Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (33)

Животът, Вселената и Всичко останало

И накрая те отново бяха на път.

В един момент, на Артър Дент никак не му се искаше. Той твърдеше, че Бистроматичното Задвижване му разкрило, че времето и пространството са едно цяло, че разумът и Вселената са едно цяло, че възприятието и реалността са едно цяло, че колкото повече пътуваш, толкова повече оставаш на едно място и че колкото до едното и другото, той повече би предпочел просто да го оставят за малко на мира и да сложи ред в главата си, която сега е едно цяло с Вселената, така че няма много да се забави и после ще си почине едно хубаво, ще натрупа малко опит в летенето и ще се научи да готви, което винаги е жадувал. Кутията гръцки зехтин беше сега най-ценната му придобивка и той каза, че начинът, по който тя неочаквано се била появила в живота му, му дал определено усещане за целостта на нещата, което, което го карало да се чувства.

Той се прозя и заспа.

На сутринта; докато останалите се готвеха да го закарат на някоя тиха и идилична планета, където не биха имали нищо против да си дрънка подобни работи, те внезапно хванаха сигнали за помощ, издавани от някакъв компютър. Заеха се да изяснят нещата.

Малък и очевидно неповреден космически кораб от класа Мерида танцуваше странен малък джиг^[1] в пустошта. Краткият компютърен преглед показа, че корабът е съвсем наред, компютърът му също, но пилотът е луд.

— Полулуд, полулуд — настоя човекът, докато го пренасяха, буйстващ неистово, на борда.

Беше журналист от Ежедневния Звезден Справочник. Успокоиха го и пратиха Марвин да му прави компания, докато той не обеща, че ще се опита да говори свързано.

— Правех репортаж за един процес — каза той най-накрая — на Аграбътон.

Повдигна хилавите си рамене с широко ококорени очи. Бялата му коса изглежда махаше на някой познат в съседната стая.

— Спокойно, спокойно — обади се Форд. Трилиън положи успокоително ръката си върху рамото му.

Мъжът отново се отпусна назад и се вторачи в тавана на корабния болничен отсек.

— Делото — каза той — сега е без значение, но там имаше един свидетел свидетел човек на име на име Прак. Странен и затрудняващ човек. Накрая бяха принудени да му вкарат наркотик, за да го принудят да каже истината, наркотик на истината.

Очите на журналиста се търкаляха безпомощно в главата му.

— Вкараха му прекалено много — леко захленчи той. — Вкараха му прекалено много. — Човекът започна да плаче. — Мисля, че роботите бутнаха ръката на хирурга.

— Роботите? — попита остро Зейфод. — Какви роботи?

— Някакви бели роботи — захриптя човекът шепнешком — нахлуха в съдебната зала и свиха съдийския скиптър, Аграбътонския Скиптър на Правосъдието, отвратително Перспексово нещо. Не знам за какво им трябваше — той започна отново да плаче. — И мисля, че бутнаха ръката на хирурга.

Мъжът поклати глава безпомощно и печално, очите му се присвиха от болка.

— И когато процесът продължи — зашепна той хлипайки — попитаха Прак, за едно злощастно нещо. Попитаха го — той направи пауза и потръпна — дали ще каже Истината, Цялата Истина и Нищо Друго, освен Истината. Само че, не разбирате ли?

Изведнъж той се надигна на лакти и закрещя.

— Те му бяха вкарали прекалено много от наркотика! Мъжът рухна отново, стенейки тихо. — Много прекалено много прекалено много прекалено много прекалено…

Другите, събрани около леглото му, се спогледаха. По гърбовете им пробягаха тръпки.

— Какво стана? — попита накрая Зейфод.

— О, той им каза — яростно заговори мъжът — доколкото знам, казва им и в момента. Странни, ужасни неща ужасни, ужасни! — изпищя той.

Опитаха се да го успокоят, но той с мъка се изправи отново на лакти.

— Ужасни неща, неразбираеми неща — крещеше той — неща, от които човек може да полудее!

Мъжът се вторачи безумно в тях.

— Или в моя случай — каза той — да полудее наполовина. Аз съм журналист.

— Искаш да кажеш — тихо каза Артър — че си свикнал да се сблъскваш с истината?

— Не — отвърна човекът с объркана гримаса. — Искам да кажа, че си намерих извинение и си тръгнах по-рано.

Той изпадна в кома, от която излезе веднъж и за малко.

