти. Почитай ги, ама не прави какво ти казват. Премисляй — ти ли познаваш по-добре онова, за което си се хванал, или те. Я съм неука много, ама по народната песен знам — изживееш ли това, дека сакаш да разкажеш, изживееш ли го отново, когато го разказваш на хартията, изкажеш ли го на чист и ясен език — ще е силно.“ На другия ден поднови сама разговора, когато младият критик си замина: „И учените немат рецепта за тоя живот. Това младо, критико, да извинява — учил много, приказва красиво, ама не знае живота. Ни човека знае, ни растението, ни животното. На какво може да те посъветва?“

Тя имаше силна памет, умееше да води разговор с добро, и да побеждава. Намесваше хумора си. Имаше усет за вечните и големите добродетели. За красотата. За художественото. Не е имало случай, докато беше здрава, нашите сбирки в къщи да не завършват с неудържим смях — оздравяващ, поучаващ.

Голям обект на нейния хумор беше животът на баща ми. Татко е от най-бедната къща на селото, завършил е второ отделение (днешният втори клас), трудно сричаше, пишеше лошо и само тя можеше да разчита йероглифите му. Животът му от детинството, та и до скоро, използваше за своя хумор. Но и тук винаги беше внимателна, не разрешаваше да записвам това, което казваше, не разрешаваше да пиша за него, а и когато разказваше, и то в много тесен роднински и приятелски кръг, ние ще се смеем до захлас, а тя ще обърне топло очи към баща ми, ще го погледне с блага усмивка и ще рече: „Смеем се, ама без моя човек я съм за никъде“.

Ето няколко случая:

* * *

„Беднотията в къщата на баща ти е голема — там пшеничен хлеб се месел само на Великден. Веднъж баща ти се връща от ливадето, дека пасел кравите, гладен, и влиза у къщи да търси парче хлеб.

— Мамо, от какво брашно е хлеба — попитал. — Кукурузено или чисто (чисто казват на пшениченото).

— Е па, мешано е, мале.

— Отчупи ми откъде чистия край!“

* * *

„На училище баща ти ходеше редко, защото е и пастир — пасе кравите. Затова пък не беше добре с учението. Ама чул, че тия, дека дават рушвет, по-лесно изкарват, по-големи бележки им пишат. И… те ти го Стоян у училището. Даскалицата извиква:

— Да излезне на дъската Стоян Йорданов.

Баща ти излиза, ама държи ръцете отзад, на кръста си.

— Чети Стояне урока!

— На, госпожа! — и й подава божур.

Дал рушвет.“

* * *

Голям и безкраен хумор правеше по писмата на татко от обектите. А той непрекъснато беше от обект на обект — черен, тежкофизически работник.

„Казвала съм му — пише какво пише у писмото, ама да дава на некой от другарете си да му надпише плика. И като го надписват, хората го питат:

— До кого?

— До Янка Стоянова…

И като го казвал много пъти, помислил си, че така требва да се пише. И пише у писмата си: «Здравей ДоЯнке, ДоЯнке кво прават децата…»

* * *

«Я бех най-богатата по това време. Ако се съди по писмата на баща ви — ние сме най-големите милионере… Он, да речем, праща 400 лева от старите пари. Ама нали човеко си не знае, на плика пише 40 000. „Получавала“ съм от него по 400 000, по четири милиона… По написаното на плика. Иначе — вътре все ония оскъдни парици, които му даваа по обектите. И които ми носеха парите можеха да се видат на зор, ако исках да ми дават толко пари, колко пише баща ти на запечатания плик, че е изпратил… Маани, ми можех да осъда хората. Та, за пари не съм била жадна. Милионере сме били…»

После се обръща гальовно към татко: «И ние пак сме си…» И ни брои с очи нас, децата.

* * *

«Боледува Стоян неколко месеци — ударил го беше камик по главата като копали тунел… Та лежи човека ми в къщи, а децата пишат писма — Данчо от София, Марин от Враца. И писмата им започват все със „Здравейте, мили родители“. Аз ги чета на Стоян. Оздравя, тръгна на работа. След два месеца получавам писмо. Писмото започва така: „Здравейте мили родители“… Какво си е рекъл Стоян — момчетата са учени, по-добре знаят как да се обръщат в писмо… Та и родител съм му била»…

* * *

През 1965–1966 година бях в Москва, а един от моите приятели на село, Венко Тошев, често ходел при мама. Мама обичаше този мой приятел.

