Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (18)

Глава XVIII

Артър се материализира с обичайното залитане и хващане за гърлото, сърцето и различните си крайници, което все още си позволяваше при тези омразни и болезнени материализации, с които решително отказваше свикне.

Огледа се за другите.

Те не бяха там.

Огледа се за другите пак.

Те все още не бяха там.

Затвори очи.

Отвори ги.

Огледа се за другите.

Те упорстваха в отсъствието си.

Преди да направи това напълно излишно упражнение още един път, затвори очи отново, защото само така, със затворени очи, мозъкът му успяваше да регистрира онова, което очите му гледаха, докато бяха отворени. Озадачена гримаса пропълзя по лицето му.

Артър отвори пак очи, за да провери фактите и гримасата застина на лицето му.

Тя стана още по-красноречива и се вкопчи здраво за него. Ако това беше купон, значи беше много тъп, толкова тъп, че всички си бяха тръгнали. Артър отхвърли тази линия на разсъждения като безплодна. Очевидно това не беше купон. Беше лабиринт, или пещера, или някакъв тунел — нямаше достатъчно светлина, за да се разбере какво точно. Всичко беше потънало в мрак — влажен искрящ мрак. Ехото от собственото му дишане беше единственият шум и то звучеше обезпокоено. Артър се изкашля съвсем леко и се заслуша в тънкото призрачно ехо на кашлицата си, което пробягваше по виещи се коридори и невидими зали като, в някой огромен лабиринт и най-накрая се върна при него по същия път, сякаш за да каже „Да?“.

Така ставаше при всеки най-лек звук, който Артър издаваше и това го потискаше. Пробва да си изтананика някоя весела мелодийка, но тя се връщаше при него като куха погребална песен и той престана.

Изведнъж съзнанието му се изпълни е образите от разказа на Слартибартфаст. Почти очакваше да види как смъртоносните бели роботи изплуват тихо от сенките, за да го убият. Дъхът му секна. Те не изплуваха. Дъхът му се възвърна. Артър не знаеше какво беше очаквал.

Някой или нещо, все пак, изглежда го очакваше, тъй като в този момент страховит зелен неонов надпис светна внезапно в мрачната далечина.

Той каза мълчаливо:

Надписът угасна по начин, който Артър съвсем не беше сигурен, че харесва. Той угасна с нещо като презрително фръцване и Артър опита да се убеди, че това е било само идиотски номер на въображението му. Един неонов надпис или свети, или е угаснал, в зависимост от това, дали в него тече ток или не. Няма начин, убеждаваше Артър сам себе си, да мине от едното състояние в другото с презрително фръцкане. Въпреки това, Артър се сви плътно в халата си и потрепери.

В дълбините неоновият надпис загадъчно светна пак, с три точки и запетайка. Ето така:

Само че в зелен неон.

След минута-две недоумяващо зяпане Артър помисли, че надписът иска да подскаже, че има още, че изречението не е довършено. Да подскаже с почти свръхчовешка педантичност, помисли си той. Или в краен случай, с нечовешка педантичност.

Тогава изречението се довърши със следните две думи:

Зави му се свят. Поотърси се, за да погледне ясно още веднъж. Надписът все още гласеше АРТЪР ДЕНТ, така че отново му се зави свят.

Надписът угасна и го остави да премигва в мрака с мътния червен образ на името си, който подскачаше върху ретината му.

сега пък внезапно гласеше надписът.

След момент, добави:

Студеният като камък страх, който витаеше около Артър през цялото време и чакаше този момент, усети, че удари неговият час и го сграбчи. Артър се опита да се пребори с него. Сви се в нещо като дебнеща поза, която беше видял един път по телевизията някой да заема, но явно някой с по-яки колена. Артър се вгледа напрегнато в мрака.

— Ъ, хей — каза той.

Прочисти гърлото си и го повтори, по-високо и без „ъ“-то. На известно разстояние надолу по коридора някой изведнъж сякаш заудря по меден барабан.

Артър се заслуша и установи, че това не са ударите на сърцето му, а че някой надолу по коридора удряше меден барабан.

