Марин Ботунски
Ранни дългове (66) (книга първа)

„Килерът“ на Людмил Рашев — светъл хол за поезия

На пръв поглед той е „малко отнесен“, много непрактичен, нерешителен, немъжествен, сравняван с поетите от неговото поколение.

На пръв поглед той загуби много време, години, загледан в един неголям по обема си „килер“ в непрактичното свое земно жилище.

На пръв поглед с такъв другар ще ти е трудно в пътя, а ако е съперник — е лесен за отстраняване или побеждаване.

На пръв поглед… Но само на пръв поглед е такъв човекът и поетът Людмил Рашев.

… Няколко години преди промените прочетох стиховете на млад стрелочник. Имам брат жепеец, „ръководител движение“, знаех каква е житейската трудност на човека — стрелочник. Може би това спомогна за по-голямата ми отзивчивост.

След като беше представен пред обичащите поезията, след публикации в сп. „Пламък“, в. „Пулс“, в. „Литературен форум“, алманах „Околчица“ и други литературни издания, започна тиха и уморителна „лабораторна“ работа. Всяка дарба има необходимост от продължително самовглеждане, от „шлифоване“, от изясняване на личния глас и формата, необходима за този глас.

Людмил Рашев бавно, но сигурно навлизаше в трудни пластове, разширяваше поетическия си кръгозор. Поезията му набираше сила, неподозирана сила в иначе все още младежката неукрепналост и неподготвеност за поредните тежести, които животът не спираше да му поднася. И се появиха първите, вярно изразяващи същността на поета Людмил Рашев стихове:

От вълшебните приказки — стигнах днес и до вас,

неудобен навсякъде и на плът — непораснал,

невменяем все в сурия делничен свят,

мои братя големи, аз — най-малкия брат.

 

Със усмивка глупашка и с детински очи

като паднал от Марс все разнищвам горчивото,

все се ровя във всеки невъзможен боклук,

тъй от крачка на крачка — ето, стигнах до тук.

 

Да мълча не умея, нямам чувство за такт

и свирукам си истини, непокрити с варак,

нямам царски палати, ни каляска с бял ат,

мои братя големи, аз най-малкия брат.

 

Да мълча не умея, като братеца вол:

сред попукани църквици — бродници — бол!

и как всеки свенливо със ръждясал пирон

дооформя там нещо по взора в иконите…

 

Да мълча на умея, от сърце се разсмях! —

как се дърпате с времето: ту напред, ту назад,

как търпимо ме стрелкат през бюрата с инат,

мои братя големи, мен — най-малкия брат…

 

На задевките ваши и на присмеха ваш,

на ламята триглава (и съвсем не тъй страшна),

на пазарските козни и на смисъла як

аз съм нужен безбожно! Тъй точно: глупак…

 

… Свети златната ябълка и сред летния ден

тя ще свети, защото тук ме има и мен,

тя ще свети, защото пак ще бдя в полунощ

със сърце незаспало. И в ръката — със нож!…

(„Реминисценция“)

Когато подготвяхме в Издателска къща „Будилник“ първата му книга „Мълчание от думи“ (годината е 1992-ра — началото на една продължителна бездуховност и на ходенето на България по мъките), поетесата Надя Попова се отзова за нея така:

„Иска ми се да започна с ред от едно стихотворение, включено в книгата: «Колко първи неща са преминали… Колко първи неща предстоят!», за да кажа, запазвайки препинателния знак! — днес, когато толкова неща свършват, преди още да са започнали, когато нематериалните ценности са натикани дори не в килера, а на бунището, появата на дарование от такъв порядък е още по-ценна. Казвам това без екзалтация, въпреки възклицателния знак, както и без традиционното снизхождение към дебютант; за Людмил Рашев е неуместно да се говори като за начеващ поет не само защото той е познат на четящите поезия от сериозната литературна периодика. А защото в стихотворенията му освен очевиден, силен талант има и безспорно майсторство, това, което се нарича професионализъм. Малко е да се каже, че Рашев гледа света с очите на поет; този свят се пречупва през погледа му така, че дава впечатляващи художествени резултати…“

