Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (9)

Глава IX

Друг свят, друг ден, друго зазоряване.

Най-тънката сребриста светлина на ранното утро бавно се появи.

Няколко милиарда трилиона тона свръхгорещи взривяващи се водородни ядра бавно се издигаха над хоризонта, като успяваха да изглеждат малки, студени и леко влажни.

Във всяко зазоряване има миг, когато светлината бавно се разлива и настъпва магията на утрото. Светът затаява дъх.

Мигът отмина, както това се случваше всяка сутрин на Скорншелъс Зета.

Мъглата се беше вкопчила за повърхността на тресавищата. Блатните растения бяха посивели, високите тръстики губеха очертанията си. Изпаренията висяха неподвижно като затаен дъх.

Нищо не помръдваше.

Беше тихо.

Слънцето се бореше немощно с мъглата, опитваше се да дари малко топлина тук, да разпръсне малко светлина там, но ясно беше, че и през днешния ден щеше дълго да се влачи в небето.

Нищо не помръдваше.

Отново тишина.

Нищо не помръдваше.

Тишина.

Нищо не помръдваше.

На Скорншелъс Зета твърде често цели дни минаваха по такъв начин и този щеше наистина да бъде един от тях.

Четиринадесет часа по-късно слънцето залезе безнадеждно зад отсрещния хоризонт с усещането за напълно пропилени усилия.

А няколко часа след това то отново се появи, отърси рамене и се заизкачва в небето.

Този път, обаче, нещо ставаше. Един дюшек беше срещнал робот.

— Здрасти, робот — каза дюшекът.

— Беее — каза роботът и продължи да върши това, което правеше, а именно да се разхожда наоколо много бавно в много тесен кръг.

— Щастлив ли си? — попита дюшекът.

Роботът спря и погледна дюшека. Гледаше го подигравателно. Очевидно беше много тъп дюшек. Той отвърна на погледа му с широко отворени очи.

След като отмери с точност до няколко десетични знака една пауза с дължина, достатъчна, за да разкрие общо презрение към всякакви дюшечести неща, роботът продължи да се разхожда в сбити кръгове.

— Може да си поприказваме — каза дюшекът, — искаш ли?

Беше голям дюшек и вероятно от много високо качество. Малко неща се произвеждат в днешно време, защото в една безкрайно голяма Вселена, каквато е например тази, в която живеем, повечето неща, които човек може да си представи, а и много други, които по-добре да не си представя, все растат някъде. Наскоро беше открита гора, в която голяма част от дърветата дават кръстати отвертки вместо плодове. Жизненият цикъл на кръстатата отвертка-плод е твърде интересен. Веднъж откъснат, на него му трябва тъмно, прашно чекмедже, в което може да си лежи необезпокояван години наред. После една нощ той внезапно се излюпва, съблича външната си кожа, която изсъхва на прах, и остава като абсолютно неопределен малък метален обект с накрайници от двете страни и нещо като ребро, и нещо като дупка за винт. Веднъж намерен, обикновено бива захвърлен. Никой не знае, каква му е ползата от това. Природата, в безкрайната си мъдрост, вероятно работи по въпроса.

Също така, никой не знае каква полза имат от живота си и дюшеците. Те са големи, приятелски настроени, джобноразсадни създания, които живеят тихо частния си живот в блатата на Скорншелъс Зета. Много от тях биват залавяни, умъртвявани, изсушавани, откарвани на кораби и използвани за спане. На никой от тях изглежда не му пука от това и всички те се наричат Зем.

— Не — каза Марвин.

— Казвам се — каза дюшекът — Зем. Може да обсъдим малко времето.

Марвин отново направи пауза в умореното си кръгово блуждаене.

— Росата — отбеляза той — очевидно е паднала тази сутрин с подчертано отвратително тупване.

Той поднови разходката си, сякаш извисен от този разговорен изблик до нови висоти в унинието и подтиснатостта. Марвин упорито се тътреше. Ако имаше зъби, в този миг щеше да заскърца с тях. Нямаше. Не заскърца. Голото тътрене изразяваше всичко.

Дюшекът се плуткаше около него. Това е нещо, което само живи дюшеци в блатата могат да правят, ето защо думата е излязла вече от обща употреба. Той се плуткаше съчувствено, раздвижвайки прилично количество вода. После очарователно пусна няколко балончета въздух под водата. Сините му и бели райета проблеснаха кратко в един промъкнал се неочаквано през мъглата крехък слънчев лъч, който накара създанието да изпита моментна наслада.

Марвин се тътреше.

— Мисля, че си си наумил нещо — каза дюшекът флупаво.

— Повече, отколкото вероятно можеш да си представиш — измрачня Марвин. — Капацитетът ми за мозъчна активност от всякакъв род е толкова безграничен, колкото самите необятни простори на космоса. Освен, разбира се, капацитетът ми за щастие.