Използвайки момента, те успяха да изкопчат от него следното:

Когато станало ясно, какво става и когато станало ясно, че Прак нямало начин да бъде спрян да твърди, че това е истината в нейната абсолютна и окончателна форма, залата била опразнена.

Не само че я опразнили, ами и я запечатали заедно с Прак вътре. Издигнали стоманени стени около нея и, просто за всеки случай, инсталирали бодлива тел, електрически огради, блата с крокодили и три по-големи армии, така че никой никога да не може да чуе какво говорел Прак.

— Жалко — каза Артър. — Бих искал да чуя какво има да ми каже. Вероятно той ще знае какъв е Въпросът на Вечния Отговор. Винаги ме е безпокояло, че така и не го открихме.

— Намисли си число — каза компютърът — каквото и да е.

Артър му каза телефонния номер на информацията на железопътната гара Кингс Крос, защото си мислеше, че тоя номер все трябва да има някаква функция и че тя, може би, е именно тази.

Компютърът инжектира числото в реконструирания Невероятностен Двигател на кораба.

В Относителността, Материята казва на Пространството как да се огъне, а Пространството казва на Материята как да се движи.

„Златно Сърце“ каза на пространството да се върже на възел и се паркира от вътрешната страна на стоманената стена около Аграбътонската Съдебна Палата.

 

Съдебната зала имаше аскетичен вид, едно огромно тъмно помещение, предназначено без съмнение повече за Правосъдие, отколкото, например, за Удоволствие. Човек не би организирал вечерен прием там — поне не и успешен. Обстановката би потиснала гостите.

Таваните бяха високи, сводести и много мрачни. Оттам надничаха сенки със суров и решителен вид. Облицовката на стените и скамейките, фурнирът на колоните, всички те бяха направени от най-мрачните и най-сурови дървета от страховитата Гора на Арглебард. Масивният черен Подиум на правосъдието, доминиращ в центъра на помещението, беше едно гравитационно чудовище. Дори и да можеше да проникне слънчев лъч толкова навътре в Аграбътонския комплекс на Правосъдието, той би се обърнал обратно и изскочил моментално навън.

Артър и Трилиън влязоха първи, докато Форд и Зейфод смело пазеха ариергарда.

Отначало всичко изглеждаше потънало в мрак и пустота. Стъпките им отекваха глухо в залата. Беше странно. Отвън всички защити бяха все още включени. Те бяха проверили внимателно. Затова бяха предположили, че казването на истината би трябвало да продължава.

Но нямаше нищо.

Тогава, след като очите им привикнаха с мрака, те забелязаха притъпено червено сияние в ъгъла, а зад сиянието и жива сянка. Насочиха фенерче натам.

Прак се беше изтегнал на една скамейка, пушейки безразлично цигара.

— Здрасти — каза той с леко помахване. Гласът му проехтя в залата. Беше малко човече с рядка коса. Седеше с прегърбени рамене, а краката и ръцете му се поклащаха. Дръпна от цигарата си.

Те се вторачиха в него.

— Какво става тука? — попита Трилиън.

— Нищо — каза мъжът и поклати рамене.

Артър насочи фенерчето си право в лицето му.

— Мислехме — каза той — че трябва да казвате Истината, Цялата Истина и Нищо Друго освен Истината.

— А, това ли — каза Прак. — Даа. Казвах я. Свърших. Няма нищо чак толкова, колкото си въобразяват хората. Въпреки, че една част е твърде забавна.

Внезапно той избухна в около три секунден маниакален смях и после спря. Седеше си там, поклащайки главата и колената си. Дръпна си от цигарата с идиотска полуусмивка.

Форд и Зейфод пристъпиха напред от сенките.

— Разкажи ни за това — каза Форд.

— О, сега не мога да си спомня нищо — каза Прак. — Мислех да си запиша това-онова, но отначало не можех да намеря писалка, а после си помислих, за к’во да се натягам?

Последва дълго мълчание, през което им се стори, че почувстваха как Вселената остаря с една идея. Прак гледаше втренчено в светлината на фенерчето.

— Нищо ли? — попита накрая Артър. — Нищо ли не си спомняш?

— Нищо. Освен, че повечето от нещата се отнасяха за някакви жаби, това си спомням.

Внезапно той отново избухна в смях, тропайки с крака по пода.

— Няма да повярвате на някои от нещата за жабите — задъхано каза той. — Айде да се измъкваме оттука и да си потърсим някоя жаба. Момче, ще ги видя ли някога в нова светлина! — Прак скочи на крака и затанцува един миниатюрен малък танц. После спря и си дръпна дълбоко от цигарата.

