Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2гласа)

Информация

Форматиране и корекция
Alegria(2009)

Електронното копие е пратено от издателя.

 

Издание:

Марин Ботунски. Ранни дългове. Художествена публицистика

Редактор: Надя Попова

Техническо оформление: Стоян Стоянов

Издателска къща „Будилник“, Враца, 2003

История

  1. —Добавяне

Из „Дневник, 1998 г.“

Всичко е просто и розово, като в кичов булеварден роман. В безумна надпревара радио, телевизия и преса бомбардират все още слушащата, гледаща и четяща част от нацията с подробности от „голямото“ събитие — синята академия в Боровец: суперлимузини извозват правителствените хора, млади цивилни ченгета, със специално обучени кучата, проверяват за мини, обзаведени луксозни хотелски стаи посрещат „цвета“ на политиката… И сред това „ахкащо“, „съпричастно“ и „отзоваващо се“ информационно пространство някак уж хвалебствено, пък иначе тъжно, се яви и другото велико подаяние на управляващите: да се увеличат пенсиите на изтъкнати интелектуалци, по изработен от тях списък, но не повече от 99 хиляди лева… (99 нови лева б.а.)

И в надпревара ни споделяха по някое и друго име: Блага Димитрова, Радой Ралин, Павел Матев, Христо Фотев…

Аз ли да обяснявам, че в тези „нежнореволюционни времена“, както навсякъде по света при сходни ситуации, в политическите елити си проби път, хайде да не е посредствената, но не и най-подготвената част от народа. И ето — ако не посредствената, то поне не най-подготвената част живее икономически „охолно“, или поне осигурено и бляскаво. И решава тя да подобри хала на онази малка „бройка“ от българския народ, благодарение на която ни знае светът, чете ни, гледа ни, слуша ни, уважава ни. И решава „днешният елит“ да помилва от крайна бедност „постоянния елит“ на нацията, с повишени пенсии, но не повече от 99 хиляди лева.

Не доживя големият български поет Александър Геров „помилването“ и си отиде от този свят, прекарвайки последните искрици живот в дом за самотни хора. Литературният критик Ефрем Карамфилов (казват бил в списъка) почина, без да чуе за него. А тия, които са правили списъците — без да знаят, че е починал.

Някак тихо се промълви, че Радой Ралин отказал милостинята. По-гордо я отказа Константин Павлов…

В книжка 10 на списание „Пламък“ от 1983 година е отпечатано стихотворението на Радой Ралин „Балада за края“. Това стихотворение е посветено на Добри Чинтулов, но то не е за младия Чинтулов, който изпя: „Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня, с тръба зове своите братя — всички на оружие.“ То е за стария Добри Чинтулов, след Освобождението, Добри Чинтулов вдовеца, който е загубил и двадесетгодишния си син, и безбрежната си вяра от младите години.

Та има ей такива редове в това стихотворение:

Вече е свободна раята…

А той, какво е той? Една нула.

И нашите изтъкнати интелектуалци какво са днес?

Задава си, в поменатото стихотворение, даскал Добри Чинтулов следния въпрос:

От сега нататък как ще се живее

само с пенсията и свободата.

Мислил ли е и Радой Ралин, когато е печатал стихотворението си в 1983 година, че толкова скоро то ще придобие такава актуалност? Защото и душевно оскърбения възрожденец Добри Чинтулов, най-възторженият певец на освободителната борба, е виждал как се подменя мечтата с грубия практицизъм:

Сега е за възмогване време,

всеки изгражда къщи, дюкяни.

А за оня, който е бил бард на нещо, няма по-голяма болка от доживяното разминаване между мечта и реалност.

Сега наистина е време за дюкяни, за оцеляване и за „персонални“ пенсии и мъки:

Лихо му е на даскал Добри Чинтула.

Лихо е…

Според Иван Пауновски (виж книгата му „Точка разни“) „лихо“ е „трагичен стоицизъм, сянка на предишната гордост и достойнство, някакво предизвикателство срещу забравата и дюкяните“.

Но нима на щастливи (от властта) академии някой ти чете балади за края?