Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (13)

Глава XIII

— Е, виждате — каза Слартибартфаст, докато бавно бъркаше изкуствено направеното кафе. При това се образуваха водовъртежните интерфейси между реалните и нереални числа и между интерактивните възприятия на разума и Вселената, което пък генерираше реструктурираните матрици на имплицитно обхванатата субективност. Тя, от своя страна, позволяваше на кораба му да си възвърне самата концепция за време и пространство — как стоят нещата.

— Да — каза Артър.

— Да — каза Форд.

— Какво да правя — каза Артър — с това парче пиле? Слартибартфаст мрачно го изгледа.

— Поиграй си с него — каза той — поиграй си.

Той му показа как със собственото си парче.

Артър го повтори и почувства лекото пощипване от математическата функция, пробягваща по крака на пилето, докато бутчето се въртеше четириизмерно през това, което Слартибартфаст твърдеше, че е петизмерно пространство.

— През изтеклата нощ — каза Слартибартфаст — цялото население на Криккит беше преобразено, като от очарователни, прекрасни, интелигентни…

— …дори странни… — интерполира Артър.

— …обикновени хора… — каза Слартибартфаст, — те бяха превърнати в очарователни, прекрасни, интелигентни…

— … странни…

— …вманиачени ксенофоби. Идеята за Вселената не се вместваше в тяхната представа за света, така да се каже. Те просто не можеха да я възприемат. И така, очарователно, прекрасно, интелигентно, странно, ако щеш, те решиха да я разрушат. Какво има сега?

— Това вино не ми харесва — каза Артър, душейки го.

— Ами върни го. Всичко е част от математиката.

Артър така и направи. Не му харесваше топографията на усмивката на келнера, но така или иначе, той никога не беше харесвал графите.

— Къде отиваме? — попита Форд.

— Връщаме се в Стаята за Информационни Илюзии — каза Слартибартфаст, докато ставаше и попиваше устни с математическото представяне на книжна салфетка — за втората половина.