Марин Ботунски
Ранни дългове (59) (книга първа)

Йордан Радичков — най-яркото магьосническо цвете на българското слово

„Ако човек се уедини някъде, може нещо да почопли, да посъчини и дори да остави белег от работата си. Аз дълго се лутах из «неосветените дворове», както селянинът се лута из двора си, и от време на време лъсках една подкова. Тая подкова синът ми донесе от планината, тя стои върху масата ми да носи щастие. Беше съвсем ръждясала, паднала много отдавна от някое конско копито. Работата ми напредваше постепенно, заедно с нея и ръждата от подковата се изчисти, металът почна тук — там да проблясва и като я гледах, по едно време дори си мислех, че докато свърша Дворовете, подковата съвсем ще се изтърка. Тя обаче не мръдна повече, напротив, почна да посивява, тук и там се пръкна ръжда и тя загуби металния си блясък заедно с последните страници на книгата. Тогава си казах: Не се спирай, човеко, да съчиняваш правдоподобности в своето уединение, защото подковата ръждавее; подковата може да бляска единствено върху копитата на коня! Ослушай се и виж дали навън пред вратата ти конят не бие земята с копито!…“

Йордан Радичков

из „Неосветените дворове“

На 24 октомври 1999 г. писателят Йордан Радичков навърши 70 години. Седемдесет години той живее сред бурена на българските ни нрави. И обратно на твърденията на изтъкнатата българска диригентка, врачанката Радосвета Бояджиева, която ни обръща внимание „видели ли сте цвете да задуши плевели“ („не, не сте видели, обикновено плевела задушава цветето“), Йордан Радичков, най-яркото, магьосническо цвете на българското слово, не само не се задушава, а седемдесет години цъфти и цветовете му имат най-невероятен блясък. Тези цветове ги иска цяла Европа (преведен е на всички европейски езици), иска ги целия свят. Него не само го четат, а остават пленени и замаяни от художническия му дар, от невероятните „изригвания“ на писателското му въображение, от гениалното му, несравнимо с нищо любопитство към света.

Имах щастието да се срещаме и да си пишем, да бъдем заедно на лов из врачанските земи, да му гостувам в апартамента на бул. „Толбухин“ и в днешния му дом на „Оборище“ 22, той да ми гостува на село и във Враца, да бъдем заедно в редколегията на литературно-художествения алманах „Околчица“, да е автор на предговор към книгата ми „Бели брег“, да имаме човещина и дума за подкрепа на хора и творби. В дневниците, писани през годините, непрестанно се срещат телефонни разговори (с него, със сина му Димитър, с великолепната Сузи, съпругата му, с майка му), записки от оригиналните му изказвания на заседанията на редколегията на „Околчица“, писма, в които приятелски ме съветва как да се лекувам — в истинския и преносен смисъл на думата. Изпълнени са тези писма с оригиналност и човещина, с невероятни проникновения и ненатрапливи литературни напътствия.

И всичко — с взаимност, и продължи толкова много години, за което аз, ученикът, съм безкрайно благодарен.

… Какво щастие, каква радост бе за нас, начеващите в литературното творчество, а и за многобройните читатели на Йордан Радичков, появата на книгите му „Свирепо настроение“, „Неосветените дворове“, „Козята брада“, „Вятърът на спокойствието“, „Коженият пъпеш“, „Ние, врабчетата“, „Нежната спирала“, „Ноев ковчег“… Ами пиесите „Суматоха“, „Януари“, „Лазарица“, „Опит за летене“! Йордан Радичков населяваше литературата и света с тенци и верблюди, скандинавци и скачащи бълхи, дървояди и белите вълци от Турну Магурели, неосветени дворове и барутни буквари, с привързани балони и духови музики, кожени пъпеши и суматоха. Един невероятен, причудлив и омайващ свят, създаден от радичковското въображение, ала почерпен от народния живот, от народните вярвания и страхове…

Този радичковски свят ни изведе с една духовна крачка напред.

Присъствалите на тържеството, организирано от врачанския Клуб на дейците на културата, по случай петдесетгодишнината на писателя, бяха радостно възбудени, но и респектирани от дълбочината на мисълта и прозренията, от необуздаността на хрумванията и въображението. Той омая всички и ни накара да бъдем по-вероятни към невероятното.

