Марин Ботунски
Ранни дългове (10) (книга първа)

Подадената ръка

В студен ноемврийски ден ми казва:

— Дай ми някакъв първичен превод на твои работи. Ей така — за ориентир.

Маша, шефката на нашата българска група, е завършила руска филология. Не е литератор, но е отзивчив човек — превежда четири къси разкази. Давам ги на Ахмадулина.

След седмица Вера Андреевна ме търси в учебния блок.

— Иди и слушай в 11 часа радио Москва. Нещо твое ще четат.

Не вярвам на ушите си, но отивам в общежитието. Усилвам радиоапарата:

— Представяме ви младия български белетрист Марин Ботунски.

Четат разказа „Айде, майка“.

Превода е подобрен, не е точно Машиния.

Вечерта по телефона звъни познатият ми глас:

— Защо не каза две думи за това „айде“ — шашна преводачите. Пък го има и в заглавието. А самият разказ — чудесен.

Бях щастлив. Първото, което ми мина през ума бе да свържа този случай с отговора на въпроса защо обичат руските читатели Белла Ахмадулина:

И добре е, че с млади и стари

по опашки след работен час

пред кина, магазини и гари

най-накрая заставам и аз.

Подир момъка, смел до безумие,

след старицата с бавния тик —

слята с тях като думата с дума,

и на мой, и на техен език.

След четири дни, в същото предаване — „Урок“.

Представяла ме е в редакцията на „Юность“, осигурявала ми е билет за пътуване по Трансибирската ж.п. линия (говорил съм на литературни четения, писал съм в руски вестници и във врачанския „Отечествен зов“ за това си преживяване), до Братската ГЕС, били сме на „Таганка“ на постановки на Любимов, с участието на Висоцки, на литературни четения.

Но не това е важното — те бяха творци, които показваха изключителна устойчивост, характер, неотстъпчивост от поетия път. Те искаха и придвижваха руската поезия в прекрасна посока. Едновременно „придвижваха“ и читателите, обществото. Това срещаше огромна съпротива в големи литературни кръгове. Много често имената им бяха премълчавани и подминавани от официалната критика. Получаваха удари „под кръста“, срещаха затруднения. И продължаваха.