Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (26)

Глава XXVI

— Не знам — каза Зейфод, както му се струваше, за тридесет и седми път. — Можеха да ме убият, но не го направиха. Вероятно просто са решили, че съм голям симпатяга или нещо подобно. Бих могъл да ги разбера.

Останалите мълчаливо отбелязаха мнението си по този въпрос.

Зейфод лежеше върху студения под на палубата за полети. Гърбът му сякаш се бореше с пода, докато болката преминаваше с тътен през тялото му и го халосваше тежко по главите.

— Мисля — прошепна той, — че нещо не е в ред с тези галванизирани приятелчета, има нещо по начало изчанчено.

— Те са програмирани да убиват всекиго — отбеляза Слартибартфаст.

— Това — изхриптя Зейфод между болезнените преминавания на болката — би могло да е така. — Не изглеждаше напълно убеден.

— Ей, бейби, — обърна се той към Трилиън с надеждата, че това ще компенсира предишното му държание.

— Добре ли си? — попита тя нежно.

— йее — отвърна той, — екстра съм.

— Хубаво — каза тя и отиде да си помисли. Вторачи се в огромния визиекран над пилотските кресла, щракна някакво копче и го включи да предава местните изображения. Едно от тях беше празнотата на Облака Прах. Другото беше слънцето на Криккит. Третото беше самата Криккит. Трилиън трескаво започна да ги превключва едно след друго.

— Е, в такъв случай, сбогом Галактика. — каза Артър, плесна се по колената и се изправи.

— Не, — обади се мрачно Слартибартфаст. — Нашият път е ясен. — Той сбърчи веждата си до степен, че в нея можеше да се засади някой от по-дребните кореноплодни зеленчуци. Изправи се и закрачи. Когато отново заговори, това, което каза го изплаши толкова много, че трябваше пак да седне.

— Трябва да слезем на Криккит — каза той. Дълбока въздишка разтърси старата му снага, а очите му почти задрънчаха в очните ябълки.

— За пореден път — добави той — се провалихме патетично. Твърде патетично.

— Това — каза тихо Форд — е, защото не ни пука достатъчно. Казах ви.

Той метна краката си върху конзолата с прибори и зачопка отривисто нещо покрай нокътя си.

— Но ако не се решим да действаме — възрази раздразнено старецът, като че ли се бореше с нещо дълбоко незаинтересовано в самата си същност, — тогава всички ние ще бъдем унищожени, ще загинем. За това сигурно ти пука?

— Не достатъчно, че да искам да ме убият заради това — отвърна Форд. Той надена на лицето си нещо като куха усмивка и я хвърли към всички, които искаха да я видят.

Слартибартфаст очевидно намираше тази гледна точка за доста примамлива и се заборичка с нея. Обърна се към Зейфод, който от болка скърцаше със зъби и се потеше обилно.

— Ти сигурно трябва да имаш някаква идея — каза той, — защо ти пощадиха живота. Изглежда ми твърде странно и необичайно.

— Май си мисля, че те самите не знаят защо — сви рамене Зейфод. — Казах ви. Цапардосаха ме възможно най-слабо, просто само изгубих съзнание, нали така? Натовариха ме на кораба си, стовариха ме в един ъгъл и ме забравиха. Като че ли се стесняваха от присъствието ми там. Ако кажех нещо, само ме фраскаха пак. Страхотно си побъбрихме. „Хей, ъх!“ „Ей ти там, здрасти, ъх!“ „Чудя се, ъх!“ Забавляваха ме с часове, знаеш. — Той отново потръпна.

Зейфод си играеше с нещо в ръцете си. Показа го.

Беше Златната Греда — Златното Сърце, сърцето на Безкрайно Невероятностния Двигател. Само това и Дървената Колона бяха оцелели при разрушаването на Ключалката.

— Чух, че корабът ти не е за изхвърляне — каза той. — Какво ще кажеш да ме хвърлиш до моя преди да…

— Няма ли да ни помогнеш? — попита Слартибартфаст.

— Ни? — обади се остро Форд. — Кои ни по-точно?

— С удоволствие бих останал да ви помагам да спасите Галактиката — натърти Зейфод, докато се повдигаше на рамената си, — но имам майка и баща на чифт глави и усещам, че се задават един куп малки главоболия. Но следващия път, когато има нужда да се спасява, аз съм насреща. Хей, Трилиън бейби?

Тя се огледа за миг.

— Да?

— Искаш ли да дойдеш? „Златно Сърце“! Вълнение и приключение и истински див купон?

— Отивам на Криккит — отсече тя.