По-късно, в редакцията на алманах „Околчица“, бе чествана и шестдесетгодишнината на писателя. Защото много дълго се задържаше Радичковския интерес към Враца — като се започне от ранното му кореспондентство на в. „Народна младеж“ и се мине през близостта му до строителите на Първа атомна — Козлодуй, към развитието на културните институти в нашия край и подкрепата му за творци и хора от Врачанско.

… Сега се виждам напрегнат до крайност — и от преодоляната вече, но ужасна тогава моя болест, а и от срещата с големия писател в домът му на бул. „Толбухин“. Десети юли е, 1981 г. Аз пътувах трудно, Елена, съпругата ми, ме съпровождаше почти навсякъде, с мен беше и Иван Кошничарски. Изпратил съм предварително книгата си „Бели брег“ и сега трябваше да чуя „присъдата“ на големия автор.

В напрегнатостта си хвърлям упрек към Анастас Стоянов, той първи „пусна мухата“. Когато през януари му споделих за книгата, която привършвах, той каза: „Мисля, че ако не бързаш, ако можеш да отложиш за пролетта, ще е по-добре. И Йордан да направи предговор към книгата. Йордан те уважава, знае работите ти — на всяка цена ще напише предговор. Аз ще говоря с него… Ние често се сещаме за теб, мечтаем и за лов, но засега само мечтаем…“ Вярвах ли, не вярвах ли — не знам, но на 23 април Йордан Радичков ме намери в редакцията на в. „Отечествен зов“, където работех тогава. „Марине, Анастас ми се обади, а ти си мълчиш — разбира се че аз ще напише предговор към книгата ти — имам задължение към теб — и приятелско, и земляческо.“

Сега седя в хола, тръпен от очакването, Йордан довършва разговора с полска преводачка, ние пием кафе, майка му ми говори как трудно свиква със София — голема шумотевица, големо чудо. После Йордан идва, Елена и Кошничарски ни оставят сами.

— Какво искам да кажа най-напред — започна Йордан Радичков. — Ти направи добре, дето остана дълго време на едно място. Това ти е дало възможност дълбоко да опознаеш хората от Врачанския край, техните характери, живот, мъдрост. Има нещо много специфично у теб, но нека започнем конкретно… Много ми хареса „Бели брег“. Като белетризиране тя е най-добре (става дума за новелата „Бели брег“, б.а.). Направена е по красив начин, тънък, малко причудлив. Животът е в „Бели брег“, в „Айде, майка“…

И след окуражаващата дума започнаха „тънките“ му бележки.

— В „Бели брег“ може би е добре да извадиш моето име и на Радой… Да се разработи дъжда. Хубавият дъжд, който ги събира. Ах, какво красиво нещо. После пак такъв дъжд, който измива Снежка от брега. Да се разшири… Защо да не присъства и Славейко, когато дъждът я измива. И да изчерпим дъжда — летен дъжд, в началото красив, а накрая нещо отми…

Той се замисля, вдълбочава се нещо в себе си и изрича:

— Читателят е много лениво същество. Трябва да му се обясни до край. Ако оприличим човека на река — бреговете са неговите спомени. А реката тече. Бреговете се отдалечават от нас… Повече да гледаш водата. Не ми достига реката в „Бели брег“. Реката е движение… Общо „Бели брег“ е чудесна, чиста, причудлива творба. Животът е в нея… Новелата „Право на глас“ трябва да се мине с молив. Има диалектни думи — да се съобрази с руския език… Подчертавай незначителните неща, а не големите. По-дискретно да се вкарва това „право на глас“, да се тушира… Новелата „Гледна точка“ трябва да се доизгради. Какво да защитим, кой живот наблюдаваме… Как да противопоставим две естетики — една цивилизация. Образът на селянина е изграден плътно, а градските хора са фейлетонни. Селянина — да, той разговаря с всичко: с огъня, със сечивото… Хората от града не трябва да са схеми. Човекът все е търсил нещо, за да се изкачи по-нагоре. Чакахме ли нещо от небето? Това да се разработи (Лондончанина не вярва, а московчанина?) Младите какво чакат от небето? Ние ходихме в Космоса, американците също. Е, и какво намерихме?

