Марин Ботунски
Ранни дългове (47) (книга първа)

Линии, изписани от сърцето

Отшумя неговата изложба на рисунки в залата на ул. „Христо Ботев“ във Враца. Обещал бях пред себе си, мисля и пред художника, че ще напиша впечатленията си.

Рисунките отдавна са прибрани — една малка част в галериите и културните домове, по-голямата — в ателието на художника. Сега мога само да казвам, че слънцето изгрява на изток, ала за да го види човекът, ще е необходимо да изчака следващия изгрев.

Художникът е Тодор Ваков.

Дори и да не споменавам името му, ако подскажа за една изящна и сигурна линия, която в графичния си вид определя душевните граници на равнината, на извечното старо поле, на закичени с мечта на ухото българки, ако започна приказка за червени коне, които пасат трева на лунна поляна, то оня, който има очи за красотата, непременно ще се насочи към Тодор Ваков.

Ще започна с онова, с което не биваше да започвам. Много колеги на Тодор Ваков, а и много специалисти, наблюдават творческото му израстване, радват се на добрите извисявания на духа, търсят го ту в графиката, ту в рисунката, ту в живописта. Смея да твърдя, че познавам ако не всичките, то преобладаващата част от живописните му платна. В тях има добри находки, верен усет за изграждане на композицията, сполуки в живописната техника. Може да се каже, че дори само тези платна да бе създал Тодор Ваков, пак щеше да има правото с достойнство да се нарежда между своите колеги. Ала всичко това ако ги нямаше графиките, ако ги нямаше рисунките му.

Седмица, или две, преди споменатата изложба посетих ателието на Тодор Ваков. Гледах със зорко око няколкото стотин рисунки, и понеже винаги съм вярвал в светлата звезда на младия художник, с радост откривах ония тихи отражения, ония забележителни избухвания, оная спокойна изясненост на необичайния му дар, на таланта му.

Тодор Ваков е в такава творческа зрелост, когато художническата му ръка е достигнала до прекрасна чистота на линията и невероятна дълбочина на изказа. Той, както пише поетът Йордан Янков в „Утринни ателиета“, „е художник на бързите, неочаквани и интересни хрумвания. Във всяка своя рисунка той открива по една метафора — оригинална и ярка. Тя застава в центъра на творбата, в сърцевината й.“ Единственото, което исках да му кажа в оня тих предиобед бе, че метафорното мислене в някои от работите носи белега на неизясненост, на претрупаност, на многоавторова наслоеност.

Но всичко с годините. И с опита.

Крехката чувствителност на Тодор Ваков не може да търпи гръмогласно нахлуване в уединения кът на съзряването на идеите и на техните реализации. И аз се посвених тогава да изкажа тия забележки.

По-точно: бяхме уморени, за да си ги кажем.

И тогава Тодор Ваков ми показа тридесетина работи върху линолеум. Бях изумен от тая неочаквана и непредполагана красота, бях щастлив, бях…

Защо е отсъдено така — за съвършенството да няма думи, с които да бъде предадено. Не можем да опишем цялата красота на есенния ден, спокойните сини води в езерата, плуващият в тях лист от трепетлика или бреза, белите стада на облаците по избистреното небе, прозрачността на въздуха, неговата прозирност.

Не, нямаме думи за съвършенството, за най-възвишените дела. Ала и за най-уродливите. В такива случаи ми се струва, че езикът се приближава до погледа ни към балкана с далекоглед, или по-точно — до телевизионното предаване на масови сцени: ако погледът е отдалеч — не се виждат детайлите, ако се съсредоточи само на едно лице, на един предмет — губим представата за общото.

Не се страхувам, че ще сгреша. Линолеумите на Тодор Ваков ще сипнат такава заря пред жадните ни за красота очи, такава светлина в душите, че ние някак по-рано и по-лесно ще намерим думи за съвършенството.

Роден в сърцето на равнината, в китното и просторно Хайредин, Тодор Ваков търси и думи за съвършенството.

Поетът Тодор Ваков.