Шляп, шляп, ходеше той.

— Капацитетът ми за щастие — добави той — можеш да го побереш в кутия кибрит, без да вадиш клечките предварително.

Дюшекът глобираше. Това е звукът, издаван от живи, обитаващи блатата дюшеци, дълбоко трогнати от историята на една лична трагедия. Според Ултра-Пълния Максимегалонски Речник на Всеки Един Език Някога думата означава също звука, издаван от Всевишния Санвалвуаг от Холоп, който открива, че за втора поредна година забравя рождения ден на жена си. Тъй като е имало само вечно един Всевишен Санвалвуаг от Холоп и той никога не се е женил, думата се използва само вечно в отрицателен или спекулативен смисъл. Съществува вечно-растяща вълна от убеждение, че Ултра-Пълния Максимегалонски Речник на Всеки Един Език Някога не струва и флотилията от платформи, необходима за разнасянето на микроскладираното му издание. Наистина странно е, че речникът изпуска думата „флулавр“, което просто означава „по флупен начин“.

Дюшекът глобира отново.

— Усещам дълбока депримираност в диодите ти — волюна той (за значението на думата „волюна“, купете си Скорншелски Блатен Разговорник от която и да е антикварна книжарница или, алтернативно, купете Ултра-Пълния Максимегалонски Речник, тъй като Университетът ще бъде много доволен да се отърве от него и да си възвърне няколко ценни места за паркиране) — и това ме натъжава. Трябва да си по-дюшекоподобен. Ние живеем тих улегнал живот в блатата, където ни стига да се плуткаме и да волюваме и гледаме на влажността по съвсем флупав начин. Убиват някои от нас, но ние всички се наричаме Зем, така че никога не разбираме, кого точно. Така глобирането се свежда до минимум. Защо се разхождаш в кръг?

— Защото кракът ми е затънал — отвърна просто Марвин.

— Изглежда ми — каза дюшекът, очвайки го съчувствено — като един доста нещастен крак.

— Прав си — каза Марвин, — така си е.

— Вуун — каза дюшекът.

— Предполагам — отвърна Марвин — а също така предполагам, че намираш идеята за робот с изкуствен крак за доста забавна. Трябва да разкажеш на твоите приятели Зем и Зем, като се видите по-късно; те сигурно ще се посмеят, ако ги познавам добре, което разбира се не е така — освен дотолкова, доколкото познавам всички органични форми на живот, а то е доста по-добре, отколкото бих искал. Ха, моят живот е всичко останало, но не и кутия с червячни трансмисии.

Той отново зашляпа в малки кръгчета около тънкия си стоманен крак, който се въртеше в калищата, но иначе изглеждаше затънал.

— Но защо непрекъснато се въртиш и въртиш? — попита дюшекът.

— Просто да не загубя форма — каза Марвин и продължи да се върти и върти.

— Смятай, че я имаш, скъпи приятелю — изфлърбори дюшекът, — смятай, че я имаш.

— Просто още един милион години — каза Марвин, — просто още един бърз милион. После може да опитам в другата посока. Просто за разнообразие, разбираш ли.

Дълбоко в най-вътрешните си пружинени джобове дюшекът почувства, че роботът изгаряше от желание да бъде попитан, от колко време се тътрузи по този безполезен и безплоден начин. С още едно тихо изфлърборване той така и направи.

— О, малко над пет милиона, малко над — безгрижно каза Марвин. — Питай ме, дали някога ми е омръзнало, айде, питай ме.

Дюшекът го попита.

Марвин пропусна въпроса, само се затътри с подчертано усърдие.

— Веднъж държах реч — каза внезапно той и видимо несвързано. — Може и да не разбереш веднага, защо подхващам тази тема, но това е, защото мозъкът ми работи толкова феноменално бързо и защото аз съм по груба преценка тридесет милиарда пъти по-интелигентен от тебе. Ще ти дам пример. Намисли си число, каквото и да е.

— Ъъ, пет — каза дюшекът.

— Не е вярно — каза Марвин. — Виждаш ли?

Дюшекът беше силно впечатлен и осъзна, че се намира в присъствието на не незабележителен ум. Той се уиломира по цялата си дължина, разпращайки малки вълнички по повърхността на плитката, обрасла с водорасли локва.

Той гупна.

— Кажи ми — настоя Дюшекът — за речта, която веднъж си държал, копнея да я чуя.

— Беше посрещната много лошо — каза Марвин — по ред причини. Изнесох я — добави той, като направи странно разчепатено подобие на жест с не съвсем добрата си ръка, която обаче беше по-добре от другата, печално запоена към лявата му страна — ей там, на около миля разстояние.

Той сочеше толкова добре, колкото можеше и очевидно искаше да бъде съвсем ясно, че го правеше толкова добре, колкото можеше — през мъглата, над тръстиките, към част от блатото, която изглеждаше точно така, както и всяка друга част от блатото.

