Марин Ботунски
Ранни дългове (39) (книга първа)

Врачанският зограф

Людмил Младенов е роден на 4 юли 1932 година. Шегува се, че ако е роден на същата дата в САЩ (националният им празник), ще получава една извънредна заплата. Зодия рак. Раци са Илия Бешков и Илия Петров… По китайския зодиак е маймуна. „Затова си позволявам маймунджилъци!“ (Между другото и Леонардо да Винчи е „маймуна“). Завършил е Художествената академия през 1958 година.

Член е на Съюза на българските художници.

Женен. Има син — художникът Светлозар Младенов, и две внучета.

 

 

Ако трябва само с една дума да го характеризирам, тя е — самобитен.

Но едната дума не стига. Колкото и да е вярна, тя е една страна, един поглед, една линия от сложната същност на художника. От едната дума само може би се е родила и едностранчивостта. А Людмил Младенов, колкото и да е самобитен, е многостранен. Художник с ярко демонстрирана българска душевност, близък до народния живот, до народните поверия, до българските фолклорни и обредни мотиви, до иконописната школа. Едновременно — с ясно и будно съвременно мислене, с верен усет за новото и модерното. Художник с дълбок интелектуален заряд. С тънък усет и чувство за хумор. За самоирония.

Толкова години вървим из врачанската земя, пресяваме пясък и търсим златни прашинки. В художествен образ, в слово и багра. Толкова се е изговорило помежду ни, а пак се търсим — недоизказали сме се… И сега, когато трябва да се пише за него, той е леко напрегнат, „презареден“, по детски и любопитен, и недоверчив.

Домът му е и ателие. По-точно — ателието му е и дом. Наредени са десетки картини, едни завършени, други в момента се довършват, трети са „нахвърляни“ и всеки момент четката ще започне да нанася сигурни линии и багри.

— Как се роди художникът в теб? Кои бяха първите подтици, първите учители?

— Виж сега… Прекарах много тежка болест като малък — скарлатина. Отделиха ме от детския орляк за дълго — не трябваше да излизам. Самотата в детството е страшна. Ако не я надвиеш, тя ще те довърши. Аз започнах да я надвивам с рисуване. Седи при мене баба Вака, аз я рисувам. И от тогава — до ден днешен… После имах щастието Борис Лазаров да ми е вуйчо. Той беше голям художник, голям човек. Не даваше да ми дават акъл. И той не ми „даваше“. Викаше на мама: „Никой да не му се бърка, щото много му е сипано!“ Водеше ме да видят как рисувам… В училище каквото нарисувам — все ми го вземат и го окачват на стената. Виждаш ли от кога съм заимал изложби! За изложби не съм петимен… В училище имах един учител по рисуване, Тренев се казваше. Той ми подари книгата „Холандските художници“. И се сблъсках с едно голямо изкуство. Да се качи човек на бял кон — не може да ги стигне холандците! Дете бях, а имах досег с големи художници… До мен вуйчо ми, Борис Лазаров, пък той приятел с Цено Тодоров, в Париж бил с Майстора. Е-хей, такъв досег в детството! Борис Лазаров беше направил в училище салона по рисуване по-добре от този в Академията. После разтриха това богатство. Но аз живях и растях с него. Рисувах… Разполагах с каквито си искам листя — на мама брат й имаше печатница, хартия за рисуване — каквато искаш… Аз съм бил бетер Симеончо!…

— Имал си пребогата храна — и за мисълта, и за въображението…

— А, като каза въображението… Глей сега, то може да е встрани от разговора ни, но… Учител по литература в гимназията ми беше Григоров. Толстой имал някакво произведение „Хляб“ — не съм го чел. Та ме вдига Григоров и аз започвам да измислям каквото мога — за хляба, за труда. Не съм го чел втори път — викам му — затова се затруднявам. „Прочети го първи път“ — но очите му се смеят. „Не си го чел, но ти пиша отличен затова, че измисли цял роман.“

— В академията уплаши ли те нещо в началото или естествено тръгна усъвършенстването? Кои бяха учителите ти? С какво най-много ти помогнаха?

