Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (22)

Глава XXII

Артър лежеше, мятайки се от болка, върху парче откъртен и разнебитен стоманобетон. Краищата на минаващия облак го пошляпваха. Смущаваха го звуците на вяло забавление някъде зад него.

Дочу шум, който не можа да идентифицира веднага, отчасти защото не знаеше мелодията на „Оставих си крака на Джаглан Бета“ и отчасти защото оркестърът, който я свиреше, беше много изморен и някои оркестранти свиреха в три-четвърти, други в четири-четвърти, а трети в нещо като тортоподобен pr²такт, всеки според количеството сън, успял да си навакса напоследък.

Артър лежеше и дишаше тежко във влажния въздух. Опита се да се пораздвижи, за да провери, къде е ранен. Където и да се пипнеше, го болеше. След известно време си даде сметка, че това се дължи всъщност на болката в ръката му. Изглежда си беше изкълчил китката. Гърбът също го болеше, но скоро със задоволство установи, че не е ранен тежко, а само ожулен и леко потресен, но кой ли не би бил? Артър се зачуди, какво ли търси една летяща сграда в облаците.

От друга страна, на него самия би му се сторило малко трудно да даде някакво задоволително обяснение на собственото си присъствие там, така че реши, че той и сградата ще трябва просто да се примирят един с друг. Погледна нагоре от мястото, където лежеше. Зад него се издигаше стена от избелели и омацани каменни плочи — самата сграда. Артър изглежда лежеше на нещо като бордюр или корниз, простиращ се на близо три или четири фута встрани около зданието. Това беше голямо парче земя, в което са били основите на зданието с купона и което то беше понесло със себе си, за да има какво да го крепи откъм долния му край.

Артър нервно се изправи и внезапно, докато поглеждаше от ръба, му се зави свят до прилошаване. Притисна се назад до стената, мокър от мъглата и от пот. Главата му плуваше свободен стил, а в стомаха му някой бичеше бътерфлай.

Въпреки че се беше добрал тук горе със собствени сили, не можеше да се осмели дори само да си помисли за гадната пропаст пред себе си. Нямаше намерение да си проверява късмета, скачайки долу. Нямаше намерение да се приближава и на инч по-близо до ръба.

Притисна здраво сака до себе си и се запромъква плътно по стената с надеждата да открие врата. Солидната тежест на кутията зехтин му вдъхваше увереност.

Той се запромъква към най-близкия ъгъл с надеждата, че стената от другата страна ще предложи повече възможности за влизане, отколкото отсамната, която не предлагаше нито една.

Повдигаше му се от шубе от неравномерния полет на сградата и след известно време измъкна хавлията от сака си и направи с нея нещо, което утвърди за сетен път челното й място в списъка от необходими вещи, без които си загубен, ако кръстосваш Галактиката на стоп. Той я омота около главата си, така че да не може да вижда какво става.

Краката му се промъкваха по земята. Протегнатата му ръка се плъзгаше по стената.

Най-накрая той стигна ъгъла и ръката му, докато опипваше ръба на сградата, се сблъска с нещо, което така го шокира, че той за малко не полетя надолу. Беше една друга ръка.

Двете ръце се сграбчиха.

Артър отчаяно се мъчеше да използва другата си ръка, за да смъкне хавлията от очите си, но тя държеше сака със зехтина, виното и пощенските картички от Санторини, а той хич не искаше да го остави на земята.

Артър изживя един от онези „себе“ моменти, един от онези моменти, когато внезапно се обръщаш, поглеждаш се и си казваш „Кой съм аз? Какво смятам да правя? Какво съм постигнал? Добре ли я карам?“. Той тихичко захлипа.

Опита се да освободи ръката си, но не успя. Отсрещната ръка здраво я стискаше. Нямаше друг избор, освен да продължи промъкването си към ъгъла. Претърколи тялото си около ъгъла и разклати глава, като се опитваше да смъкне хавлията. Изглежда това предизвика остър писък на неизмеримо дълбоко чувство от страна на притежателя на другата ръка.

Хавлията беше безцеремонно дръпната от главата му и той се озова очи в очи с Форд Префект. Зад него стоеше Слартибартфаст, а зад тях ясно се виждаше портал и грамадна затворена врата.