«Иде Венко един ден, а мен ми мъчно, таман бех плакала. Дойде момчето, заприказва за вашите лудории и ми мина онова, дека ме стегаше. Рекох да го почерпа, гледам у лимонаденото шише, дека държех ракия, останали само два пръста. Взех две мънинки чашки, сипах — със зор ги напълни… Чукнахме се. Глътнахме. Момчето я изпи на един път… Прелях му малко от моята. Викам му:

— Мале, Венко, я се напих…

Венко и он хуморист, види че нема ракия, и вика:

— Мале, стрино Янке, и я се напих…»

* * *

Петър Гьошов е гол, беден, ама отишел при един от синовете и оня му купил балтон. Носи го на ръка Петър от гарата в Бели Извор, а студ, януари цепи дърво и камик. Петър — с едно излинело палтенце.

— Защо не облечеш балтона? — пита го другоселец, дека върви с него.

— Ще го варда за сборо!

— Кога ви е сбора?

— На Петровден…“

* * *

Тя умееше да имитира и в имитациите правеше чудесни текстове. Най-чест прицел бяха: първата жена на Гено Барабанджията Петра (Петра беше проста циганка и правеше най-невероятни езикови комбинации. Имаше гръмък мъжки глас, но прие с добро втората жена на Гено, грижеше се за младата циганка, когато тя се разболя), Петър Околийски, мъдър селски зевзек, баба Иванка Политиката, нашенки — клюкарки, неморални жени, пияници…

В разговорите си създаваше умни изречения, някои от които съм записал. Ето част от тях:

— Магарето, макар и с големи уши, малко чува.

— И кривото дърво може да влезе в употреба.

— И най-добрата пепелянка хапе смъртоносно.

— Всички обичат мекия орех — лесно се чупи.

— От много притискане човек става тънък.

— Сенкярете се чувстват добре и в най-големите жеги.

— Умрелия човек е пресъхнало кладенче. И пътеките, водили къде него, обрастват с трева.

— Пътя и нагоре и надолу не е равен.

— Да ти кажат кучкар не значи, че се занимаваш с кучета.

— Сърцето нема разум.

— Дърветата най-много мразат дърварете.

— Човеци — гъсто, човещина — редко.

— Жената е като рибата — обръща се и така, и така.

— Жената е като огино на къщата. Дървата за тоя огин са милувките.

— Живота е дар, умейте да се радвате на тоя редък дар.

— Погледа по звездите — това е запазената радост по света.

— Кмета се сменя, бирника се сменя и попа се сменя. Не се сменя добрината.

— Растението е като човека — разровиш ли покрай стеблото му, ще расте.

— Какво посееш на живо, с това ще те поменуват като умреш.

— Кой е мръзнал на виелица са не бои от дъжд.

— Кой е вървел срещу ветъро са не бои и коги го вее у гърбо.

— Преди да почнеш да лаеш, трябва да си наясно какво куче си: ловно, домашно, овчарско или граничарско.

— Краводер: мъжете у ръководството, жените у производството.

Можеше да говори и на чист литературен език, но в село винаги говореше на селския ни диалект. Посещавали сме я със Стоян Даскалов, Иван Динков, Константин Павлов, Иван Пауновски, Владимир Данкин, Александър Миланов, Цветко Сандулов, н.а. Иван Кондов, Георги Горанов, Иван Томов. За Иван Динков казваше: „Това момче носи мъката на цела България. Как ще я износи?“ Жалеше го и го споменаваше често.

Иван Динков заведе татко в Софийска болница. Мама също боледуваше и мой приятел — лекар й дал да чете в болницата „Епопея на незабравимите“. Мама викала: „Стоян писателе го водат на докторе, а мен докторе ми дават книгите на писателете… Като му четеш книгите на Иван — се едно че гледаш живота. А он в живота се държи все едно че четеш книга.“

Беше по-живичка, по-жизнена, когато я посетихме заедно с руския писател Симеон Шуртаков. Мама пя, разказва хумористични случки. Симеон Шуртаков се смя от сърце и като дете. „Русия беше прибрала мойто момче като майка. И ти сега се чувствай като при твоята майка.“

