Марин Ботунски
Ранни дългове (26) (книга първа)

Знак за човека и времето

Толкова е светла, толкова е топла тази ранна есен, така силно грее слънцето и е ясносин и избистрен небосклона, че все имаме чувството за неотминало лято…

… Много хляб и вино сме си поделили. Много вечери и нощи сме седяли или вървяли един до друг, мислите са се радвали на радостни възходи и възпламенявания, счепквали са се, изостряли са се като люти ками, отричали са се, присвятквали са като кремъчни искри; вземал е тоя, който е имало какво да взема за утрешната борба с думата и камъка. И пак… и пак се въртяха дните и нощите на радостното и изтощително търсене…

Точно в деня на шестдесетгодишнината му по телевизията излъчваха документален филм за скулптора, и режисьорът Димитър Добрилов ни покани в дома си — да се черпим и заедно да гледаме филма. Цвятко Йорданов пристигна радостно възбуден, по-късно дойде съпругата му Емилия и синът му, младия художник Вельо Цветков — носеха те пита и пиле, почерпка, а аз си мислех, и сега си мисля — ох, не трябваше ли, както правим за много самодейци и полупрофесионалисти, по друг начин да отбележим годишнината на скулптора… Не бяхме отпили първите чаши, когато филмът започна. И ни погълна откровеният разказ на художника, добрите находки на автора, финният поглед на оператора зад камерата…

И връщах времето назад…

Някъде в шейсетте години Кирил Торомански отпечата в „Отечествен зов“ миниатюрата „Гонене на небетата“, посветена на Цвятко Йорданов. Много ме впечатли това разкриване на нови и нови хоризонти пред младия човек, това гонене на хоризонтите от жадното за знания и откривателства селско момче… Точно така — гонене на небетата — мога да нарека неговият творчески път, неговата жадност да открива и създава, да се вглежда и да прониква дълбоко в характера на човека и времето, да го трансформира в художествен образ, в знак, по който идните поколения ще ни разпознават.

Цвятко Йорданов е роден в с. Вировско през 1926 година. Той сам обича да доуточнява, че се е родил на нивата, на Байнов брег, в най-усилния работен сезон. Обича още да уточнява, че земята, на която се е родил, на която живее и работи, е богата земя и ражда много царевица, жито и добри хора. Любовта към родната земя, към родния край, дава отпечатък на цялото творчество на скулптора. „Трудът на нашенците“ се вмества още в ранните му творби. При кандидатстването си в академията рисува селяни, селянки, образът на майката. „Рисунката, която най-много тача — споделя Цвятко Йорданов — от тези, които приложих тогава, бе мама на дарака. На оня примитивен дарак, в който ще пъхне краката си и ще даде първична обработка на кълчищата и вълната, и ще изтъче след това чергите, торбиците, чувалите — всичките тия вещи, които съставляват и определят нашия бит. Скиците ми в часовете по композиция в Академията също се въртяха около тази тема — селянинът, селянката, селянчето в труда, в борбата. Все от тоя период са «Юнак през житата», «Селянка с мотика», «Селянин със секира», «Селянин със силен вол»…“

Дипломната работа на Цвятко Йорданов при завършването на Художествената академия естествено ще бъде в тази тематична насоченост, посветена на неговото детство; художествената му работа, която и до днес го събира с хората и го осъществява по чудесен начин пред съселяните му, пред „нашенците“ — „Биволарчето“.

Биволите, понесли първите му седемнадесет години, като прекрасна метафора продължават да носят скулптора на гърба на своята тематична връзка, носят го на гребена на мисловното и чувствено единение с народа, и по-точно, с трудовия селянин, независимо от големия списък на завършените творби и порасналото художествено майсторство.