Йордан Радичков взема някакво хапче с глътка вода, гледа ме с благ поглед:

— Сега за малките разкази. Има много сполука… Трябва да препрочетеш и малките разкази на Толстой, да видиш как е там. Много е добре да се сравнява с големия майстор. Ето, в „Андрешко“ писателят може да види какво нещо е сюжета… Казах вече, животът е в „Айде, майка“. Това е голяма находка. Да се види първата му част. Само Ванко да е името, без Митев. Силното в разказа е, че дава на мъртвата майка да се сбогува. Тук много хубаво вървят два звука: животните „айде, майка“ и майката. С кого говори Ванко — нито кравите ще го разберат, нито майка му ще го чуе. Той със себе си говори човекът. Ти пишеш „преместват крака“ — не, пристъпват. Имаш — „кравите си казват“, не, те мълчат за едно и също нещо. Накрая не трябва да „вика“ Ванко. Трябва все по-тихо да става.

Сега за диалекта. Трябва внимателно да работиш с диалектните думи. Нужно е почистване. Да се вкарат в употреба хубавите думи, виж как добре стои при теб думата „кояви“ във „Вървят мъж и жена“… О, чуден финал има този разказ. Изведнъж с финала той е надскочил всичко… Трябва да се чистят думи — във „Февруарско слънце“, в „Братя“ — там употребяваш „наспорил“ — поостаряла е. Избягвай „скитнически живот“, „отскочих“… „Мерджии“ мисля че трябва да се извади. Вярно е, така минаваха и мереха накриво с пръчката и в моя край, но накрая е станало много лично с това „И мен са ме мерили. Но все «удряха на зеле»“. И ще създаде неясност.

Йордан се усмихва, очите му гледат топло:

— По своя пътека се ходи до всяко разказче. Повече възможност да се опише среда, обстановка. Да, нужна е среда, обстановка, в която да се търкулне вица. Някак и по време трябва да се датират разказите — кога става действието. Атмосферата да подскаже. Аз например използвам: или по време на Балканската война, кооперирането, когато стана голямото земетресение, или радиото говори: еди кой си ден и т.н. После — сезоните. Нашата литература няма сезони. Общо взето е лятна. Тук-там има есен. Няма сезони нашата литература… Сезони и време. А, щях да забравя „Урок“ — много хубава, една от най-хубавите работи…

Накрая — нужно е „да се навържат“ малките разкази. Композицията да се изгради — може би в едно село, или река. От какво да се започне? Въведение ли — нещо от майка си; може би в края, в който е събирано всичко това. Или Враца, и от там да търсиш селата… Малките работи събери в едно село или по поречието на Ботуня…

Договаряме се до септември да ги прегледам и „почистя“ и да му ги донеса пак.

Преди да се сбогуваме ми показва картината на Димитър Киров, говори ми за съзвучието на цветовете. „Таково съзвучие има и между звуковете, между думите, и то трябва да се търси.“

Кой автор ще подмине такива бележки? Кой няма да се възползва от прелестните податки? Кой няма да става все по-прецизен към себе си и творчеството си!

Аз спазих уговорката и през есента изпратих преработения и, мисля, подобрен ръкопис. На 26 ноември 1981 г. получих писмо от Радичков:

„Драги Марине,

Работите са добри. Те почти без изключение ще влязат в бъдещата книга… Сега имам няколко малки бележки: След прочитането човек остава с впечатлението, че авторът натиска малко повече педала, за да внуши на читателя свои определени възгледи и морал. Трябва да ти обърна внимание, че това се родее повече с журналистиката, и колкото е по-голям елемента на нравоучение в една работа, толкова повече тя се отдалечава от прозата. Моля те да прегледаш още веднъж работите си внимателно и да попощеш тия кучешки бълхи от тях.

От двата варианта първият е по-добър за предговор, но не знам защо трябва да се заяждаш с писателите, които били ловци, или обратно. Цилиндрата, стреляна от ловеца е всъщност цилиндъра на триор, това обаче остава неясно за читателя, защото хората не знаят какво е цилиндра и няма въображението им как да я свърже с проблема за пресяването… Другият вариант за истините е претрупан, самите истини са натоварени с по-голям товар, отколкото могат да носят. Казано е — гол като истината — и в това се съдържа нейната сила и нейната простота. Хубавото в «Истини» е онази част, където хората, или героите и образите бягат по бялото поле на листа, не се подчиняват или трудно се подчиняват на перото на автора. Може би около този образ е най-добре да се направи едно съждение, като се разшири до обем, какъвто може самото хрумване или самият образ да понесе.