През пролетта на 1968 (или 1969) година в село пристигна писателят Стоян Ц. Даскалов. На площада го посрещнаха с духовата музика, тук беше цялото училище, ръководството на селото, много мои съселяни. После в училището хората се изказваха изкуствено, по предварително написаните им думи от учителката по литература и председателя на читалището, но задаваха и въпроси, и в тях бяха искрени и истински. А как умееше да отговаря на въпроси на селяните Стоян Даскалов! Мама седеше до мен, очите й се взираха в шумния и уважаван писател, попиваше всяка негова дума. А като си отидохме у нас, привечер чак, на залез слънце, както си седяхме на дървената, скована от татко, пейка на двора, мама рече:

— Ти го познаваш по-добре тоя Стоян Даскалов, ама аз го слушах, гледах големата му, буйна коса, едрото лице, едрото тяло… И какво забелезах: очите му — едни мънички, игриви, блещукат. Такъв човек в душата си бърка надълбоко, а в кесията си — плитко…

„И какво казваш — викаше ми мама — за Константин Павлов, че не го печатат, защото не го харесват, или не го харесват, защото не го печатат… Я му четох тая книжка «Сатири». Трудновата е за секи, ама па остра мисъл у Коста колко щеш… И друго си думам — адреса на работата му е за такива, дека са длъжни да разбират от Костовата мисъл… А за лош не е лош, даже ще река, че е много добър.“ И тук произнесе ония думи, които уважаемият читател вече е прочел в „Слънцето е моята свещичка“: „Не, не, много е добър Коста… Рогач ли го сметат че е? Може да не е точно сравнението, ама такова нещо ми минава през главата… За охлюва… Децата му викат «— Охльо — Бохльо, покажи си рогата…» А той всъщност си показва очите…“

 

 

В есента на 1975 година с народния артист Иван Кондов, тогава директор на Врачанския театър, отидохме на лов в моето село Краводер. Беше ужасна мъгла, мокро и студено. Уловът беше беден — един фазан, затова в мерите на село Пудрия като попаднахме на ято диви гълъби запълнихме ловните си торби.

След обяд, край топлата печка у дома, пихме ракия, ядохме и накрая се разбъбрихме около кана домашно вино. Иван Кондов вадеше от едно шишенце най-различни хапове, вземаше ги с виното и все разказваше за пристъпите на болестта си, и как я носи тази болест като войнишка раница през напрегнатия си театрален живот… По някое време излязоха с татко на двора, запалиха по цигара, гледаха плачущата върба и лозите.

Мама рече:

— Да не дава господ болест никому. Ама си мисля — те работата на Иван е такава, че требва да разбира хората, в душата им да влезне, та да може после верно да ги изиграе на сцената. А най-добре може да разбере хората препатилия човек… Неело нещо е болестта, ама ако не е опасно за живота му, за Иван е добре — болестта ще му помага на работата.

 

 

Пак на лов в зимна утрин, още по тъмно, беше пристигнал Владимир Данкин. Владо е идвал често у дома, знаеше се с мама, имаха си дума, както се казва по нашия край. В бързината, обаче, Владо намъкнал жилетка и шуба върху пижамата си. Валеше сняг навън, Владо вдигнал яката и на нощницата, и на шубата. Беше с очила, носеше и пушката в калъф на рамо. Не бях станал от сън, мама чула потропването на външната врата, станала да отвори и изписка панически: „Маринчо, тоя е от тия, дека пият кръв…“ Скочих — не мога да я успокоя. Бях забравил да й кажа, че сме се уговорили с Владо за лов. По-късно, като се поуспокои, викаше на Владо:

— Книги пишеш и книги четеш, ама човека не можеш да четеш. Ако четеше човека, щеше още оня ден, като ти разказвах страховете си, да се погледнеш в огледалото…

Казваше го вече усмихната и сипваше горещ чай на Владо.

 

 

Обичаше да ни казва: Умейте да се радвате на малкото. Живота е повече мъка, труд, трудности. Радостите са малко. Затова си ги създавайте сами. Радвайте се, че сте видели изгрев слънце, на реката се радвайте, когато влезете да се къпете, на хляба се радвайте, като го разчупвате, на цвета, на песните на птиците, на тревата и на дърветата. На чистото утро се радвайте и на знойния пек, на заник слънце и на звездите…

Нали всичко това е живота.

Години по късно прочетох стихотворението на Самуел Маршак:

Даже по делу спеша, не забудь:

етот короткий путь —

тоже частица жизни твоей.

Жить и в пути умей.

Господи, колко са сродни уроците, за които се прекланям доземи!