Народът има хубава приказка: денят се познава от сутринта. Първите работи на скулптора Цвятко Йорданов след завършването на академията са показателни: паметен знак на лобното място на Христо Ботев в местността „Йолковица“ и барелеф на Димитър Благоев. И двете задачи не са крупни по обем, ала, премерени далеч във времето, те носят белега на една целеустремена и с гражданска отговорност личност. Цветко Йорданов в целия си творчески път не изменя на селската тематика. Нека припомним неговия „Селянин с кърпата“, „Вировската музика“, амбициозния му замисъл да осее врачанската земя със символични знаци — оръдията на труда. Може би рожба на този замисъл бяха неговите ранни посвещения: „Човекът с копралята“, „Селянката с хурката“, „Дунавската равнина“, по-късните връщания към намерението да превърне сечивата в паметници — ралника, палешника, мотиките, брадвите, косите, хурките, сърповете…

Друго основно тематично направление в работата на художника са революционните борби, образът на бореца за национално освобождение, на септемврийците, на участниците в антифашистката борба. Тук можем да споменем паметникът на Козарчето, проектът за паметник на Софроний Врачански, образите на възрожденците, подготвени за парк „Хижата“, паметникът в местността „Томин мост“, посветен на участниците в Септемврийското въстание от 1923 г., паметникът в Мизия, паметният знак край с. Главаци, паметниците на Тотка Илиева и Семко Крачунов, паметниците на загиналите в борбата против фашизма и във Втората световна война в селата Вировско и Селановци, паметният знак в с. Сараево, паметният знак за в. „Отечествен зов“ във с. Буковец и др.

Той винаги е бил в котела на кипящия живот. Понякога дори е бил повече, отколкото се полага на един творец. Където има да се решават въпроси относно градоустройството, оформянето на градската среда, създаването на нови паметници, на паркове, подготвянето на нови издания, оформлението на вестници, сборници, решаването на задачи от организациите на културата, на работата на творческите групи — Цвятко Йорданов е там. С писателите ходи на литературни четения в градовете и селата на окръга, в промишлените предприятия, и се завръща с куп рисунки — на хора от строежа, на селяни, на участниците в четенията. Следи внимателно театралния живот. Дружи с младите творци. Някога бе в кръга на оная ентусиазирана група, която създаде литературното приложение „Дъга“ към окръжния вестник и основа Клуба на дейците на културата. Може спокойно да се каже, че в 60-те години той бе един от ония неспокойни творци, на чийто ентусиазъм и упоритост ние дължим разчупването на шаблоните и интензивното развитие на културните процеси. В един от бележниците си съм записал разсъжденията на скулптора пред 25-годишнината на Клуба на дейците на културата (КДК): „Ние си живеем с риска и на сто години живот да си умрем пак малолетни… Клубът има вече своите 25. От хляба на столетието това е една четвърт. С езика на народа е един голям комат от време, които Клубът е изял. Колко е пораснал тогава?… Когато се заех да изградя клубния знак, някак бързо ме обзе идеята за вечния полет на човека и направих птица. Еднокрила птица (защото второто крило се покрива от първото), която напомня и лодка. Значи, едновременно птица, в неспирен полет към висините, и платноходка на безсрочен път…“

Едновременно в ателието на скулптора се извършваше огромна, упоена от търсене и новаторство работа. Защото скулпторът Цвятко Йорданов и мислителят Цвятко Йорданов си бяха подали ръка и не искаха и не можеха да изостанат от времето. В много неща може да бъде упрекван Цвятко Йорданов, ала справедливостта изисква да кажем, че никой не може да го упрекне в естетическа ограниченост, в застой. Защото в ателието, посещавано от най-добрия мисловен и художествен потенциал на България, се кръстосваха и противопоставяха мнения, школи, моди, ала скулпторът винаги ги прокарваше през сърцето и разума, сверяваше ги с изискванията на хората от родния край, с изискванията на времето, и чак когато биваха изпечени в пещта на личната изстраданост — тогава се показваха като художествен резултат.

В малкото часове, които си отреждаше за почивка, Цвятко Йорданов сядаше на чашка в Клуба на дейците на културата, сипеше на околните епиграми, сатирични наброски, които той определяше като съставки от нещо по-едро, което носи работно заглавие „Създадено ета — между две питиета“. Някой от тези игри на ума дори заслужават да бъдат показани на читателите, ала Цвятко Йорданов ги отминава като деца на почивката, като „бъбривост“, породена от вседневната мълчалива борба с камъка. В други дни и нощи обичаше да се връща към словесните уроци на учителя Бешков, този незабравим ерудит; „пишеше“, вървейки, незабравими есета — за мостовете, за приятелството, за постовете и славата, за любовта, за вестника, за книгата… Малко бяха предвидливите — много от тези „разсипани“ из улиците догадки и прозрения останаха незаписани и разпиляни… На ул. „Петропавловска“ 43 във Враца е последното ателие на Цвятко Йорданов. Когато е вън от ателието, той често поставя някаква бележка, която ще улеснява дължимото вчера, или обещаното за утре. Някъде в средата на 1991 г. той постави на входната врата бележка със следния текст: „И когато ме нема — тук съм! Тук съм!!!“ И не поставя вече други бележки… И всички, които знаят донякъде качествата и мащаба на неговите творчески посвещения (към миналото, към бъдещето), четат тази бележка и разбират трайния й смисъл.