— Там — повтори той. — Аз бях нещо като знаменитост на времето.

Вълнение обхвана дюшека. Той никога не беше чувал на Скорншелъс Зета да са държани речи, определено не и от знаменитости. Вода запръска от него, когато по гърба му проглърира тръпка.

Той направи нещо, което дюшеците рядко си правят труда да направят. Като събра всички сили, той изправи продълговатото си тяло във въздуха и го задържа така няколко секунди, треперейки, докато надничаше през мъглата над тръстиките към онова място от блатото, което Марвин бе посочил. Дюшекът без разочарование установи, че мястото беше съвсем същото, като всяко друго място в блатото. Усилието беше прекалено голямо за него и той се фдоджна обратно в локвата си, заливайки Марвин с воняща кал, торф и буреняци.

— Аз бях знаменитост — безжизнено и тъжно се обади роботът — за кратко време. Беше резултат от чудното ми спасение от една гибел почти толкова прекрасна, колкото и смъртта в сърцето на пламтящо слънце, за което горчиво съжалявам. Можеш да се досетиш по състоянието ми — добави той, — как съм се разминал на косъм. Бях спасен от търговец на метални отпадъци, представи си само! Ето ме сега тук — мозък с размерите на… няма значение.

Известно време той се тътреше яростно.

— Той ме поправи и ме уреди с този крак. Омразен е, нали? Той ме продаде на една Мозъчна зоологическа градина. Бях космически експонат. Трябваше да седя на един сандък и да разказвам историята си, докато посетителите ми казваха да не падам духом и да мисля оптимистично. „’Айде, усмихни се, малко роботче“ — викаха ми те — „’айде, дай ни една усмивчица.“ Аз им обяснявах, че да ме накараш да се усмихна, значи да прекараш няколко часа в една работилница с гаечен ключ и това вървеше добре.

— Речта — подкани го дюшекът. — Копнея да чуя речта ти в блатата.

— Имаше мост, построен над блатата. Киберструктурен хипермост, дълъг стотици мили, за да минават йонните бъгита и камиони през блатото.

— Мост? — куърна дюшекът. — Тук в блатото?

— Мост — потвърди Марвин, — тук в блатото. Трябваше да съживи икономиката на Скорншелската Система. Изтощиха цялата икономика на Скорншелската Система, за да го построят. Помолиха ме да го открия. Бедните глупаци.

Започна леко да вали, фини капчици се промъкваха през мъглата.

— Стоях на платформата. На стотици мили пред мен и на стотици мили зад мен се простираше мостът.

— Блестеше ли? — ентузна дюшекът.

— Блестеше.

— Царствено ли се простираше?

— Царствено се простираше.

— Като сребриста нишка ли се беше проточил надалеч в невидимата мъгла?

— Да — каза Марвин. — Искаш ли да чуеш тази история?

— Искам да чуя речта ти — отвърна дюшекът.

— Ето какво казах. Аз казах: „Бих искал да кажа, че за мен е голямо удоволствие, чест и привилегия да открия този мост, но не мога, защото всичките ми лъжливи вериги са неизправни. Мразя ви и ви презирам всичките. А сега обявявам тази нещастна киберструктура за открита за лекомислена злоупотреба от всеки, който реши да я прекоси.“ И се включих в откриващите кръгове.

Марвин спря, припомняйки си момента.

Дюшекът се развълрира и глърира. Той се плуткаше, гупваше и уиломваше, правейки последното по особено флупав начин.

— Вуун — уърфна той най-накрая. — А беше ли величествен повод?

— Оправдано величествен. Целият дълъг хиляда метра мост спонтанно сгъна блестящата си снага и потъна, плачейки в блатото, като повлече след себе си всички присъстващи.

На това място от разговора настъпи тъжна и ужасна пауза, през която сякаш стотици хиляди гласове казаха с изненада „уоп“, а отбор бели роботи се спуснаха от небето подобно на семена от глухарче, носени от вятъра в стегната бойна част. В един насилствен и неочакван момент те всички бяха там, в блатото, отвивайки с гаечен ключ изкуствения крак на Марвин, а после отново изчезнаха в кораба си, който издаде едно „фууп“.

— Виждаш ли с какви работи трябва да се боря? — каза Марвин на гобещия дюшек.

Изведнъж, секунди по-късно, роботите отново се върнаха за още едно насилие и този път, след като си тръгнаха, дюшекът остана сам в блатото. Той се плуткаше с удивление и тревога. Едва ли не лърголеше от страх. Изправи се да погледне над тръстиките, но нищо не се виждаше, нито робот, нито бляскащ мост, нито кораб, само още тръстики. Дюшекът се ослуша, но вятърът не носеше друг звук, освен вече познатия звук на полу-откачени етимолози, подвикващи си в далечината през мрачното блато един на друг.