Изпращам ти всичко отново, за да направиш композицията на книгата си и те моля като бъдеш готов, изпрати ми ръкописа си, за да направя и аз своето въведение или предговор и да го предложим в издателството.

Йордан Радичков

София, ул. «Оборище» 22“

Помня че работих много и с упоение над тази книга. Писах и някакво писмо на Радичков, но трудно намирах кураж да изкажа човешката си благодарност за добронамерените уроци, за голямата човешка взаимност. В средата на декември получих ново писмо. Йордан ме молеше да се свържа с Димитър Мерудийски, за да се поднови (продължи) ловния билет на сина му Димитър. Митко беше направил постъпки да бъде прехвърлен към някое софийско дружество, тъй че това щеше да е последното му записване в наша дружинка.

„Писах ти писмо, не зная дали си го получил. Твоето писмо получих и чакам ръкописите. Дончо Цончев ми каза снощи, че сте говорили по телефона и че има възможност да се направи лов във Враца. Ще обмислим заедно тука въпроса, не зная дали още е останал фазан във врачанско или не?… Ще се обадим допълнително.

С поздрав: Й. Радичков“

Междувременно бях освободен от длъжността главен редактор на в. „Отечествен зов“. Няколко години вече постоянните спорове с врачанското партийно ръководство изостряха взаимоотношенията между редакцията и партийния комитет. И особено с първия му секретар Нано Лалов. В материал на млада журналистка бе поменато името на Иван Велчев, един от групата на Иван Тодоров — Горуня. Внесена бе докладна за снемането ми, в която се говореше за „допусната груба политическа грешка“, за пуснат материал, „в който се дава положителна оценка на осъдения на 15 години затвор за участие в антиправителствен заговор Иван Велчев“.

Споменавам този случай само за да отбележа, че Йордан Радичков изобщо не се повлия от него, за разлика от десетки други, които изведнъж забравиха пътя към дома ми, телефона, довчерашните си думи и клетви. И докато много другите мълчаха, Йордан Радичков ми изпрати трите машинописни страници — „Препоръчителни думи“. Между другото в тях се казваше: „Винаги съм пристъпвал с известно любопитство към всяка една нова работа, ръкопис било, книга било, или непознат човек. Зная, че зад ръкописа, зад книгата или зад непознатия човек се крие един затворен свят. Докато прелиствах книгата на Марин Ботунски имах непрекъснато чувството, че надничам през оградата в чужд двор. Но странно е, че макар и този двор да бе чужд, в него се забелязваха познати родни картинки, нещо с което съм се срещал от по-рано, в по-младите си години. Това до известна степен ме накара да приема пристрастно почти всичко в «Бели брег». Като казвам почти всичко, имам предвид света в който се движат героите на Марин Ботунски.

Този свят ми е познат от по-рано, преди години като журналист кръстосвах същите места кръстосвани сега от Марин Ботунски. Авторът е роден във Врачанско, живял е из всичките тези места, описани в книгата, продължава да живее там и днес. Читателят ще забележи, че неговите чувства и неговото въображение винаги се скитат по родните места, и с някои малки изключения винаги търсят опора в тях. Не бих се наел да давам критическа оценка на написаното в тази книга, това ще направят читателят и литературната критика, но мога да кажа, че написаното в по-голямата си част оставя впечатлението за автентичност. Врачанският край даде на нашата литература много писатели, литературни работници, очеркисти и публицисти. Те толкова много нещо написаха, че съм се чудел понякога от где продължават да изгребват материал за своите писания в това шепа място, затворено между каменния силует на Врачански камък и Дунава. Тука ще се отклоня за малко, за да кажа, че и моя милост няколко години се препъваше в това шепа място и съчиняваше истории, навявани зиме откъм Дунава, или пък нашепвани тихо на ухото от Балкана през всичките сезони на годината. С «Бели брег», един автор роден посред тази земя, идва да ни каже, че всъщност нищо не е изгребано от рудницата, защото тази рудница е самият живот, подвижен, мъчно уловим с перо, постоянно обогатяващ се“.

