Марин Ботунски
Ранни дългове (43) (книга първа)

Дъга с цветовете на родопска носия

На този ден Елена навършва петдесет години.

… Изтъркали са се, пролиняли са всички думи, с които в такива случаи казваме колко не й личи, колко е млада, колко неочаквано идват тези годишнини. Изтъркали са се, пролиняли са, защото в някаква степен крадат богатството на спомените, богатството на изживяното. А Елена, може би и благодарение на мен, си остана материално бедна, но пък, благодарение на себе си, стана един от големите богаташи: на преживяни щастливи и трудни мигове, на спомени, контакти, всеотдайност към семейство, роднини, приятели, към случайно търсещи я или срещали я хора, към работа и съдби. С една дума към всичко онова, което се нарича живот.

Ако е прав Аристотел, че „животът изтича в един миг, той не е нищо сам по себе си — неговата стойност зависи от неговата употреба“, защо да не кажем, че Елена е цар на „неговата употреба“.

Тя дойде във Враца от меката и величествена Родопа, с пленителните й очи — езерца, с вековните борики, с мириса на смола, с яснотата на синьото бездънно небе. Върховете на тая планина, заоблени и толкова приличащи си, си подават рамо един на друг, в доловете й пеят ручеи, чисти като детски смях. Всъщност Родопа е пълен контраст на нашия Врачански балкан с острите му, голи и безводни скали… Тя носеше в сърцето си нереалната за врачанските ни представи картина от смолянския квартал Райково, където хората през къща пеят без да са пили, или без да пият. Просто пеят — в обикновен делничен ден. Работят и пеят. Или истината за родопчанина Реджеб, който хваща водите на извори и кладенчета и със свои материали — камък, цимент, желязо — въздига над 290 чешми из всички кътчета на планината. Или на оня райковец, прислужник в училище, дето ходи из планината и прави присадки на питомен калем върху диви дървета. Над петнадесет хиляди дървета бе облагородил човекът до 1969 година, а тя още го вижда да върви из планината, из дерета и ливади и да облагородява дивото.

Или — милата на сърцата ни леля Дора, пренебрегнала всякакъв свой личен живот, за да отгледа с невероятна любов Елена, а по късно и децата ни.

Но… Родопа в думи не може да се побере.

Елена е рожба на Сребра, една изпълнена с любопитство към света дъщеря на село Арда, и на един шофьор на камион и „подвижното кино“ — Анастас. Когато за пръв път отидох в с. Арда видях старинно, но кокетно селце, въпросително погледнало от високото към изгрева. Но и към Смолян. От тук са се виждали всичките пътища на „подвижното кино“, че и на света, защото тесните пътища, върховете и горите не могат да препречат погледа на мечтата. Къщичката ни в Смолян пък е бедна, но пред очите й (прозорците й) стои най-красивата, естествена родопска картина.

Двадесет и осем от тези петдесет години — са врачански. Враца посрещна Елена сърдечно и безквартирно, по хъшовски всеотдайна и непрактична. Градът се подготвяше за духовен скок, без още да има пясък на мястото, където ще се приземяват скачачите.

През безквартирие и управленско безсърдечие, през младежка гордост и житейски неволи, като младежки деец и председател на женското движение, директор на детско заведение и възпитател, Елена Йорданова посяваше на острата врачанска земя доброта и сърдечност, мекота във взаимоотношенията. И със сърце, вместо с калем, върви по стръмните пътеки — да облагородява…

Щом се видяхме в сегашното ни „химическо“ гнездо, до вчера приютявани в приятелски квартири, ние взехме да приемаме прелетните птички: Живко Сотиров, Младен Савов, Траян Първанов, Абдул Сатар Ал-Дилими, краводерчани, криводолци, смолянци. После в „гнездото“ заприиждаха птици, които я притесняваха с претенциите си към света и към себе си: Константин Павлов, Иван Динков, Иван Пауновски, Александър Миланов, Йордан Радичков, Дончо Цончев, Иван Кондов, Ивайло Петров, Радосвета Бояджиева, Золтан Кирай, Симеон Шуртаков, Иван Фунев, Владимир Затуливитер и стотици ли, хиляди ли други. Беше хем приятно, хем притеснително. Елена умее да говори само за приятното. Сега е късно да я питаме за притеснителното…

После дойдоха нашите две нови очи към света: Сребрина и Стоян — най-светлото нещо в живота ни. Елена стоеше зад всички ни, по-точно: пред всички ни. Тя бе с мен в най-трудните ми скъсвания с живота и като многомашинничка — тъкачка връзваше бързо късащите се нишки.

Когато още ги нямаше сегашните дисиденти, Елена купуваше малки телевизори за току-що изключените от партията Валери Петров и Христо Радевски, за Константин Павлов. Посрещаше у дома Стефан Цанев и Димитър Стойчев. Ходеше редовно в дома на Коста, в тоя дом, за който днес много „лични безличия“ леят сълзи — в каква самота е живял. Така е, ала защо, мили, не сте ходили?…

После беше свидетел на разстрелващите разговори с г-н Петрушков, с бог да го прости — негова политическа „невменяемост“ Нано Лалов, с някакви съветници на вътрешния министър, опазващи единствената „линия“, с новите всезнайковци, с новите…

Бавно, но сигурно разбирахме, че няма посредственост, която да не бъде победена и отстранена с усмивка.

Понякога — и с любов.

Защото страшното на нулите е, че колкото повече се въртиш около тях, толкова повече ти се завива свят.

Това го казвам аз. Елена е по-добра, сигурно ще го смекчи. Тя „не си е махнала крилете“. Думите препренасям — из писмо на поетесата Надя Кехлибарева: „Сигурно чувстваш какво впечатление ми правиш — с ум, с усмивка, с умението си да предразполагаш човека да кове добри планове. Затова ми се струва естествено, че и у мен се поражда желание да те «омагьосам» и аз донякъде, да спечеля твоето трайно доверие и приятелство. Ние, жените, сме си такива — все желаем най-трудното, най-вълнуващото. Как да се променяме след двайсет и повече века? А дали е и толкова нужно? Нали и птичето, откакто свят светува, не си е махнало крилете.“

Тя може да няма за себе си дрехи, но ще съшие за другия. Може да е болна и да подкрепя здравия. Да стъкми от нищо софра, от парчета — дреха, да види слънцето под облака, за да даде на срещнатия лъч надежда. И малките късчета човешко щастие препренареждат по друг начин живота… Сурия и опърпан днешен живот.

… Имаше такъв ден: връщахме се от Смолян, над Пампорово се изви тежък летен облак, прегърмя, заваля силен дъжд и бързо секна. Тъкмо преваляхме билото и пред нас, струваше ни се на тридесетина крачки, извиха великолепието си две дъги — невероятно широки. Такава дъга, с всичките цветове на родопската носия, не бяхме виждали. И тя не „бягаше“, когато се приближаваш до нея, — колата мина под дъгата и после я гледахме дълго назад, докато върховете на елите и боровете я закриха за погледа ни.

Аз намирам голям символ в това озарило ни тогава щастие. Както казва един съвременен учен: най-голямата от всички победи е възможността на човека да продължи своето съществувание, да знае, че е съществувал; че никакво поражение не може да ни лиши от успеха, който се състои в това, че в продължение на определено време сме обитавали този свят.

А ако е било под великолепието на двете дъги, на двете ни деца, на невероятните приятелства, то вече е истинско, а не случайно щастие.