— Айде да си намерим жаба, на която да мога да се смея — каза той просто. — Както и да е, вие кои сте, момчета?

— Дойдохме да те потърсим — каза Трилиън, нарочно без да скрива разочарованието в гласа си. — Казвам се Трилиън.

Прак кимна.

— Форд Префект — каза Форд Префект и сви рамене.

Прак кимна.

— А аз — каза Зейфод, когато прецени, че е изчакал достатъчно дълго последвалото мълчание, за да направи тежкото си изявление, което не можеше да бъде подметнато току-тъй — съм Зейфод Бийбълброкс.

Прак кимна.

— Кой е тоя образ? — попита Прак, повдигайки рамо към Артър, който в момента мълчеше, изгубен в разочарованите си мисли.

— Аз ли? — попита Артър. — О, аз се казвам Артър Дент.

Прак опули очи.

— Без майтап? — излая той. — Ти си Артър Дент? Оня Артър Дент?

Той залитна назад, като се хвана за стомаха и се разтърси от нов пароксизъм на смях.

— Ей, помисли си само, да те срещна теб! — задъхваше се той. — Момче — извика той — ти си най- оу, остави жабите на мира!

Виеше и пищеше от смях. Падна обратно на пейката. Крещеше и викаше истерично. Плачеше от смях, риташе с крака във въздуха, удряше се по гърдите. Постепенно се усмири, дишайки тежко. Погледна към тях. Погледна към Артър. Падна отново назад, заливайки се от смях. Накрая заспа.

Артър стоеше със стиснати зъби, докато другите отнасяха коматозния Прак към кораба.

— Преди да вземем Прак — каза Артър — мислех да се махам. Все още искам и мисля, че трябва да го направя колкото се може по-скоро.

Другите кимнаха мълчаливо. Мълчанието им беше слабо нарушавано само от тежкия приглушен и далечен истеричен смях, който се носеше от каютата на Прак. Тя се намираше в най-отдалечената част на кораба.

— Разпитвахме го — продължи Артър — или най-малкото, вие го разпитвахте — аз, както ви е известно, не мога да го доближа — за всичко, но изглежда той няма какво да каже. Освен някои разпокъсани работи, изтървани случайно, и разни неща за жабите, които аз не желая да чувам.

Другите се опитаха да не се засмеят тъпашки.

— Сега, аз пръв бих оценил шегата — каза Артър, но трябваше да изчака другите да престанат да се смеят.

— Аз пръв — той отново спря. Този път спря и се заслуша в тишината. Този път наистина беше настъпила тишина и то твърде внезапно.

Прак беше млъкнал. Дни наред бяха живели с непрестанното маниакално кикотене, отекващо из кораба, прекъсвано само отвреме-навреме от кратки периоди на подхилване и спане. Самата душа на Артър беше скована от параноя.

Това не беше тишината от спането. Чуваше се звънец. Един поглед към таблото им подсказа, че звънецът беше натиснат от Прак.

— Той не е добре — каза тихо Трилиън. — Непрестанното смеене му съсипва организма.

Устните на Артър се свиха, но той нищо не каза.

— По-добре да идем да го видим — каза Трилиън.

 

Трилиън излезе от каютата със сериозно лице.

— Иска ти да влезеш — обърна се тя към Артър, който пък стоеше със сурово и стиснало устни лице. Той бръкна дълбоко в джобовете на халата си и се опита да измисли нещо, което да не звучи приятно и което да каже. Стори му се ужасно нелюбезно, но не можа да го каже.

— Моля те — каза Трилиън.

Артър сви рамене и влезе, като понесе със себе си суровото си и стиснало устни лице, въпреки реакцията, която то винаги предизвикваше у Прак.

Погледна надолу към мъчителя си, който лежеше притихнал в леглото, бледен и изпит. Дишаше много леко. Форд и Зейфод стояха до леглото с неловко изражение.

— Искал си да ме питаш нещо — каза Прак с тънък гласец и леко се изкашля.

Само кашлицата беше достатъчна Артър да се наежи, но после му се размина и той омекна.

— Откъде знаеш това? — попита той.

Прак немощно сви рамене.

— Щото е истина — простичко отвърна той.

Артър се досети.

— Да — провлачи той твърде напрегнато. — Аз имах въпрос. Или по-скоро това, което имам е Отговор. Исках да знам какъв е Въпросът.

Прак съчувствено кимна и Артър малко се поотпусна.