И двамата се притискаха силно към стената, с див ужас в погледа, докато се взираха в плътния непроницаем облак около себе си и се опитваха да устоят на поклащането и люшкането на сградата.

— Къде, по заркания фотон, беше изчезнал? — изсъска Форд, обзет от паника.

— Ъ, ами — заекна Артър, действително, без да знае как да резюмира нещата толкова накратко. — Тук и там. Вие какво правите тук?

Форд отново обърна подивелите си очи към Артър.

— Няма да ни пуснат вътре без бутилка — изсъска той.

Първото нещо, което Артър забеляза, когато влязоха насред купона, освен шума, задушаващата горещина, дивото изобилие на цветове, подаващо се неясно през замайващия пушек, килимите, набити със стъкла, пепел и петна от авокадо и малката група птеродактилоподобни създания, нападнали неговата лелеяна бутилка вино, грачейки „Ново удоволствие, ново удоволствие“, беше Трилиън, заговорена от един бог на Гръмотевиците.

— Не съм ли ви виждал в Милиуейс? — тъкмо казваше той.

— Вие ли бяхте онзи с чука?

— Да. Предпочитам това тук. Толкова по-неизискано, толкова по-претъпкано.

В стаята отекна крясък от някакво отвратително удоволствие, но източникът му не можеше да се види през задъханата сбирщина от щастливи, шумни същества, които изпадаха от време на време в криза и пищяха весело така, че никой не можеше да чуе какво си говори с другия.

— Изглежда забавно — каза Трилиън. — Какво каза Артър?

— Казах, как, мътните го взели, се озова тук?

— Бях една редица от точици, плаващи случайно през Вселената. Срещал ли си Тор? Той прави гръмотевици.

— Здравейте — каза Артър. — Предполагам, че това трябва да е доста интересно.

— Здрасти — каза Тор. — Така е. Имаш ли пиене?

— Ъ, всъщност не.

— Тогава защо не идеш да си вземеш?

— Ще се видим по-късно, Артър — каза Трилиън.

Нещо в мозъка на Артър се размърда и той се огледа търсещо.

— Зейфод не е тук, нали? — каза той.

— Ще се видим — натърти Трилиън — по-късно.

Тор го гледаше твърдо с черните си като въглени очи.

Брадата му настръхна и малкото светлина, която имаше в помещението, събра сили да се отрази заплашително от рогата на шлема му.

Той подхвана Трилиън за лакътя с изключително грамадната си ръка и мускулите в горната й част се запреместваха един около друг подобно на чифт паркиращи Фолксвагена.

Той я отведе.

— Едно от интересните неща, когато си безсмъртен — каза той — е…

— Едно от интересните неща относно пространството — Артър чу Слартибартфаст да обяснява на едно грамадно и обемисто същество. То имаше вид на някой, който губи битка с розов пухен дюшек и зяпаше с възхищение дълбоките очи и сребърната брада на стареца — е, колко скучно е то.

— Скучно? — озадачено попита съществото и премигна с доста сбръчканите си и кръвясали очи.

— Да — отвърна Слартибартфаст, — смайващо скучно. Умопомрачително също. Виждаш ли, има толкова много от него и толкова малко в него. Би ли искала да ти цитирам някои статистики?

— Ъ, …ами…

— Моля, бих го направил. Те също са твърде сензационно скучни.

— Ще се върна да ги чуя след миг — каза тя, потупа го по ръката, вдигна полите си като малък глисер и се отправи към задъханата тълпа.

— Мислех, че никога няма да си тръгне — изръмжа старецът. — Ела, Землянино.

— Артър.

— Трябва да намерим Сребърната Греда, тя е някъде тук.

— Не може ли малко да се поотпуснем? — попита Артър. — Имах тежък ден. Трилиън е тук, по някаква случайност, не каза каква, вероятно няма значение.

— Мисля за опасността за Вселената…

— Вселената — прекъсна го Артър — е достатъчно голяма и достатъчно стара, за да се грижи сама за себе си за половин час. Добре — добави той в отговор на засиленото жестикулиране на Слартибартфаст, — ще понаобиколя наоколо да видя, дали някой не е видял Гредата.

— Добре, добре — успокои се Слартибартфаст, — добре. — Той самият се гмурна в тълпата и всеки, покрай когото минеше му казваше да се поотпусне малко.