Автор на стотици паметници, паметни знаци, архитектурни решения, графики, на хиляди чудесни рисунки, Йорданов има навика да записва на отделни листчета случайно навестилото го хрумване, или промислен извод за себе си, за времето и за хората; тънка игрословица или парабола, обагрен с хумор стих или виц. Едно време побождаше тия „записки“ на пирон в ателието — „тиражираше“ ги за посетителите. Сега те са едно солидно нещо, което тепърва ще изисква поглед към себе си. В книжките на алманах „Околчица“ от 1992 и 1993 г. съм публикувал част от тези игри на ума, ще си позволя и тук да оставя на вниманието на читателите една малка част от тях:

И когато ме нема — тук съм

— В устрема си напред човечеството (става дума за напредничавото човечество) няма какво друго да прегази, освен себе си. (18.04.1988 г.)

— Щом е съзнал физиономията на човешкия живот, човекът има право на своята заключителна ирония. (юни 1975 г.)

— Едномандатни ленторезци. (2.10.1976 г.)

— Днес истинският лъжец се е скрил. Само лаикът лъже на 1-ви април. (1 април 1977 г.)

— У нас една малка част от хората виждат добре. И ако и те започнат да се правят на кьорави?!…(30.07.1977 г.)

— Нищо повече не ни трябва от онова, което си нямаме. (Юни 1977 г.)

— Някои стигат и сто години живот, но никога не са били пълнолетни. (11 април 1977 г.)

— Властта никога не е разбирала от каква свобода има нужда човека. (11 ноември 1977 г.)

— Когато един човек казва често истината, ще го обявят и узаконят за луд. Ако продължава да я казва — само ще му презаверяват документа. (9 януари 1979 г.)

— И когато народна е властта, пак с народа си бъди! (2 юни 1979г.)

— В провинцията животът е толкова евтин, че не струва за нищо. (3 юни 1979 г.)

— Питат ме: „Бай Цветко, имаш ли кибрит?“ Паля по всички въпроси и без кибрит — отговарям аз. (13.11.1980 г.)

— От всичко, което най-много съм имал, това е немането. (24.02.1982 г.)

— На сцената — премиера. На балкона — премиера (със съпругата си). А де! Къде съм се нахакал между премиери на спектакъл? (18.11.87)

— Онова, което се прави в областта на изкуството и да не потребва някому — пак не е излишно. (1.11.1990 г.)

— Пойдеме ли всинца да се давиме, спасителе нема. (17.11.1989г.)

— Времето, в което чаках светлината, беше облачно. (1991 г.)

— И всеки ден животът ме среща не с хора от „нов тип“, а с всевъзможни типове от някакъв тип може би нови хора! (23.12.1983 г.)

— Ниско ли е високото? Кога високото е ниско? Когато високото слиза до земята ниско, запазва високото си място. Когато високият съзнава ниския си до земята корен, от никакви бури няма да бъде съборен. (21.12.1988 г.)

— През годините все препоръчвам мисълта на Гьоте: „Не ме е страх от хорската присъда — не всякога е прав светът!“

И всякога е права. (1975 г.)

 

 

Опорите му са здрави: в бляскавото слово и завършеността на рисунъка у Бешков, в социалната справедливост и извисеност на учителя Иван Фунев, в народната песен, шевица, танц, в здравата българска вяра на героите, чиито образи пресътвори в произведенията си… С такава вяра човек не може да се остави да го погълне случайната шумотевица, модната сладникавост, формалистичните увлечения. Който иска и може да вижда — нека види рисунките на Цвятко Йорданов. Те споделят изповедно своя автор, без никакви прикрития, безхитростно, цялостно. В тях художникът се изправя като многолетен дъб на висока поляна — дето бият много ветрове, и дето само здравите корени могат да те спасят от налета на хали и бури. Цвятко Йорданов е пуснал здрави корени в живота на хората от Врачанския край и затова произведенията му са заредени с искрена българска душевност.