По-нататък Радичков е отбелязал: „В езиково отношение книгата е стегната, носи белезите и оцветяването на свят или народ от Врачанско. Диалектните думи се употребяват от автора пестеливо, той умишлено ни ги подхвърля, за да им даде втори живот. В епилога към книгата, като описва как реката пее под краката му, Марин Ботунски продължава: «Пусто и диво е коритото й тук. Наоколо няма нито един вреж, а толкова много плод — камък до камък!»… Вреж — това е ластар. Врежове пускат дините, пъпешите, тиквите. Но ето, че в коритото на реката се е натъркалял много каменен плод, а никъде не се вижда нито един ластар.“

Финалното изречение на предговора е: „Накрая не ми остава нищо друго, освен да пожелая от все сърце: «На добър час!» и на книгата и на нейния автор.“ Това „от все сърце“ няма да го забравя, защото го казваше голям творец, заместник — председател на Съюза на българските писатели, за един снет от работа по политически причини. В онова време!…

Предговорът на Йордан Радичков към книгата ми „Бели брег“ е и моята голяма тогавашна радост, но и днешна, постоянно увеличаваща се самовзискателност и отговорност.

… Били сме на лов с Йордан Радичков много пъти и в най-различни компании: с Ивайло Петров и Дико Фучеджиев, с Анастас Стоянов и Дончо Цончев, със Стефан Ганев, с хора от моето село и с хора от Враца.

Спомням си първото ни съвместно излизане на лов. Бяха пристигнали група писатели: Йордан Радичков, Ивайло Петров, Дико Фучеджиев и Дончо Цончев. Беше събота следобед, прекарахме час в Клуба на дейците на културата, после гостуваха в дома на Иван Соколарски. Късно вечерта Радичков, Фучеджиев и Дончо Цончев тръгнаха във врачанския бар, а на мен се падна да водя Ивайло Петров на сватбата на негов родственик. Сватбата, разбира се, беше във втората си, нощна фаза. Ивайло го приеха радостно, а той мълчи през цялото време. Хората вдигат наздравици, пеят, мине — не мине, някой ще викне: „Другарю Петров (тогава се другаросвахме), наздраве!“, другарят Петров вдигне чашата по посока на гласа, отпие и мълчи. Мълчахме ние до един часа през нощта и тръгнахме да търсим другите. Пътьом питам Ивайло Петров:

— Неприятно задължение ли имаше?…

— А-а, защо?

— Или те обидиха с нещо?… Мълчиш.

— А за какво да говоря. Сега ще му се трупнат задължения, че и жена на всичко отгоре…

Вървим от площад „Руски“ към центъра на Враца. Пред входа на бара Ивайло казва:

— Малко съм женомразец и има за какво…

Сварваме другите в приповдигнато настроение, весели, с искрящи от незлоблив смях очи.

— Хайде да се прибираме в хотела — казва някак сухо Ивайло Петров. — След четири часа ви вдигам за лов.

Радичков е усетил моето и на Ивайло Петров настроение и изрича:

— Марине, ти май стана изкупителната жертва тази вечер… И пак добре — иначе цялата сватба да е станала изкупителна жертва.

Милият Ивайло Петров, на себе си ли искаше да опонира, неизказана горчилка ли се беше стаила в душата му, и в определен момент водата на хорската шумотевица се биеше в нея и отмиваше мътилката?… Инак как да разбираме макар и откъслечните, но грубовати изригвания, съпоставени с голямата, пречистена и затрогваща чистота и ранимост в книгите му, нежността на малките му илюзии? На път към дома тия въпроси не ми даваха мира, сещах се за някакъв опит на Ивайло Петров да зачекне отговора им… У нас, в късната нощ, разтворих книгата му „Объркани записки“: „Като мисля за злото, питам се дали съм вършил някому зло, кога и как, съзнателно или не… Съзнателно съм излъгвал за дребни неща, за да спестя безпокойството на други. Оскърбявал съм приятели при разни спорове и разговори и поради неумение да се шегувам. Понякога съм завиждал на злите и съм искал да бъда зъл… Злите винаги са активни и амбициозни, нещо, което на мен често ми липсва… Но тяхната деятелност е фанатична и не е творчество. Нито един шедьовър не е вдъхновен от злото… Причинявал ли ми е някой някога зло?… Май че аз сам съм си го причинявал, защото не ми е стигала искреност да говоря и общувам с хората открито…“

На сутринта тръгнахме с две коли, спряхме в района на врачанските лозя. В лявата страна на шосето има ловен дом, в близост е и врачанската фазанария. Някъде на петстотин метра по-нагоре заредихме пушките. Йордан Радичков върви до мен, петнадесетина крачки вдясно и напред е Ивайло Петров. Пропя фазан, изплескаха криле, Ивайло вдигна пушката, чух изстрел и чак след него видях простреляния фазан да прави полукръг преди да падне на тревата пред нас. Извървяхме около петдесетина метра и се повтори точно същото. Ивайло удари втория си фазан.