— Виждали ли сте някъде една греда? — попита Артър един малък човечец, който изглежда стоеше и чакаше с нетърпение някой да го заговори. — Направена е от сребро, жизнено важна е за бъдещата сигурност на Вселената и е горе-долу толкова дълга.

— Не — отговори му ентусиазирано смръщеният човечец, — но пийнете си малко и ми разкажете всичко за нея.

Форд Префект се появи, гърчейки се в дивашки, френетичен и не съвсем пристоен танц с едно създание, което изглеждаше, като че ли носеше Сидни Опера Хауз на главата си. Той водеше безсмислен разговор с нея, като се мъчеше да надвика шумотевицата.

— Харесва ми шапката — крещеше той.

— Какво?

— Казах, харесва ми шапката.

— Не нося шапка.

— Е, тогава, харесва ми главата ти.

— Какво?

— Казах, харесва ми главата ти. Интересна конструкция на черепа.

— Какво?

Форд се изхитри да свие рамене в сложната поредица от други движения, които извършваше.

— Казах, че танцуваш страхотно — извика той, — само не кимай толкова много.

— Какво?

— Просто дето всеки път кимаш — каза Форд — оу! — добави той, когато партньорът му кимна напред да каже „Какво?“ и за сетен път го фрасна яко по челото с якото си издадено напред чене.

— Една сутрин планетата ми беше взривена — обясняваше Артър, който съвсем неочаквано за себе си откри, че разказва на човечеца историята на живота си или, поне, избрани откъси от нея, — затова съм облечен така, в халата си. Планетата ми я взривиха с всичките ми дрехи на нея. Не знаех, че ще ходя на купон.

Малкият човечец ентусиазирано кимна.

— По-късно бях хвърлен на един космически кораб. Все така по халат. Не и в скафандър, както нормално би се очаквало. Малко по-късно открих, че планетата ми първоначално е била построена за едни мишки. Можеш да си представиш, как се почувствах. После по мен стреляха известно време и ме накараха да избухна. Всъщност, карали са ме да избухвам смешно често, стреляли са по мене, обиждали са ме, редовно са ме дезинтегрирали, лишавали от чай, а напоследък катастрофирах в едно блато и трябваше да изкарам пет години в някаква влажна пещера.

— Ах — възбудено се обади човечецът, — а добре ли изкара?

Артър ожесточено започна да се дави с пиенето си.

— Каква прекрасно вълнуваща кашлица — каза човечецът, доста стреснат от нея. — Имаш ли нещо против, ако се присъединя към тебе?

С тези думи той изпадна в най-невероятния и най-зрелищен пристъп на кашлица, който пък изненада Артър толкова много, че той от своя страна ожесточено започна да се дави, но откри, че вече го прави и се смути окончателно.

Заедно те изпълниха един дроборазкъсващ дует, който продължи цели две минути преди Артър да успее да се изкашля и изплюе.

— Толкова ободрително — каза човечецът задъхано и бършейки сълзите от очите си. — Колко вълнуващ живот трябва да си имал. Благодаря ти много.

Той стисна ръката на Артър горещо и се запъти към тълпата. Артър изумено поклати глава.

Доближи го един младолик човек, агресивен тип, с уста като кука, нос като фенер и неголеми малки миниатюрни скули. Той носеше черни панталони, черна копринена риза, разкопчана до там, където се предполагаше, че е пъпът му — въпреки, че Артър се беше зарекъл никога да не прави догадки относно анатомията на хората, които му се налагаше да среща напоследък — и всички видове гадни златни дрънкулки, окачени на шията му. Носеше нещо в черна чанта и очевидно искаше хората да забележат, че не иска те да я забелязват.

— Хей, ъ, не чух ли да казваш името си току-що? — попита той.

Това беше едно от многото неща, които Артър беше наприказвал на ентусиазирания човечец.

— Да, то е Артър Дент.

Човекът се подрусваше леко в някакъв ритъм, различен от всичките, които оркестърът мрачно набиваше.

— …йее, — каза той, — само че имаше един тип в една планина, дето искаше да те види.

— Срещнах го.

— …йее, само че той май доста държеше на това, знаеш.

— Да, срещнах го.

— йее, е, мисля, че е добре да знаеш това.

— Знам. Срещнах го.

Мъжът спря, за да подъвче малко дъвка. После тупна Артър по рамото.