„При Людмил Рашев — пише по-нататък редакторката на книгата — в движение е интелектът, той притежава завидна ерудиция, която обаче не е повърхностно — задълбочена, т.е. сама за себе си, а одухотворява размислите му за смисъла на нашите усилия и придава многовариантност, артистизъм на поетическите му въплъщения. Ще приведа един пример, стихотворението «Акварел» с посвещение на Марина Цветаева — то не само асоциативно, но и ритмически отвежда към цветаевското «Един мой прадядо е бил цигулар…» Но дори читателят да не познава чак до такава степен творчеството на голямата руска поетеса, за да направи паралела, той пак ще намери в българския отглас отражение на размислите си за вечното, генетически обословено непокорство пред обстоятелствата, за корените на достойнството, този път чисто българско, които са по-жилави от всичко…“

Цикъла стихотворения „Край ствола“ носи най-радостните открития на младия поет. Там са стихотворенията „Родина“, „Бащиния“, „Очевидец“, „Колаж“, „Реминисценция“. Те разкриват и погледа към света, и посоката на бъдещите търсения, и техническата прецизност на Людмил Рашев.

Точно стихотворенията в този цикъл дадоха основание на талантливата Надя Попова да каже: „Добре дошъл, най-малък братко! Златната ябълка не е привилегия само на най-големите братя или пък на Триглавата Ламя! И да не я притежаваме, ние, които се храним (и храним) с «шепа думи», ще я пазим винаги от нечисти посегателства, ще бдим «със сърце незаспало и в душата си — с нож!»“

 

 

Независимо от радушния прием на първата му книга, от високата оценка на критика и читатели, Людмил Рашев не се забърза да издава новонаписаното, да брои на колко книги е автор. С трудностите на живота, които се сервираха в изобилие на всички, той преодоляваше и една от най-претенциозните трудности в литературата — да се изчиства шлаката, макар и от живо тяло, да се оголват проводниците — нерви, с които поетът може да долавя и най-нежната радост, и най-тихите стенания на човешката и на обществената душа.

 

 

Знам, че в някой млади творци, а и в по-възрастните, има един неизречен упрек към мен заради високите, според неупрекващите на глас, оценки към двама от младите поети: Яна Кременска и Людмил Рашев. Аз не крия, че обичам тези двама поети. Защо? Тяхната поезия и техните търсения са искри от същия огън, успоредици на нещо и от моите търсения, част от разбиранията ми за бавното и продължително, вървяло през поколения, натрупване на таланта, и начините за художествената му реализация. Метафоричното богатство при Яна Кременска, при Людмил Рашев — умението да се изпълни смислово до край, да се разшири до възможния предел всяко художествено хрумване, и то да получи завършеност във формата си, не може да не бъдат адмирирани, не може всеки, разбиращ творческия процес, да не направи зависещото от него, да не остави разкритото богатство да се разпилее, да не се реализира. Не съм имал предвид разумния съвет на Максим Горки: „Казвай по-често на един човек, че е добър и той ще стане добър… похвалата понякога е по-въздействаща и по-възпитателна в изкуството, отколкото най-заслужения и справедлив упрек.“ Имах личен опит — една голяма руска поетеса преди години ми казваше: „Критиката може да те направи съобразяващ се, предпазващ се. Но не и самовзискателен… Аз ще ти помагам по особен начин — ще те обичам. От обич се израства невероятно, неочаквано за други… Обичаният става взискателен към себе си заради обичащите го.“

Като говоря за двамата, трябва да кажа, че с обич обгръщам и творческия път на Ралица Челебонова, Светла Дамяновска, Полина Лазарова, Вера Балева, Виктория Иванова, Ани Николова, и на десетки още талантливи деца на врачанската земя.

 

 

Десет години отделят първата стихосбирка на Людмил Рашев „Мълчание от думи“ от „Килерът“.

Той не бързаше да издаде втора книга, но бързаше да търси отговорите за този прекалено стар „нов начин на живот“, в който талантът е набутан в килера. В гостната — посредствеността.

През тези, неописуемо дълги, години той се вглеждаше както в своя, така и в живота на народа. Вглеждаше се, с погледа на часовникаря, в детайлите на думите, в съзвучията, в галенето и чуждеенето им. Той се учеше, и много често сполучваше, да изпълва със съдържание всяка, дори най-странна, форма, както и да придава форма на най-странното съдържание. В предговора към книгата му съм писал — длетото, с което работи, е бавно, но фино. То е лесно уморимо, не винаги сигурно. То се връща често назад и оглежда пак, вече с очите на човек, преминал веднъж същия път. И след поредния удар словото става още по-звънко, прозирно, но и по-дълбоко. Той изпревари мнозина от българските поети. И не само в неговата възраст.