— Първото нещо, което ме сепна, бе, че Владимир Димитров Майстора идваше да ни позира. Беше отритнат като „модерен“, не можеше да казваш, че е голям художник, брояха го за „упадъчен“. Защо идваше да позира? Радваше ли се или изкарваше някой лев? Но как позираше! Никакво мърдане. Майстора. Защото рисувахме ние, децата! Мине да коригира и ще рече: „Вие ще си слушате учителя, ама ето тук…“ И нанесе линия. Основна. Времето беше шашаво… Изключиха Димитър Динев, защото приказва с Жендов, вижда се с Жендов. И това Крум Кюлявков, дето му гледаш подписа като ректор в студентската ми книжка. А от него какво помниш!

Иначе бях щастлив с учители. Курсов ми беше Ненко Балкански. Преподават ми Илия Петров, Дечко Узунов, Далчев, Фунев — е-хе! Хора от голямата редица.

— Кой художник е най-близо до твоя свят, до твоя натюрел, до твоите търсения?

— Най-близък до света на рисуването ми е бил Майстора. След като завърших Академията бях уредник в Кюстендилската галерия. Тогава събрахме нещата на Майстора. И се вгледах дълбоко в неговата майстория.

Кюстендилската школа е голяма. Като врачанската. Както ние имаме Иван Лазаров, Пенчо Георгиев, Андрей Николов, Борис Коцев…, така и те: Майстора, Стоян Венев, Кирил Цонев, Никола Мирчев, Мордо Бениционов, Асен Василиев, Богето (Богомир Лазов)… Виж случай: Богето прави портрет на Майстора. Портретът хубав, Богето беше много добър художник. Вика Майстора. Как е? „Абе, Боге, той Репин не можа, та ние ли?“ Е-хей, разбираш ли мярката? Уроци!

Близък ми е и Борис Коцев, и съжалявам, че е бил във Враца, а не се срещнахме докато беше жив…

— Би ли назовал ключовите си работи, тези, дето жалонират в някаква степен извървения път?

— Първият ми „скок“ беше една работа, която направих в Самоков — там беше първият ми обект. Тогава още не назовавах картините си, нямаха имена. Там завърших тая картина, примерно я назовавам „Коледарчета, които пеят“. После „Три дами, които си пият кафенце“. Малко по-късно направих „Еснафи“. Заради нея Свинтила за пръв път писа за мен. Когато отидох да работя в Рилския манастир, направих „Селското дворче“. То ми отвори много врати за творчество. Тая работа не съм я надминал до ден днешен. Ще спомена още „Несебър“ (1963)…

— Времето поставя на изпитание хората на изкуството. Мислиш ли, че духовността може да се спаси?

— Може, винаги може. България е преживяла такива трудни моменти, изживяла е турското робство, та един калпав период… Сега ще ни приемат в Европа, все едно, че не сме дали четмо на вси славяни да четат… Вярно е, като се сравним с тях — къде са отишли в икономиката, в бита, в задоволяването си — ти става тъжно. Но пък ти да не мислиш, че западняците ги бива повече от нас като художници. Ами като певци, музиканти, писатели, танцьори, аниматори и т.н. Ние сме голема работа, бре, братче. Оцелели сме вече.

— Какъв е Людмил Младенов извън работата, рисуването — в семейството, сред приятелите, с какво си почива, какво обича и какво мрази?

— Всичкото хубаво си е за обичане. Има ли нещо добро, което човекът да не го обича? Обичам да съм свободен в картините си. Обичам да ставам рано, да обмислям какво ще направя през деня мотамо (Ако не вляза да пийна някъде и да си отиде всичко). Хубаво ми е да гледам, че другите спят. Да не ги будя. Обичам децата, внучетата. Никога не съм готвил, никога не съм прал. Обаче ми е приятно да изтрия гърба на Ивка, да поливам, когато къпят внучетата…

Приятно ми е да обръщам, да садя лук. Какво и с кого обичам да пия ли? Не си ли забелязал, че съм пил с всякакви. Ако не е Ивка… (Спри тук, Людмиле, аз ще изрека думите: В твоя дом стои една българска светица — Ивка, която като орлица цял един живот бди над чистотата на твоя художнически свят)… Ако усетя, че нещо ми куца в семейството — докато не го изправя, не ми върви с четките… С какво си почивам… Никога не се напрягам когато рисувам. Аз си почивам, защото това е любов, взаимно отдаване.