— О’кей — каза той, — добре. Просто ти казвам, нали така? Лека нощ, успех, печели награди.

— Какво? — попита Артър, който в този момент започна сериозно да се обърква.

— Каквото и да е. Прави каквото правиш. Прави го добре. — Той издаде нещо като чаткащ звук с онова, което дъвчеше, а после направи неясен жест.

— Защо? — попита Артър.

— Прави го лошо — каза мъжът, — на кой му пука? Кой дава пет пари? — Кръвта изведнъж нахлу сърдито в лицето на мъжа и той започна да крещи.

— Що не се побъркаш? — каза той. — Разкарай се, махни ми се от очите, чуваш ли, момче. Просто чупката!!!

— О’кей, махам се — каза забързано Артър.

— Е, т’ва беше — мъжът рязко замахна и изчезна в тъпканицата.

— Какво беше това? — попита Артър едно момиче, което стоеше до него. — Защо ми каза да печеля награди?

— Просто един шоубизен разговор — сви рамене момичето. — Току-що е спечелил награда на Годишната Церемония по Връчването на Наградите на Института по Възстановителни Илюзии от Малка Мечка Алфа и се надяваше, че ще може да ти я прехвърли лесно, само че ти не я спомена, така че той не можа да го направи.

— О, каза Артър, — о, ами съжалявам, че не споменах. За какво е била?

— За Най-Безпричинната Употреба На Думата „Чукам“ В Сериозен Филм. Много е престижна.

— Разбирам — каза Артър, — да, и какво получаваш за това?

— Едно Рори. Това е просто едно малко сребърно нещо върху голяма черна поставка. Какво каза?

— Нищо не съм казал, тъкмо исках да питам това сребърно…

— О, помислих, че каза „уоп“.

— Какво съм казал?

— Уоп.

 

В продължение на няколко години, на купона се отбиваха разни хора — издокарани натрапници от други светове. От известно време, докато гледаха своята планета долу, с разрушените градове, опустошените ферми за авокадо и опропастените лозя, огромните пространства от новата пустиня, моретата, препълнени от бисквитени трохи и още по-ужасни неща, на купонджиите им се струваше, че някак в съвсем малка степен, почти недоловимо, техният свят вече не е толкова готин, както преди. Някои от тях започнаха да се чудят дали не биха могли да останат достатъчно дълго трезви, за да приспособят купона към летене в космоса и може би да излетят към нечии други планети, където въздухът би бил по-пресен и от него би ги боляла по-малко главата.

Малкото недохранени фермери, които все още успяваха да влачат немощно съществувание върху полумъртвата земя на повърхността на планетата с радост биха посрещнали това. Но в този ден, когато купонът се появи от облаците, вдигайки врява и докато фермерите гледаха нагоре, изнемощели от ужас при мисълта за поредната атака за набавяне на сирене и вино, стана ясно, че засега купонът нямаше да ходи никъде, че скоро той щеше да свърши. Много скоро щеше да дойде времето, когато човек си взима шапката и палтото, затътря се с мътен поглед навън да види, кое време на деня и годината е, и дали на тая изгорена и опустошена земя ще успее да хване такси за някъде.

Купонът беше парализиран в ужасна прегръдка с един странен бял космически кораб, който се беше врязал наполовина в него. Заедно те залитаха, обръщаха се и се въртяха из небето в гротескно пренебрежение на собственото си тегло.

Облаците се разкъсаха. Въздухът ехтеше и отскачаше от пътя им.

Купонът и бойният кораб на Криккит изглеждаха в своите гърчове като две патици, едната от които се опитва да направи вътре във втората трета, докато втората се опитва много усилено да обясни, че точно сега не се чувства готова за трета патица, и че не е сигурна, че изобщо би искала някаква съмнителна трета патица, направена точно от тази първа патица, във всеки случай не и докато тя, втората патица, е заета с летенето в момента.

Небето пееше и крещеше с цялата си ярост и нанасяше удари от шокови вълни върху земята.

И изведнъж с едно фууп корабът на Криккит изчезна.

Купонът залиташе безпомощно в небето, като човек, който се обляга на неочаквано отворена врата. Той се въртеше и олюляваше върху соплата си. Опита се да се изправи и вместо това клекна. Затътри се отново из небето.

