Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (20)

Глава XX

Докато Артър бягаше с всички сили и задъхано надолу по склона на планината, изведнъж почувства цялата й маса да помръдва много, много леко под краката му. Чу се грохот и рев и той усети леко неясно движение, а също и горещ полъх в далечината зад и над себе си. Бягаше пощурял от страх. Почвата под краката му започна да се свлича и внезапно понятието „земно свличане“ изпъкна пред него в нова светлина. Досега той го беше възприемал просто като едно понятие. Сега, ужасен, Артър изведнъж осъзна, че свличането е идиотско и противно нещо, когато го прави почвата. Тя го правеше с Артър отгоре й. Прилоша му от страх и от втрисането. Земята се свличаше, планината неясно боботеше, той се подхлъзна, стана, подхлъзна се пак и побягна. Лавината започна.

Камъни, после парчета скала, после цели скални късове подскачаха покрай него като тромави кукли, само че много, много по-големи, много, много по-твърди и по-тежки и с почти безкрайно по-голям шанс да те убият, ако те уцелят. Очите на Артър танцуваха заедно с тях, краката му танцуваха с танцуващата земя. Той бягаше, като че ли бягането беше страхотно изпотяващо заболяване, сърцето му туптеше с ритъма на туптенето на геологическата истерия около него.

Очевидно Артър трябваше да оцелее, ако предсказаното поредно произшествие от сагата на неумишлените му убийства на Аграджаг трябваше да се сбъдне. Тази логика на ситуацията по никакъв начин не успяваше да влезе в главата му, нито пък да упражни някакво възпиращо действие върху него в този момент. Той бягаше, обхванат от смъртен страх, който витаеше в, под и над него, като караше косата му да настръхва.

Внезапно отново се спъна и беше изтласкан напред от значителната си инерция. Но тъкмо в момента, когато трябваше да се удари в земята изумително силно, той видя точно пред себе си да лежи малък тъмносин сак, който със сигурност знаеше, че е загубил на Атинското летище преди около десет години по собствената си временна скала. В учудването си той напълно пропусна да се удари в земята и изхвърча във въздуха с пеещ мозък.

Това, което правеше, беше следното: той летеше. Огледа се с изненада, но не можеше да има съмнение, че правеше точно това. Нито една негова част не докосваше земята и нито една негова част дори не я приближаваше. Просто той се носеше, а камънаците свистяха във въздуха под него.

Артър погледна надолу със силно любопитство. Между него и потръпващата земя сега имаше около тридесет фута празен въздух, празен, ако не се броят камънаците, които не оставаха за дълго в него, а се отправяха надолу в желязната хватка на закона за гравитацията. Същият закон, който така внезапно беше дал на Артър свободно.

С непогрешимостта на инстинкта за самосъхранение почти моментално му хрумна, че не бива да се опитва да мисли за това и че ако опита, то законът за гравитацията ще погледне строго към него и ще поиска да знае, какво аджеба, си въобразява той, че прави там горе, след което всичко щеше да бъде загубено.

Така че, той мислеше за лалета. Беше трудно, но го правеше. Мислеше си за прекрасната здрава заобленост на чашката на лалетата, мислеше за интересното им разнообразие от цветове и се чудеше, какъв ли е броят на лалетата, които растат, или по-скоро растяха на Земята в радиус от една миля около дадена вятърна мелница. След известно време тази нишка на мисълта го отегчи застрашително, той почувства как въздухът под него се разцепва, почувства, че се носи надолу към пътеката от подскачащи камънаци, за които толкова усърдно се мъчеше да не мисли. И така, той започна да си мисли за Атинската аерогара, което го задържа около пет минути в едно ползотворно раздразнено състояние, в края на което с изненада установи, че сега се носеше на приблизително двеста ярда над земята.

За момент се зачуди как ще слезе обратно, но тутакси срамежливо се дръпна от тази спекулативна тема и се опита да погледне хладнокръвно на положението.

Той летеше. Какво трябваше да направи в този случай? Погледна надолу към земята. Не направо. Положи всички усилия мимоходом просто да хвърли небрежен поглед. Няколко неща не можеха да убегнат от вниманието му. Едното беше, че изригването на планината изглежда вече привършваше — малко под върха зееше кратер, вероятно там, където скалата се е издигала над върха на огромната пещерна катедрала, собствената му статуя и тъжната фигура на Аграгджа, с когото се отнесоха така зле.

Другото беше сакът му, онзи, който бе изгубил на Атинското летище. Той седеше нахално върху парче чиста земя, заобиколен от изтощените отломъци, но очевидно незасегнат от тях. В момента Артър не можеше да проумее, защо това трябваше да е така. Но тъй като тази мистерия се засенчваше напълно от чудовищната невероятност, чантата да се намира там въобще, той действително не се чувстваше достатъчно подготвен за подобен сорт размисли. Сакът просто беше там. А гадната торба от имитация на леопардова кожа изглежда беше изчезнала, за щастие, ако не и за по-голяма яснота.

Артър се сблъска с факта, че ще трябва да вдигне торбата. Ето, че летеше на двеста ярда височина над повърхността на една чужда планета, чието име дори не знаеше. Не можеше да забрави жалкото състояние на онова нищожно нещо, което представляваше досега животът му, тук, на толкова светлинни години разстояние от разпрашените останки на неговия дом.