Той членуваше в Младежкото литературно обединение „Околчица“. Сред младите поети Тодор Ваков стоеше малко самотен, вглъбен в себе си и в света, в буйството на природата и на багрите. В неговите стихове избухват неочаквани метафори — понякога прекомерно натоварени, натруфени, неадекватни на художествения образ. Като късни есенни дюли светкат със златното си лице верните метафори, тези, дето носят образния свят на Тодор Ваков. Той ни къпе в предпочитаните червени, жълти и зелени цветове на света. В интервю, поместено във вече цитираната книга „Утринни ателиета“, Тодор Ваков изповядва: „На село летата са дълги. Дълги са и есените. Месеци наред пред прозореца ми се задържа жълтото, червеното… Заработя ли с тези багри, имам чувството, че започвам разговор със сърдечен човек.“

В стиховете си Тодор Ваков често започва разговора със сърдечния човек. Опитва се да му предаде своите, изморени от взиране, светлинки на очите, своята болка, своята радост, своята морна, но тънка чувствителност.

В неговия поетичен свят непрекъснато грее едно слънце — Лорка. И е населен с поля, треви, вода, препускащи коне, лунни сърпове, червени рози, жълти класове. И се появяват червените устни на любимата — „небесни пасбища за диви коне“, „сенчестите пазви на нощта“, „гаснещият дъжд“. И луната изтънява бавно в реката, а ален кон пие вода от сребърно езеро. И Родината съществува — близка и далечна:

Като звездно небе през август.

Като дърво, натежало от плод.

Съвършена и несъвършена.

Търсенето на истината е дълга, непрестанна болка. Търсенето на съвършенството — уморителна и безконечна борба. Сам поетът застава пред себе си и задава въпроси:

Коннико самотен.

…………………

Дотук простира се земята.

Нататък започва океана.

Кого ще гониш по вълните?

Но не спира своето взиране, борба, търсене. Поетът вярва в своето предназначение:

Ако погледнете

още по-дълбоко

в очите ми

ще видите свободата.

Кой кого води за ръка: художникът поета, или поетът — художника? Честността изисква да кажем, че все още художникът носи на жеравовите си криле поета, че поетическата метафора взема сила от богатия образен свят на художника Тодор Ваков. Ще дойде време, мисля си, когато и художникът и поетът в него ще вземат храна от оня голям птичи урок… И тогава ще настъпи най-очакваната хармония в поезията на Тодор Ваков.

* * *

Сега той нахълтва в моята тиха стая, възбуден от доброто си в момента здраве, и от току-що написаните две стихотворения. Навън е хаос, безвремие, обърканост, навън са ония изящни лица и очи, които той обича да рисува, ала животът ги е потопил в тъга, в нервно търсене на изход… И го боли. Дори когато има малката творческа радост — пак го боли.

Боли го…

„Защото бат’ Петьо и бат’ Ваньо, защото оня многокилограмов роклюбител, защото онази външна любител — поетеса, защото оня дългуч — китарист, защото оня с ново — стара Премяна, защото Сокола — уж юнашка птица, защото Мулти и Сапио, защото кредитни милионери и синьо — партизански «парашутисти», защото вся политическа посредственост…“

Боли го…

Заради Александър Геров и Константин Павлов, заради Захари Жендов, Йордан Радичков и Христо Фотев, заради бедния Димитър Светлин, който гледа пета година майка си на легло с две пенсии от по 35–40 лева (Бедни Димитре, защо не умря в трудното тоталитарно време!), заради неиздадени книги и нерисувани картини, за ненаписани и непоставени пиеси, за неизпети песни и неродени деца, за непътуващи влакове, неизпратени телеграми и непроведени телефонни разговори…

Боли го…

Но и това е казвано за него преди години: „Търсенето на истината е дълга, непрестанна болка. Търсенето на съвършенството — уморителна и безконечна борба“.

А очите му са топли и тъжни. Сега той не мисли за своите художнически работи, мисли за хората около себе си, за стоварващата се с всеки изминал ден приспивна мараня на лъжовното време, посеяло нови илюзии. Мисли за младите хора, които трудно могат да реализират и частица от заложеното в тях, мисли за ония приковани от бездарната политика към кофите за боклук, към принудителното безделие, мисли за младите, които не сбират кураж да създадат семейство, мисли за младите творци, за залеза на лъжата, за трудно намираната хармония…

Тодор Ваков, сам болен, иска да лекува време и хора — с любов. И го върши по-добре от много здрави. Той собственото си страдание превръща в красота… за хората.