— Направих го за показно. Така ви искам да стреляте! — светна огънче в очите на Ивайло Петров. За пръв път от вчера следобед насам.

Йордан Радичков пък се заглеждаше във всяка трънка, в дърветата, в къщичките на врачани — вдясно от нас. Подпитваше защо от тази страна на шосето няма лозя и лозарски къщи, а е слънчевата страна, припек е. Интересуваше се тук ли са местата, където се отглежда прочутия врачански мискет, поддържат ли врачани традицията, колко декари с мискетови лози има сега.

Някъде около десет часа падна гъста мъгла, ние си подвиквахме един на друг, Йордан непрекъснато напомняше че в такова време може да се направи беля, никой не вижда къде се намира другия. Я да спрем, носим нещо за закуска, ще побъбрим, па белким се вдигне тая мъгла. И като се свиквахме и събирахме разбрахме, че го няма К., шофьорът на втората кола. Той е и ловец, беше най-вляво на редицата. Започнахме да го викаме на име, Йордан дори вдигна пушката нагоре, гръмна, та белким К. чуе откъде го викаме и накъде да върви. Ала К. не се обаждаше отникъде. Йордан не го свърташе. „Да идем, викаше ми, ние до Ловния дом, там има надзиратели с коне, ще ги помолим да пообиколят мерата и да открием човека — всичко може да му се е случило.“ Тръгнахме. Намерихме дома, двама младежи веднага се качиха на конете, чувахме конския тропот в началото и виковете на момчетата, после чухме да стрелят с пистолет във въздуха, дано ги чуе загубилият се ловец.

Този случай с К. е поизличил другото от ловния ден, помня че човека дойде някъде към обяд, прежълтял и уплашен, разказваше как изгубил представа за посоките, вървял в мъглата, опрял чак в лиляшките землища, там мъглата се разредила, срещнал хора, които го оправили в обратния път. К. страдаше от невроза, страхът го беше налегнал още в гората, та сега стоеше пред нас втрещен и мокър от главата до петите. Йордан извади от раницата някакво шише, пийни, викаше му, ще те поотпусне, ей тук има сирене и салам, хапни. Аз, говореше му, в родния ми край как съм се въртял в една мъгла, беше гъста като пресно сирене, и уж познавам много добре местността в която се намирах, а четири часа съм се лутал докато излязох на пътя за селото. То човек цял живот се лута и да няма мъгла, все търси спасителния път и все трудно го намира…

 

 

Няма да забравя и този случай. На 30 септември 1988 година към обяд Йордан Радичков се обади в редакцията на алманах „Околчица“. Деликатно пита какви са ми плановете за събота и неделя. Сещам се и му отговарям: „Ако дойдеш — най-хубавият ми план ще е да отидем на лов.“ „Аз точно това мислех да ти предложа, ако не ти обърквам нещо…“ И взе да обяснява, че Анастас заминал за Михайловград, той е сценарист на тържествата в Чипровци, Дончо Цончев пък заминал за Южна България. „Ние със сина се чудим какво да правим, пък не ми се остава в София.“

В събота Йордан дойде със сина си Димитър.

В Краводер брат ми ни посрещна със задушен заек. „Чакай, бе човек, ние на лов сме тръгнали, ти със заек ни срещаш.“

Снощи в парка го хванал. Така се хващат то зайци в парка.

Краводерската дружинка щеше да ловува на сърна в овощните градини в местността „Мътница“ и към Лозарски път. Питам Йордан иска ли да вървим с тях, или да ловуваме отделно. „Ако може да идем на дребно ще е по-добре. Но ако може…“

Отидохме в ловното поле в местността „Чапляка“. Хванахме из един дол с два ръкава — от едната страна Йордан, от другата Митко. Аз вървя в ниското. Изхвърча фазан от към страната на Йордан, чу се гръм. После друг — откъм Митко. Вървим ние по дола, от време на време Митко викне нещо — колкото да се чуваме един друг и да знаем кой къде е. Йордан не се обажда. Към края на дола Митко дойде при мен. Йордан, викам му, не се обажда — да отидем да го търсим.