Още повече, сети се той, в чантата, ако тя все пак беше в състоянието, в което той я изгуби, се намираше единствената оцеляла във Вселената кутия гръцки зехтин.

Бавно, внимателно, инч след инч, той започна да се спуска, люшкайки се плавно насам-натам, като нервен къс хартия, падащ на земята.

Всичко вървеше добре, той се чувстваше отлично. Въздухът го подкрепяше, но го пропускаше. Две минути по-късно той увисна на някакви си два фута над чантата и се сблъска с няколко трудни проблема. Артър леко се полюшваше. Той се намръщи, но отново, толкова леко, колкото можеше.

Ако вдигне чантата, ще може ли да я носи? Няма ли допълнителната тежест да го дръпне обратно към земята?

Няма ли самият допир с нещо на земята внезапно да отхлаби мистериозната сила, каквато и да беше тя, която го държеше във въздуха?

Няма ли да е по-добре тъкмо сега да бъде по-разумен и да пристъпи от въздуха обратно към земята за миг-два?

Ако го направи, ще бъде ли в състояние някога отново да полети?

Усещането, когато си позволи да го забележи, беше един такъв тих екстаз, че мисълта да го загуби, вероятно завинаги, беше непоносима. С тази тревога на сърцето си, той се плъзна малко нагоре, просто да го усети пак — това удивително и леко движение. Плъзна се и се понесе. Пробва малък лупинг.

Лупингът беше страхотен. С ръце, разперени пред себе си, с развяващи се зад него коса и халат, той се гмурна в небето, мина по корем върху един слой въздух на около два фута от земята и се метна отново нагоре. Спря в края на превъртането и задържа. Просто задържайки. Остана така.

Беше прекрасно.

И това, осъзна той, беше начинът да вдигне чантата. Щеше да направи лупинг надолу и да я грабне в мига, когато се метне обратно. Щеше да я понесе нагоре със себе си. Вероятно щеше малко да се олюлее, но беше сигурен, че ще може да я носи.

Пробва още един-два лупинга за тренировка. Те излизаха все по-добре и по-добре. Полъхът по лицето му, подскачането и извиването на тялото му, всичко това взето заедно го караше да изпитва духовно опиянение, което не беше изпитвал от, от — е, доколкото можеше да се сети, откакто беше роден. Остави се бризът да го поеме и огледа местността, която, както забеляза, беше доста гадна. Имаше ненужен и опустошен вид. Артър реши да не я гледа повече. Просто щеше да вдигне чантата и после той не знаеше какво да прави след това. Реши, че просто ще я вдигне и после ще му мисли.

Нагласи се срещу вятъра, отблъсна се нагоре и се обърна. Понесе се с него. Не си даваше сметка, че тялото му в този момент уиломираше.

Гмурна се под въздушния поток, потопи се — и пикира.

Въздухът се разтвори покрай Артър и той се вряза в него. Земята несигурно се олюля, подреди мислите си и се надигна плавно да го посрещне, като услужливо поднасяше чантата с разкривените й пластмасови дръжки, щръкнали към него.

Внезапно, по средата на пътя надолу, в един опасен момент, той не можеше повече да вярва, че върши всичко това и за малко наистина да престане да го върши. Навреме възвърна самообладанието си, плъзна се над земята, мушна плавно ръката си в дръжките на чантата и започна да се изкачва обратно нагоре, но не можа да го направи и изведнъж пропадна, насинен, одраскан и разтреперан на каменната земя.

Моментално се изправи с треперещи колена и безнадеждно залитна, като увъртя чантата около себе си в агония от печал и разочарование.

Изведнъж краката му залепнаха здраво за земята, както винаги досега. Усещаше тялото си тромаво като чувал с картофи, който се олюлява несигурно към земята, умът му беше лек като торба олово.

Артър неуверено се заклати и залитна, главата му се замая до прилошаване. Пробва отчаяно да се затича, но краката му се оказаха прекалено слаби. Запрепъва се и зашляпа напред. В този момент си спомни, че в чантата сега носеше не само кутията гръцки зехтин, но и едно вино, купено от безмитния магазин. Приятно шокиран от това откритие, той пропусна да забележи, че поне от десет секунди вече отново лети.

Артър изкрещя с облекчение и наслада и пълно физическо задоволство. Той правеше лупинги и кръгчета, лягаше настрани и се въртеше из въздуха. Яхна дръзко едно вертикално течение и прегледа съдържанието на сака. Чувстваше се, както си представяше, че трябва да се чувства един ангел, докато изпълнява знаменития си танц на върха на една игла, а философите упорито го преброяват. Засмя се от удоволствие, когато откри, че в сака наистина има зехтин и вино, както и чифт счупени слънчеви очила, някакви пълни с пясък бански, няколко смачкани пощенски картички на Санторини, голяма и мърлява хавлия, няколко интересни камъка и най-различни хартийки с адресите на хора, за които с облекчение си помисли, че няма да види повече, макар причината да беше толкова тъжна. Той хвърли камъните, сложи си слънчевите очила и пусна късчетата хартия да се носят по вятъра.

Десет минути по-късно, носейки се безметежно през един облак, в гърба му се вряза голям и изключително непристоен купон.