Марин Ботунски
Ранни дългове (57) (книга първа)

Като криле, допрели съдбите си

Стефка Тотева е родена на 8 декември 1950 г. в село Оризово (родно село и на Павел Матев), Чирпанско. Завършила е руска филология в СУ „Кл. Охридски“. Няколко години работи като драматург в Драматичен театър — Враца. През 1992 г. излезе от печат първата й стихосбирка „Между душа и тяло“, библиофилско издание на Стефан Памуков. „Черен часовник“ е втората й поетична книга.

 

 

Преди да се запозная с човека Стефка Тотева, се запознах с поетесата Стефка Тотева. Животът ме бе ощастливил с едно голямо приятелство — с широко скроения човек и невероятно надарен артист Иван Кондов, по това време за първи „мандат“ директор на Врачанския театър. Иван Кондов ме бе помолил да прочета една тетрадка със стихове, които, мисля, ми предаде режисьорът Дековски. Помня, че след около седмица представих в „Отечествен зов“ с кратка бележка младата поетеса и пуснахме цикъл нейни стихотворения. Не се отказвам от нито една дума, която съм написал в тази бележка. Защото още в ранните стихове, сред леката техническа несръчност, грееха лицата на чудесни метафори, които открехваха един необичаен, мек, пастелен, одухотворен свят… Стояхме тримата — аз, Цвятко Йорданов и Иван Кондов докато се отпечата вестника, взехме двадесет броя и отидохме в наскоро откритото клубче на театъра в неговото старо седалище — читалище „Развитие“. Пътьом Иван Кондов попита: „Това, че аз те помолих, накарало ли те е да кажеш в повече добра дума?“ „Това, че ти ме помоли, отговорих му, ме накара да напиша една добра дума по-малко. Защото нашето приятелство няма да свърши, и като знам взискателността ти, все ще ми посочваш неизпълнената дума.“

В клубчето на театъра видях Стефка Тотева, видях и чистата радост в очите на иначе вечно завиждащите си актьори.

Втори път я видях на 50-годишнината на Иван Кондов. И тогава забелязах една ръка, която прикриваше възторжено-любопитният й поглед към света…

Теснотата на моята обител ме накара в последните години да унищожа повече от осем хиляди писма. Но около две хиляди се пазят. Затова пък сред тях проблясват мисли, плач, възторг, нескрита тъга и вечните въпроси: защо? и докога? на такива имена като Елисавета Багряна, Йордан Радичков, Иван Фунев, Иван Динков, Стефан Цанев, Константин Павлов, Елена Огнянова, Радой Ралин, Надя Кехлибарева, Бела Ахмадулина, Золтан Кирай, Александър Миланов, Павел Матев, Ефрем Карамфилов, Асен Босев, Лиана Даскалова, Борис Крумов, Димитър Светлин, Найден Петков… И посред тях — писмата на Стефка Тотева. Защо да ви говоря за Стефка в дните, в които е ферментирала и се е писала тази книга, а да не направя извадка от писмата й, които „документално“ ще ни представят болежките и възходите на душата, търсенията и прозренията, сънищата и реалностите…

Ето едно бързо писано листче, с дата 23.XI.1982 г.:

„Не обвинявам никого, този път съм си избрала, ще го вървя. Само от време навреме, «когато е наблизо залезът…»

Такива ми ти работи…“

Има едно писмо, писано след като е издържала конкурса за радиовъзела в Стъкларския завод. Издържала го, но, с една дума — усещала, че е нежелана. Та, преди да е назначена и преди да е минало второто дело за развод, пише:

„Какво друго? Дано спре снегът, дано сме живи и здрави. Някога писах, че влаковете за Бургас не пътуват. Не знаех, че и за Враца ще пътуват без мен. Ако мога, ако мога поне за ден да се измъкна от този безкраен вихър…“

Малко по-късно, вече Стефка живееше с белетриста Стоян Сукарев:

„Живея трудно. Най-лошото е, че нямам мое ъгълче — една стая, в която за определено време да не идва никой.

… Но ще измисля, ще намеря пролука… Цял живот търся пролука в живота си… И все няма.

… Сънувам пътя за Враца и вече много малко вярвам, че някога ще го извървя… Кой знае? Може би все пак ще се случи.“

Друго писмо: „Баща ми е много зле.“

Друго: „Баща ми почина.“

На 4 февруари 1985 г. Стефка Тотева пише:

„Въртя се не в един, а в много кръгове, и не е една, а много шайби ме хващат и изхвърлят.

… От време навреме се сещам за Цонка (Илиева) и за нейните запивки, за Траян, за Кирил Торомански, за Враца. Това ми е останало от миналото — приятелите, тъгите, дълбокия сняг, зеления Балкан и дългата улица от площада до Болницата… И сякаш това е много далече, на друга земя, и се върти в друга орбита.

Ами да, въпреки голямото пране и чистене, въпреки въглищния прах, въпреки студа, все ме избива на поезия. Непрекъснато ми се пишат стихове. Това е значи като доживотна болест.“

„22.XII.87 г.

Изпращам ти четири стихотворения в първия астрономически ден на зимата. Разбрах това като написах датата в ъгъла горе. Това ми подейства съвсем като спомен за Враца, защото ако има нещо, което да помня с любов и страх, това е дълбоката зима във Враца, планината, която ме плашеше и закриляше, онзи неин профил, който и сега виждам, сякаш той върви към мен или аз към него… Никога преди не съм познавала зимата.

