Марин Ботунски
Ранни дългове (31) (книга първа)

Из „Дневник, 2003“

Възстановяваме издаването на литературно — художественият алманах „Околчица“. За Ботевите дни трябва да е готова книжката. Събрани са материалите, подредени са, подготвя се оформлението.

На 6 май заминах за София, трябваше да взема подборка стихове от Константин Павлов (отбелязваме неговата 70-годишнина), казал съм, че ще пристигна у тях към 16. 30 часа. Ще отида и до Лиана Даскалова — тя ми се обажда четири-пет пъти през миналата седмица, продала е апартамента на „Шейново“, премества се в друг, по-малък в Лозенец. Тъжно й е — това беше тяхното „гнездо“ със Стоян Ц. Даскалов. Подари на Врачанската библиотека „Хр. Ботев“ книги на Даскалов, ръкописи, дневници, писателския стол.

Пътувах със сина и дъщерята, пристигнахме към три часа следобяд в София. Реших да отидем първо у Лиана Даскалова. Намираме улицата „Димитър хаджи Коцев“. На номер 27 — току-що завършено, кокетно малко блокче. Звъним. Чува се гласът на Лиана: „Марине, качвайте се на третия етаж, асансьорът не работи.“ Лиана ни посреща с патерица и бастун в коридора — „секнала“ се при пренасянето. Току са нанесени нещата — подредена е библиотеката, мебелите — всичко друго още е в кашони. Някъде по-надолу, по същата улица, живее нейният син.

Не може да прежали „Шейново“, там е спомена за един бляскав и усилен писателски живот. Трудно свиква със самотата. Но тук, в този блок живее Георги Струмски, жена му е „много отзивчив, прекрасен човек“.

И изведнъж Лиана Даскалова изважда от една папка две стихотворения и казва: „Това е за «Околчица». Искате ли да ви ги прочета?“ И се оживи, и грейна. Още като чух стихотворението „Градът на поета“ реших, че ще се пренарежда книжното тяло — с това стихотворение ще започне тази книжка. Ето го и стихотворението:

Градът на поета

Когато си тръгвах,

цялата вечерна поезия на този град се пробуждаше.

Гълъбите трисрично гукаха в „анапест“

върху раменете на поета,

Кулата на Мешчиите бе обвила в пашкул

самото време,

и часовникът точеше своя звън в тънка копринена нишка.

Една много млада луна

със смях провря иззад Вола боса петичка

и зачака облак да й нахлузи пантофка…

 

Реката, наречена Лева, затъгува още по-самотно

по близначката си, сигурно кръстена Десна,

залутана по гурбет кой знае где по света…

 

Архиереят в своя палат

коленичил, зашепна вечерната си молитва.

В рими, естествено,

тъй като всичко в този град

носи божествения печат

на Поета.

Градът е целият една нежна прегръдка —

влюбените се срещат.

Многоетажните кошери светват с медни килийки —

пчелите — майки са прибрали жужащата челяд

от детските градини.

 

Едно циганче, сплело разкошните си къдри със здрача,

върти порцеланените си очи

и талантливо ме подкупва:

— Майчице, како, дай лев, пък Бог

ша ти праща късмет!

В тоя миг в болницата се ражда момченце —

то ще да е поет!

От върховете като стада

прииждат със мрака нощните лесове…

И застават пред градските порти.

От механите повява юнашка песен…

 

Господи, с кой акъл щях да си тръгна преди

да видя звезди

как обсипват свода небесен!