— То е ами, то е дълга история — каза той — но Въпросът, който бих искал да знам, е Вечният Въпрос за Живота, Вселената и Всичко Останало. Знаем единствено, че Отговорът е Четиридесет и Две, което е малко изнервящо.

Прак кимна отново.

— Четиридесет и Две — каза той. — Да, така е.

Направи пауза. По лицето му преминаха сенките на мисли и спомени, подобно на сенките на облаците, преминаващи по земята.

— Боя се — каза той накрая — че Отговорът и Въпросът се изключват взаимно. Познанието за едното логически изключва познанието за другото. Невъзможно е да се знаят и двете за една и съща Вселена.

Отново направи пауза. По лицето на Артър пропълзя разочарование и се сви на обичайното си място.

— Освен — каза Прак, като се мъчеше да изглади една мисъл — ако то се случи. Тогава, изглежда, Въпросът и Отговорът просто ще се съкратят взаимно и ще отнесат със себе си Вселената, която тогава ще бъде заменена от нещо още по-чудновато и неразгадаемо. Вероятно това вече се е случило — добави той със слаба усмивка, — но има голяма доза Несигурност по въпроса.

Слабо подхилкване премина през него.

Артър седна на един стол.

— Е, добре — каза той съкрушено — надявах се просто, че би трябвало да има някакъв смисъл.

— Знаеш ли — каза Прак — приказката за Смисъла?

Артър каза, че не я знае, а Прак отвърна, че знае, че той не я знае. Той я разказа.

Една нощ, каза той, в небето на една планета се появил космически кораб, явление, което планетата дотогава не била виждала. Тя се казвала Далфорсас, а корабът бил този. Появил се като блестяща нова звезда, която се движела тихо в небесата.

Примитивните племена, които седели сгушени в Студените Склонове на Хълма, вдигнали поглед нагоре от димящите си нощни питиета и сочели с пръсти, като се кълнели, че били видели поличба — поличба от боговете си, която означавала, че сега те трябвало да се надигнат и да размажат най-накрая Принцовете от Долините.

От високите кули на палатите си, Принцовете на Долините погледнали нагоре и видели искрящата звезда и непогрешимо я приели за поличба от боговете си, която означавала, че трябва да отидат и да приключат с проклетите Племена от Студените Склонове на Хълма.

А между тях, Обитателите на Гората погледнали в небето и видели появата на новата звезда. Видели я със страх и разбиране, защото въпреки, че никога преди това не били виждали подобно нещо, те също разбирали съвсем ясно, какво вещаела тя. Те привели глави в отчаяние.

Знаели, че когато идвали дъждовете, това било поличба.

Когато дъждовете отминавали, това било поличба.

Когато се надигали ветровете, това било поличба.

Когато ветровете утихвали, това било поличба.

Когато в средата на нощта при пълнолуние се раждал козел с три глави, това било поличба.

Когато през деня се раждала напълно нормална котка или свиня, без каквито и да било усложнения при раждането, или дори просто дете с чип нос, това също често се смятало за поличба.

Така че, нямало съмнение, че новата звезда в небето била поличба от особено разтърсващ ранг.

А всяка нова поличба означавала едно и също нещо — че Принцовете от Долините и Племената от Студените Склонове на Хълма ще си разкажат играта един на друг.

Това само по себе си не би било толкова лошо, освен че Принцовете от Долините и Племената от Студените Склонове на Хълма винаги си избирали да си разказват играта в Гората и винаги Обитателите на Гората си патели най-много от това, макар че, доколкото можели да разберат, това нямало нищо общо с тях.

И понякога, след някои от най-страшните кръвопролития, Обитателите на Гората изпращали вестоносец или при предводителя на Принцовете от Долините, или при предводителя на Племената от Студените Склонове на Хълма, който да настоява да му обяснят, какъв е Смисъла на това нетолерантно поведение.

А предводителят, който и да било от двамата, дръпвал вестоносеца настрана и му обяснявал Смисъла, бавно, внимателно и много подробно за по-главните детайли.

И най-ужасното нещо било, че той бил много голям. Бил много ясен, много рационален и труден. Вестоносецът провисвал глава, натъжавал се и се чувствал глупаво, че не е могъл да разбере, колко трудно и сложно място е реалният свят и колко трудности и парадокси трябва да се преглътнат, за да живееш в него.

— Разбираш ли сега? — го запитвал предводителят.

Вестоносецът мрачно кимвал.

— И разбираш, че тези битки трябва да се състоят?

Още едно мрачно кимване.

— И защо трябва да се състоят в Гората, и защо в интерес на всекиго е, включително и за Обитателите на Гората, че така би трябвало да бъде?