… Единственото, което бих поискала от вълшебника с бяла брада — път. «Защо ли го искаш, ще ми каже той, след като сама заключи вратите и очите си…» Така е, дори котка си имам, за да си говоря с нея в кухнята. А тя ме гледа с древните си зелени очи и просто си мълчи. Не се оплаква. А пък аз се боя от пълнолунията, като от лоша вест, лутам се в панелния рай и търся своята истина. И се оплаквам. Струва ми се, че живея вече няколко живота. И все мои ли са?“

В едно от изпратените ми четири стихотворения има такива редове:

Навярно е същото

лятно небето и там,

навярно ще тъгува

моята нощ на балкона,

и звездите ще падат

в сърцето.

И ще ми липсва зеленото рамо

на планина и приятели.

Дали ще се върна,

дали ще остана…

Тръгвам.

Приготви ми

няколко думи,

слънце зад ъгъла

и дъжд

за целия път.

На 19.II.1995 г. Стефка пише:

„От 13 февруари тази година, 95 г., вече съм отново Стефка Тотева — вече за съвсем. Винаги съм била Стефка Тотева всъщност, но някак на второ място. Признавам всички свои грешки, а те бяха доста. Като смекчаващо вината обстоятелство — мислех си, че е за добро, но… И за това си има дума — «пътят към ада също е постлан с добри намерения.»

… Чувствам се добре, променена съм, или просто не съм, просто съм си същата, но нали не съм свикнала със себе си. Ужасно е да изгубиш вкусът на живота и да имаш само ежедневие, грижи, умора, страх… Сега, като из под тежък камък започват да се измъкват моите неща, моите спомени, моя живот, стихове…“

И Стефка Тотева взе да измъква „черния часовник“ — пречистената и изстрадана красота.

Разпъната между Оризово, Пловдив и Враца една тревожна и изповедна мисъл търси истините за живота и поезията:

И в странен сговор

се събират думите

В стихотворението „Светулка“ поетическият образ е равнотрагичен с времето ни:

Така обтегнати, дърветата

навярно могат

небето да разкъсат…

А в „Привечер“:

Еднакво страшно е

ако куче скимти някъде

или човек безмълвно страда.

На друго място Стефка Тотева, дълбаейки в мирозданието, ще ни остави лъч надежда:

Птици летяха насреща ни —

те се завръщаха,

а ние отлитахме,

като криле, допрели съдбите си.

……

Пролет е,

различен е пътят за хора и птици.

На 6 март 1996 г. пише:

„Намерих и си купих една книжка на Траян с много странно заглавие «Ной-Нож». Като отгърнах и зачетох «Симон обущаря» и ми се доплака. Почти чух гласа му, как монотонно изговаря думите със своето си ударение и акцент… Спомних си и за Цонка… Брат ми Траян, сестра ми Цонка… И двамата ги няма.“

Докато душата на поетесата плаче за приятелите, в поетическата й лаборатория са се раждали:

Но все така отвъд уюта

душата ми се скита…

(„Такава ярка светлина“)

Или:

И в този хаос пеперуден,

в потопа цветен

търся брод

между душа и тяло.

(„На мястото ми сяда“)

Сега пък аз я питам с нейните стихове:

— Черен часовник, може би е ангелски бяла душата ти?

Тя няма да ми отговори. Защото го е написала в „Сърцето ми от пустота“:

Живея някак недействителна,

като в рисунките на дъщеря ми.

Цветята там са колкото високи къщи,

слънцата са шестнадесет,

полюшват се учудени дървета,

а жените в бели дрехи пеят…

И някъде далече са конете,

които трябва да пристигнат.

Докато чака конете, Стефка пише:

„Сега ми предстои всичко, което идва с есента — повишение на наема, изпитите на Яна, плащането на обучението й…“

Яна е дъщерята на Стефка, студентка — филоложка тогава.

 

 

Може да е жадна за човешка ласка и топлота Стефка Тотева, но пък толкова човещина и красота е дала на читателите в съкровените си изповеди, че те непременно ще й отредят само нейно си, малко, но осветено място в новата ни поезия.

През август 1997 г., след няколкодневно посещение във Враца, Стефка пише:

„Под този девиз «И вярвай, и се съмнявай!» беше и моето кратко посещение във Враца… Оказа се, че в каквото съм вярвала, пак вярвам, в каквото се съмнявах, пак си е останало съмнението.

… За мен беше много вълнуваща обиколката из Враца, влизането в театъра, там ме разпозна Илия реквизитора, аз пък разпознах стените, стъпките си, онзи изглед към планината, който сънувам често, когато съм в Пловдив. Вървях по площада (и това го бях сънувала неведнъж), встрани, зад паметника, чух как Цонка ми рецитира своето ново (тогава) стихотворение, споделя ми нещо вълнуващо и си отмята русата коса, с онзи характерен за нея жест. Някъде отстрани и Траян се усмихваше. Враца беше изпълнена със спомени и призраци, но аз се чувствах щастлива да ги виждам, да усещам стълбите на театъра, където преди години се препъвах, да вървя по коридора, който води към сцената и да сдържам дъх (защото тогава имаше спектакли, аз дежурях и стъпвах тихо)… В шивашкото ателие имаше две жени, те не ме разпознаха, те са от по-скорошния период. Казаха ми, че и сега театърът няма драматург, но не се знае ще има ли театър… Светът около мен беше гласове и звуци, хора, събития, цветове; въздухът беше населен с много неща, осъзнах, че това е моят живот, който ми е липсвал до сега, едно последно ъгълче от мозайката, което поставих с идването си, и станах аз, предишната, сегашната, такава, каквато съм била, преди да ми забранят, преди да ме отчуждят от мен самата. Разбрах колко ми е липсвала Враца. Може би звучи сантиментално и твърде лично, но какво от това? Докоснах се до неща и места, които ме зареждат с енергия, с обич и сила.“

Но това са нещата, които раждат книгите.

Нещата и Стефка Тотева — между Оризово, Враца и Пловдив.