След прекарания инфаркт сме тръпни за него.

Връщаме се назад и съвсем в началото на дола, откъдето тръгнахме, гледаме Йордан седнал в ливадата сред една невероятна лила — още не мога да си обясня този лилав мъх от магарешко тръне ли бе, от що ли. А, за да подсили картината — ливадата бе обрасла и с кърпи кожух… Добре ли си, Йордане? — викам отдалеч. „Как няма да съм добре, гледай каква красота е тук, може в рая да няма такава красота.“

После се прехвърлихме на горичката над язовира в местността „Султаница“. Йордан и Димитър застанаха на пусия при пътечките, които идваха от към гората, а аз тръгнах през самата гора. Когато излязох горе, Йордан разговаряше с един младок, син на Васил на Еремиини. Младокът беше успял да му разкаже как наскоро се напил и обърнал трактора, повредил го нещо, искали да го глобят двеста и петдесет лева, а той им рекъл че а го глобят, а напуска трактора, пък те да се оправят. В селото са останали само старци, няма кой да го замести, та затова смята той че още не са му връчили глобата.

Йордан поиска да намеря някъде сенчица, слънцето беше силно, и да седнем да хапнем. Заведох ги на кладенчето на „Димитрица“. Наблизо има кале, тук някъде е минавал големия римски път. Надолу, по пътя за селото, под Байов дол, археологът Богдан Николов откри оная плоча с римския надпис, от която стана известно старото име на селището — Ворково миноре.

Седим в рехавата сянка, Йордан на няколко пъти слиза до кладенчето да се мие и да се радва на хладинката.

Заговорихме за новите области, от които Враца изпадна, и не само Враца, за трудностите на малките общини.

— Тая глупост, дето я измислиха, не дава резултати… И как ще ги дава… Селата обезлюдяха и не се вижда как ще се върнат хора вече в тях. Грижите за селото са малки. Още крепят снага тия старици — постройки от първите години на текезесетатата. И ще паднат. А ново строителство няма. Техниката е малко и остаряла. Културни учреждения почти няма. Баня няма къде да се измие човекът.

Докато хапваме и се глезим на прохладата, Йордан ме разпитва как вървят нещата в Дружеството на писателите във Враца, има ли млади автори, над какво работят. „То сега — казва — като го няма окръга, малко се объркват нещата. Членовете на дружеството са от няколко общини, а ще финансира само Враца“.

Подпитвам за „нещата“ в Съюза на писателите, за настроенията в София. Йордан деликатно заобикаля отговора. „Каквото и да става, ние с тебе трябва да си пишем книгите…“

После пак слиза до кладенчето, връща се бавно, гледа ме и очите му се смеят:

— Много е хубава тая сенчица тук, и водицата. Някога до всяко кладенче и дол имаше я кошарка, я зеленчукова градина. А сега… Така си стоят тия оченца на природата — неизползвани, ненапивани, а в градовете няма ни чиста вода, ни зеленчук… Па кажи-речи и човек баш нема.

В редакционната колегия на литературно-художествения алманах „Околчица“ е удоволствие да се работи с Йордан Радичков. Той винаги има дума, с която да отстои появата на талантливата творба, независимо от съображенията на онези, които държат да се презастраховат. Настоява да се „дава път“ на авторите от провинцията и особено на младите автори. Хем е взискателен, хем умее да насърчи, да подхвърли идея, да помогне при реализирането й. Неговото участие направи работата на редакционната колегия особено прецизна, толерантна, а „Околчица“ завоюва сериозен авторитет сред литературните издания в страната и чужбина.

Сега ме е яд, че не всичко е записано, че не сме били достатъчно прецизни в документацията. В дома ми има касети със записи от три заседания на редколегията, отделни записки в бележници, в които са записани откъслечни, тогава сторили ми се важни, мисли, случки, реплики.