Побеляха внезапно моите думи,

та, по черния друм,

всеки — всякога — да ме одумва:

„Гледайте — белодум!“

Това не е поза. Не е, още, и постижение. То е посока. Поетът, всъщност, извървява пътя към съкровеното — да бъде другодум. Гласът му да е автентичен, да не го смесваме с други гласове. Истината е, че този път е труден. Поетът е на пътя, не го е извървял. Самото вървене е част от разкриването на таланта. Тук, за разлика от спортистите, колкото повече опит набираш, толкова по-бавно се върви, съпротивата на „пътя“ става все по-ожесточена. Защото няма по-трънлив път от този към съвършенството. И по-щастлив.

Пътьом, в стихотворението „Кратко небе“, той ще забележи защо „векува восъчната пита“:

Сладка капка труд е в нея скрита,

сбрала съвършенство от тревите.

Но още:

дъхави пространства неоткрити

на крилете им трептят!

И не „кипва“ поетът как „хорските приказки приказват“ за него:

как с моята муза — дребна на ръст —

неприлично сме сочени и измерени — с пръст!

 

Вижте: колкото палец е! — бърза вестта

и пътуваме с нея — от уста на уста —

в нова приказка, съчинена изцяло от вас,

Палечка — моята мъничка муза — и аз.

 

Вижте, в тълпата — от двойки безчет —

всяка муза класическа — с голям поет! —

и — сред закачките — смалена съвсем —

най-малката муза — редом със мен!

В това стихотворение, което би трябвало да носи заглавието „Приказка за Палечка“, е „осчетоводена“ мъката на поета и мъката на творчеството.

Палечке, музо, — в пътя ни отреден

май само през зимата видяхме бял ден,

и аз теб ли спасявах, или ти — мен,

Палечке, музо, — приятел свещен?…

 

Ето: двамата; кретаме… Ала дойде ли ден

да остана; тук; ти продължи! — и без мен! —

защото приказката тук не свършва, нали? —

защото: Приказката за Палечка трябва

да продължи

 

и краят й —

зная! —

ще бъде щастлив.

„Килерът“ на Людмил Рашев е малка поетическа победа. В нея е душевността на Людмил Рашев и на променящата се (без да знае защо, кое и как?) България. Ще спомена сериозните постижения в стихотворенията „Албиноси I“, „Песен“, „Реклама“, „Алиби“, „Балконът на плътта — душата…“, „ЖК“, „Кратко небе“, „Тенис“, „Албиноси IV“, „На север от моето село — селце!“, „Дочух, без да искам, и бях смутен…“ (или както аз го озаглавявам „Приказка за Палечка“), „Върху земята, където съм заземен“, „Една моя леля се казва Добрина“, „Римейк 2000“.

Но нека спрем до тук. Защото дълбокият разговор за поезията още се води в самия автор. Защото пътят е изключително стръмен, и хлъзгав, а върхът, към който се е устремил Людмил Рашев, е много висок. Пътят нагоре е невероятно труден, на стъпка в страни са опасните пропасти (от задоволяване с постигнатото, от провинциалното самовеличаене, от отказа да се върви без почивка), въздухът е разреден, кислородът е в лек недостиг. Но пък гледката, която се разкрива от върха, е невероятна. Хоризонтът е необозрим.

Нека имаме куража и дружеското рамо да подкрепяме поета в този труден негов път. Нека помълчим, когато се заражда и когато се шлифова онова, неуловимото, към което и нашите души се стремят, но което се създава от поета:

Не ме докосвай, моля те, защото

тогава съм зает с прашинки леки:

прашинка по прашинка —

търпеливо

аз реставрирам багрите в мотива

на всякое крило изпепелено.

(Клас: пеперуди? Подвид? — Феникс…)

 

И се боя от полъха на дума! —

когато всяка клетка в мен топурка

и търси, търси в пепелта прашинка;

от здрача — в заем — гарвановосинкаво,

вараковозлатисто — от звездите

и влюбенокафяво — от очите ти…

 

Затуй

секунда само замълчи, когато

стърнището чернее на душата

и по пътечките на всички вени

отчетливо върви

несподеленото…

Несподеленото, което превръща житейския „килер“ на Людмил Рашев в светъл хол за поезия.