Известно време тези тътрения продължаваха, но очевидно това не можеше да трае дълго. Купонът сега беше един смъртно ранен купон. Цялото му настроение се беше изпарило и това беше явно, както неудачният пирует не може да бъде прикрит.

Колкото по-дълго избягваше земята сега, толкова по-тежко щеше да бъде разбиването, когато накрая я стигнеше.

Вътре нещата също не вървяха добре. Те вървяха чудовищно зле, всъщност хората не издържаха и го казваха на висок глас. Бяха идвали Криккитските Роботи.

Те бяха взели Наградата за Най-Безпричинна Употреба На Думата „Чукам“ В Сериозен Филм и на нейно място бяха оставили картина на опустошение, от която на Артър му прилоша почти толкова много, колкото ако беше претендент за Рори.

— Ние с най-голямо удоволствие бихме останали да помогнем — крещеше Форд, проправяйки си път през обезобразените развалини — само че няма.

Купонът отново залитна, предизвиквайки трескави крясъци и степания сред димящите останки.

— Трябва да си ходим и да спасяваме Вселената, разбирате ли — каза Форд. — И ако това ви звучи като доста тъпо оправдание, може и да сте прави. Както и да е, ние си тръгваме.

Внезапно той се натъкна на неотворена бутилка, която се търкаляше, като по чудо, непокътната на пода.

— Имате ли нещо против, ако вземем това? — попита той. — Без друго няма да ви потрябва.

Той си взе и пакетче пържени картофи.

— Трилиън? — извика Артър шашнато и с омаломощен глас. В димящата бъркотия не можеше да види НИЩО.

— Землянино, трябва да тръгваме — каза нервно Слартибартфаст.

— Трилиън? — извика отново Артър.

След секунда-две Трилиън се появи с несигурна крачка, трепереща, подкрепяна от новия си приятел богът на Гръмотевиците.

— Момичето остава с мен — каза Тор. — Има страхотен купон на Валхала, ние отлитаме.

— Къде беше, когато всичко това стана? — попита Артър.

— Горе — обясни Тор. — Аз я претеглях. Летенето е мръсна работа, знаеш, трябва да се пресметне скоростта на вятъра.

— Тя идва с нас — прекъсна го Артър.

— Хей — каза Трилиън, — не ти ли…

— Не — натърти Артър, — ти идваш с нас.

Тор го изгледа с бавно разгарящ се поглед. Той намекваше нещо за божествеността, което нямаше нищо общо с приличието.

— Тя идва с мен — тихо каза той.

— Хайде, Землянино — нервно го подкани Слартибартфаст, докато дърпаше Артър за ръкава.

— Хайде, Слартибартфаст — нервно го подкани Форд докато дърпаше Слартибартфаст за ръкава. У Слартибартфаст беше устройството за телепортиране.

Купонът залиташе и се клатеше, при което всеки губеш равновесие, освен Тор и Артър, който се беше втренчил поклащайки се, в очите на бога на Гръмотевиците.

Бавно, невярващо, Артър протегна своите малки нефелни юмруци.

— Искаш ли да опиташ от това? — попита той.

— Моля за мравешкото ти извинение? — протръби Тор.

— Казах — повтори Артър, без да може да сдържи потрепването в гласа си, — искаш ли да опиташ от това? — Той размаха нелепо юмруци.

Тор го изгледа невярващо. После от ноздрите му се изви струйка дим. В нея просветваше и едно малко пламъче.

Той се хвана за пояса.

Разпери гърди, за да стане напълно ясно, че насреща ти стои един от онези мъже, които би се осмелил да доближиш само заедно с отбор шерпи.

Откачи от пояса дръжката на чука си. Повдигна го във въздуха, за да покаже масивната му желязна предна част. По този начин изчисти всички възможни недоразумения, че може би носи просто един телеграфен стълб.

— Дали аз искам — каза той, съскайки като река, която тече през стоманена мелница — да опитам това?

— Да — отвърна му Артър и внезапно гласът му отекна извънредно силно и войнствено. Той размаха отново юмруци, и този път като че ли на сериозно.

— Искаш ли да излезем за малко? — изръмжа той към Тор.

— Добре! — изрева Тор като разярен бик (или всъщност като разярен бог на Гръмотевиците, което е далеч по-впечатляващо) и така и направи.

— Е т’ва е — каза Артър, — отървахме се от него. Сларти, изкарай ни от тука.