Капки пот се появиха по веждите му, наедряха и закапаха. Той се опря с ръка на пода, за да подпре стойката си, която очевидно не владееше твърде добре. Надписът отново се промени. Този път той гласеше:

И след кратка пауза добави:

После изгасна отново. Отново го остави в мрака. Очите на Артър като че ли се канеха да изпаднат от главата му. Артър не беше сигурен дали това се дължи на опита им да се вгледат още по-добре или в този момент те просто се канеха да напуснат.

— Хей — каза той отново, като този път се опитваше да придаде на гласа си сурова и агресивна нотка на самозащита. — Има ли някой там?

Отговор нямаше, нищо.

Това потисна Артър още повече, отколкото ако би имало. Той заотстъпва пред страшното нищо. Колкото повече отстъпваше, толкова повече се страхуваше. След известно време осъзна, че причина за това бяха онези филми, в които героят отстъпва все повече и повече пред някакъв въображаем ужас пред себе си само за да се сблъска с него отзад.

Тъкмо тогава му хрумна да се обърне с доста прилична скорост.

Нямаше нищо.

Само чернотата.

Това наистина го потисна, и той заотстъпва назад в посоката, от която беше дошъл.

След известно време, през което той отстъпваше, внезапно му хрумна, че сега е с гръб към онова, каквото и да беше то, към което стоеше с гръб в началото и той отново се обърна.

В този момент се оказа, че вторият му импулс е бил правилен, защото зад него стоеше притихнало неописуемо отвратително чудовище. Тялото на Артър дивашки се закриви, като кожата му се опитваше да скочи на една страна, а скелетът му на друга, докато мозъкът му се опитваше да разбере, през кое от ушите е най-приемливо да изпълзи.

— Басирам се, че не очакваше да ме видиш отново — каза чудовището. Артър си помисли, че това беше идиотска забележка, като се имаше предвид, че не беше срещал съществото по-рано. Беше сигурен, че не е срещал съществото по-рано по простата причина, че досега нощем успяваше да спи спокойно. То беше… то беше… то беше…

Артър замига. Чудовището стоеше притихнало. Все пак изглеждаше малко познато.

Обзе го ужасно ледено спокойствие, когато разбра, че това, към което гледаше, беше висока шест фута холограма на домашна муха.

Зачуди се, защо му показваха висока шест фута холограма на домашна муха точно сега. Чудеше се, чий глас беше чул.

Беше ужасно реалистична холограма.

Тя изчезна.

— Или може би си ме спомняш по-добре — каза внезапно гласът. Беше дълбок, кух, недоброжелателен глас и звучеше като разтопен катран, който изкипява със зли помисли от барабан — като заек.

С внезапно свистене в черния лабиринт се появи заек, огромен, противно мек и любвеобвилен. Всеки мек и любвеобвилен косъм на изображението изглеждаше като реално и самостоятелно нещо, растящо в пухкавата му козина. Артър се сепна, когато видя собственото си отражение в меките му и любвеобвилни немигащи и изключително огромни кафяви очи.

— Роден в тъмнина — гърмеше гласът, — отгледан в тъмнина. Една сутрин за пръв път подадох глава навън в яркия нов свят, за да ми я строшат с нещо, което подозрително приличаше на примитивен инструмент, направен от кремък.

— Направен от теб, Артър Дент, и използван от теб. Доста безжалостно, доколкото си спомням.

— Ти направи от кожата ми торба, за да си държиш разни интересни камъни в нея. Случайно знам това, защото в следващия си живот се възродих като муха, която ти размаза. Отново. Само че този път ме размаза с торбата, направена от предишната ми кожа.

— Артър Дент, ти си не само жесток и безсърдечен човек, ти си освен това и поразително нетактичен.

Гласът млъкна, докато Артър седеше като гръмнат.

— Виждам, че си загубил торбата — каза пак гласът. — Сигурно ти е омръзнала, нали?