На заседание в началото на 1986 година се прави обстоен преглед на излезлите шест книжки, търси се верния път за развитие на изданието в бъдеще. Дончо Цончев отбелязва, че „Околчица“ е едно много елитно, представително издание. „Ако ме накарат да направя някакво издание, не мога да си представя по-представителна, силна редколегия“. Орлин Орлинов е „приятно изненадан“ от направеното до сега, но бележката му е, че „не само Ботевската тема е съществената. Има и други теми — съвременни. Има Първа атомна, Химкомбинат и др.“ Анастас Стоянов: „изданието така ярко е намерило себе си, че изпитвам боязън как ще се развие по-нататък. «Околчица» не се превърна в регионално издание за публикации на несполучили да бъдат публикувани навън произведения, а обедини около Ботевата тема най-добрите автори. Тук има голяма грижа за езика, за жанра… Но не е тайна, че започваме да се повтаряме. Искам съвремието да доминира. Да се види нашата врачанска земя… Някои алманаси много добре разработиха тази тема“. Обикновено мълчаливият Дико Фучеджиев сметна, че „най-добре е алманаха да е на цяла Северозападна България“. Един от обществениците на Враца се включи в дискусията и обедини изказаните намерения за повече съвременност, като ги принизи и обезсмисли до работата на конкретни „крупни“ предприятия, на колективите им и на отделни челници. После каза, че харесва алманах „Море“, „там много пишат за морето, а Орлин е прав, ние малко пишем за Първа атомна, за Химкомбината и т.н.“

Йордан Радичков се изправи, лицето му имаше уморен, защо да не кажа раздразнен или отчаян от чутото вид, прокашля, очите му учудено търсеха всеки поотделно, после се постоплиха, просветнаха:

— В Съюза на писателите има една маса, която се нарича „Гробница на алманасите“. На тази маса се продават регионалните издания, ала целогодишно си стоят, няма кой да ги купи. За щастие „Околчица“ там не можете да видите.

Някой тук говори за „Море“. Морето не е океан. Океана има приливи, отливи. Морето няма ни приливи, ни отливи. Говори се също за болка, за съвременна идея. Аз нямам ни болка, ни идея, имам два ботуша, Дико Фучеджиев ми ги донесе от Франция. Утре ще ни отведат някъде на лов и аз се моля да излезат зайци, ала да не ги ударим… Орлин Василев някога ми викаше: „Земльо, като няма с какво мъртво да замерим смъртта, да я замерим с дама!…“ Четох и това, което Орлин е сложил на камъка в Кунино — това не може да бъде ни надпис, ни камък…

 

 

Той ни гледаше, един по един, право в очите и говореше, че най-важното е не да си в еди кой си завод или село, а да усещаме, да разбираме народния живот, и той да се усеща в това, което пишем и в това, което издаваме.

— Някога, в санаториума в Искрец, спяхме с един човек, който чистеше там. На персон. Този човек не беше учил много, но беше мъдър — от живота, от преодоляната мъка… Сега българина спи на персон и половина, а мисли на половин персон.

И прозвуча толкова страшно, поне за мен, финалното му изречение:

— Има една руска песен: ходи ми се не знам къде, прави ми се не знам какво…

С месеци и години не забравям тези му думи.

Поради заболяване, не успях да отида и да го поздравя лично на седемдесетгодишнината му. Изпратих телеграма:

„Желая здраве и бодрост на човека Йордан Радичков, на сърцето, което бие за хората вече седемдесет години, на най-талантливото днешно перо на Европа и света.

Йордане, учителю, приятелю — живей!“

И като не можах да преодолея тъгата, седнах да пиша тези редове.

… Той седи в тая лила — един невероятен български Исус. Боли го с всяка човешка болка и от всичко може да извлече поука за нашия многострадален живот, за цялата Вселена.

Той е по-болен от всички ни и пак има сили да лекува — цял народ, цялото човечество.

Той гледа с любопитни очи всичко около нас. И само на хартията ще попита: Как така? Ще разхвърли своите тенци, верблюди, караконджоли. Неговият Коца Герасков още избутва каруцата из човешкото нанагорнище и чак на високото удря каскета в дланта и казва пророчески: аз едвам изтеглих каруцата, а искам конят да я изтегли!

Йордан Радичков тегли най-тежката българска каруца. Слабото му тяло не дава да се разбере дали го уморява тегленето, или го оздравява. Той не спира да тегли тази каруца, защото тя е изпълнена с познанието и вярата на българина, с неговото невежество и с преборването му с тъмницата. Изпълнена е с българската и световна човешка надежда…