— …Ъъ…

— В края на краищата.

— Ъ, да.

И вестоносецът разбрал Смисъла и тръгнал да се връща при своя народ в Гората. Но когато наближил, както си вървял в Гората между дърветата, изведнъж разбрал, че всичко, което си спомнял за Смисъла, било само колко ужасно ясни изглеждали аргументите на предводителя. Не можел да си спомни, обаче, какъв бил всъщност този Смисъл.

А това, разбира се, било голяма утеха, когато следващия път Племената и Принцовете се появили палейки и рушейки, и убивали всеки Обитател на Гората по пътя си.

 

Прак спря разказа си и се закашля патетично.

— Аз бях вестоносецът — каза той, — след като битките се разгоряха особено жестоко след появяването на вашия кораб. Много от нашите хора умряха. Мислех, че ще мога да занеса Смисъла. Отидох и предводителят на Принцовете ми го каза, но по пътя обратно, той ми се изплъзна и се разтопи в главата ми като снега напролет. Това беше преди много години и оттогава станаха много неща.

Той погледна нагоре към Артър и лекичко се захили.

— Има още едно нещо, което си спомням от наркотика на истината. Освен жабите. То е последното послание на Бога към сътворението си. Искате ли да го чуете?

За момент те не знаеха, дали да приемат това на сериозно.

— Истина е — каза той. — Съвсем. Без майтап.

Гърдите му се повдигнаха немощно и той с усилие си пое въздух. Главата му леко трепереше.

— Не ми направи силно впечатление, когато в началото разбрах какво представлява то — каза той, — но като си спомня сега, колко силно впечатление ми направи Смисъла на Принцовете и колко скоро след това не можех да си спомня нищо от него, си мисля, че посланието на Бога може да е много по-полезно. Искате ли да знаете какво е то? Искате ли?

Те кимнаха безмълвно.

— Обзалагам се, че искате. Щом толкова ви интересува, предлагам ви да отидете и сами до проверите. Написано е с високи тридесет фута букви на върха на Планините Квентулус Квазгар в страната Севорбеупстри от планетата Прелиумтарн, трета поред от слънчевата система Зарс в Галактически сектор QQ7 Активно J Гама. Пазено е от Лачествения Вантрашел от Лоб.

Това изявление беше последвано от дълго мълчание, което най-накрая Артър наруши.

— Извинявай, къде е това? — попита той.

— Написано е — повтори Прак — с високи тридесет фута огнени букви на върха на Планините Квентулус Квазгар в страната Севорбеупстри от планетата…

— Извинявай — каза Артър пак — кои планини?

— Планините Квентулус Квазгар в страната Севорбеупстри на планетата.

— Коя страна каза? Не можах добре да чуя.

— Севорбеупстри, на планетата…

— Севорбе-какво?

— О, за Бога — каза Прак и умря раздразнен.

През следващите дни Артър мисли върху това послание, но накрая реши, че няма да се остави то да го обсеби и настоя да се придържат към първоначалния му план да си намерят някоя малка хубава планета, на която да се заселят и да заживеят тих уседнал живот. След като спаси Вселената два пъти в един и същи ден, беше решил, че вече може да кара по-полека.

Оставиха го на планетата Криккит, която отново се беше превърнала в идилично и пасторално местенце, макар и песните на местните жители понякога да му лазеха по нервите.

Той прекара дълго време в летене.

Научи се да общува с птиците и откри, че разговорите им бяха фантастично скучни. В тях вечно ставаше дума за скоростта на вятъра, размаха на крилата, съотношението на силата към тежестта и прекалено много за горските плодове. За нещастие се оказа, че веднъж научил езика на птиците, човек бързо разбира, че въздухът е изпълнен с него през цялото време — едно безсмислено птичешко бръщолевене. Никакво избавление.

Ето защо накрая Артър заряза този спорт и се научи да живее на земята, което правеше с удоволствие, въпреки многото безсмислено бръщолевене, което и долу също така чуваше.

Един ден, докато се разхождаше из полята, като си тананикаше една възхитителна мелодия, която беше чул напоследък, един сребрист космически кораб се спусна от небето и кацна пред него.

Отвори се люк, показа се стълба и по нея се спусна високо сиво-зелено извънземно, което се отправи към Артър.

— Артър Фили — каза то, после се вгледа остро в него и в бележника си. Направи гримаса. Погледна пак нагоре към Артър.

— Май съм те минавал вече, нали? — попита той.