Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (29)

Глава XXX

Какъвто си беше готин, Зейфод Бийбълброкс пълзеше смело в един тунел. Беше доста смутен, но така или иначе продължаваше упорито да пълзи, защото беше много смел.

Беше смутен от нещо току-що видяно, но не и на половина толкова, колкото щеше да бъде от нещо, чуто след малко, така че сега би било най-добре да обясним къде точно се намираше той.

Намираше се в Бойната Зона на Роботите, на много мили над повърхността на планетата Криккит.

Атмосферата тук беше разредена и сравнително незащитена от разните лъчения или каквото и да било, което на Космоса би му хрумнало да запрати в тази посока.

Беше паркирал „Златно Сърце“ между скупчените неясни грамадни корпуси, с които тук небето над Криккит беше фрашкано и беше влезнал, както изглеждаше, в най-голямата и най-важна сграда, въоръжен само със Запната си пушка и нещо за главоболието си.

Озова се в дълъг, широк и лошо осветен коридор, където можеше да се скрие, докато измисли какво да прави по-нататък. Скри се, защото на всеки пет минути един Криккитски робот минаваше по коридора. И въпреки, че до този момент животът му в лапите им беше един вид замайващ, същевременно беше и твърде наситен с болка, така че Зейфод нямаше намерение да подлага на изпитание онова, което с половин уста можеше да нарече добър късмет.

Беше се свил в едно помещение, водещо встрани от коридора и беше открил, че се намира в огромна и лошо осветена стая.

Всъщност тя представляваше музей с един единствен експонат — катастрофата на космически кораб. Корабът беше ужасно обгорен и размазан и сега, когато Зейфод беше наваксал малко от пропуснатото от Историята на Галактиката, заради напразните му опити да прави секс с момичето от съседния киберкуб в училище, той интелигентно отгатна, че това беше катастрофиралият кораб, преминал през Облакът Прах преди всичките тези десет трилиона години и дал началния тласък на всичко останало.

Но нещо не беше наред в кораба и това го беше смутило.

Корабът беше катастрофирал наистина. Беше наистина обгорял, но достатъчно краткия за едно набито око преглед показваше, че това не е истински космически кораб. Изглеждаше като макет едно към едно — беше солидно копие. С други думи, беше много полезна вещ, ако внезапно решиш да си направиш космически кораб, но не знаеш как. Във всеки случай не беше нещо, което би полетяло. Зейфод все още умуваше над това — всъщност, тъкмо беше почнал да умува — когато усети, че в другата част на стаята се отвори някаква врата, през която влязоха групичка Криккитски роботи с малко мрачен вид.

Зейфод не искаше да се забърква с тях и, като реши, че както дискретността е по-хубавата страна на доблестта, така и шубето е по-хубавата страна на дискретността, той доблестно се скри в един шкаф.

Оказа се, всъщност, че шкафът е горната част на шахта, която водеше надолу през един помощен отвор към широк вентилационен тунел. Зейфод се спусна в него и започна да пълзи, както и го намерихме в началото.

Не му харесваше. Беше студено, тъмно и страшно неудобно, а това го плашеше. При първа възможност — една друга шахта на стотина ярда по-надолу — той изпълзя от тунела.

Този път се озова в по-малка стая, която се оказа компютърният център. Зейфод се озова в тъмното тясно пространство между конзолата на огромен компютър и стената.

Той бързо разбра, че не е сам в стаята и тръгна пак да си ходи, когато се заслуша с интерес в разговора на присъстващите.

— Роботите, сър — каза един глас. — С тях става нещо.

— Какво по-точно?

Това бяха гласовете на двама Военнокомандващи Криккитчани. Всички Военнокомандващи живееха горе в небето в Бойната Зона на Роботите и бяха добре имунизирани против капризните съмнения и колебания, които бяха обзели техните събратя на повърхността на планетата.

— Ами, сър, мисля, че, просто така да се каже, че те не са във фаза с бойното си усърдие и че сега ще трябва да детонираме свръхновата бомба. За много краткото време, откакто ни освободиха от опаковката.

— Към същността.

— На роботите не им доставя удоволствие, сър.

— Какво?

— Войната, сър, изглежда ги потиска. Като че ли ги е налегнала умора от света, или може би би трябвало да се каже умора от Вселената.

— Ами, това е в реда на нещата, те са направени, за да ни помагат да я разрушим.

— Да, ама те намират, че това е трудна работа, сър. Те са поразени от известна доза вялост. Намират, че им е трудно да се справят със задачата. Липсва им уумф.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Ами, мисля, че те са много потиснати от нещо, сър.

— Какви, ги дрънкаш, за Криккит?

— Ами, в няколкото малки набега, които извършиха напоследък, изглежда влизат в бой, вдигат оръжието си да стрелят и внезапно си казват: „Защо да се занимаваме с тия глупости? За какво, космически казано, е цялата тая работа?“. И също така, те просто са малко уморени и малко мрачни.

— И тогава с какво се занимават?

— Ъ, с квадратични уравнения главно, сър. Във всеки случай идиотски трудни. А после се надуват.

— Надуват се?

— Да, сър.

— Къде се е чуло и видяло някога, роботите да се надуват?

— Не знам, сър.

— Какъв беше този шум?

Беше шумът от изнизването на Зейфод, който се махаше с въртяща се глава.