Артър безпомощно поклати глава. Искаше да обясни, че всъщност много си е харесвал торбата и се е грижел добре за нея и я е носел със себе си, където и да отивал. Но необяснимо как, всеки път, когато тръгвал занякъде, накрая се озовавал там с друга торба. Дори и сега, докато седят в коридора, той тъкмо бил забелязал, че торбата, която носи в момента, изглежда направена от твърде гадна имитация на леопардова кожа и не е същата, която носел няколко минути по-рано, преди да пристигне на това място. Не била торба по вкуса му и кой знае какво има вътре, след като не е неговата торба. Той би предпочел да му върнат оригинала, само дето, разбира се, ужасно съжалявал, че така безцеремонно я е отстранил, или по-скоро не нея, а съставните й части, т.е. заешката кожа от предишния й притежател, т.е. заекът, към когото в момента има честта да се опитва напразно да се обърне.

Всичко, което в действителност успя да каже, беше „Ърп“.

— Виж саламандъра, върху когото стъпи — каза гласът.

И в коридора до Артър се появи огромен зелен люспест саламандър. Артър се обърна, изквича, отскочи назад и се озова в средата на заека. Изквича пак, но не можа да намери място, накъдето да отскочи.

— Това също бях аз — продължи гласът с ниско заплашително боботене, — като че ли не знаеше…

— Да знам? — шашардисано каза Артър. — Да знам?

— Интересното в превъплъщението — проскърца гласът — е, че повечето хора, повечето духове не съзнават, че то се случва с тях.

Последва ефектна пауза. Колкото до Артър, вече му се бяха събрали достатъчно ефектни неща.

— Аз съзнавах — изсъска гласът, — тоест, започнах да осъзнавам. Бавно. Постепенно.

Той, който и да беше това, направи пауза отново и дълбоко пое въздух.

— Едва ли имах друг избор, нали? — изрева той. — Когато едно и също нещо се повтаряше отново и отново, и отново! Във всеки живот, който съм живял, аз бях убиван от Артър Дент. Във всеки свят, всяко тяло, всяко време в което тъкмо се заселвах, ето ти насреща Артър Дент пуф, и ме убива.

— Трудна е да не го забележиш. Добро напомняне. Добър намек. Добър гнусен номер!

— „Странна работа“ — си казваше духът ми, докато махаше с крила по пътя към оня свят след поредния безплоден Дент-приключен опит да се настани в света на живите — „онзи мъж, който току-що връхлетя върху мен, докато джапах по пътя за любимата си локва, ми изглеждаше някак познат“. И постепенно вързах нещата, Дент, многократен-мой-убиецо!

Ехото на гласа му ревеше нагоре-надолу по коридорите, Артър стоеше безмълвен и вледенен, главата му с поклащаше в неверие.

— Това е моментът, Дент — изкрещя гласът, достигайки този път трескавата височина на омразата, — това е моментът, когато най-накрая разбрах!

Онова, което внезапно се откри пред Артър, беше неописуемо отвратително. Дъхът му спря и той се задави от ужас. Ето един опит да се опише колко отвратително беше то. Представляваше огромна пулсираща мокра пещера с големи, хлъзгави, груби, китоподобни същества, въртящи се из нея, които се плъзгаха по чудовищни бели надгробни камъни. Отгоре се спускаше нещо като грамаден стълб, който разделяше тъмните ниши на две други страховити пещери, които…

Артър Дент внезапно разбра, че вижда собствената си уста. Вниманието му беше привлечено от една жива стрида, пъхната безпомощно в нея.

Той се олюля с вик и отмести поглед.

Когато погледна отново, отблъскващото видение беше изчезнало. Коридорът беше тъмен и за кратко време, изпълнен с тишина. Беше сам с мислите си. Те бяха изключително неприятни и се нуждаеха от компаньонка.

Следващият шум, който се чу, беше ниският тежък тътен от събарянето на огромна част от стената, при което се откри тъмната чернота зад нея. Артър се вгледа натам подобно на мишка, която се вглежда в тъмна кучешка колиба.

Гласът отново заговори.

— Кажи ми, че е било съвпадение, Дент — каза той. — Призовавам те да ми кажеш, че е било съвпадение!

— Беше съвпадение — каза бързо Артър.

— Не беше! — дойде ответният рев.

— Беше — каза Артър — беше.

— Ако е било съвпадение, името ми — гърмеше гласът — да не е Аграджаг!!!

— Предполагам — каза Артър — че се кълнеш, че това е било името ти.

— Да! — изсъска Аграджаг със задоволство, като че ли току-що беше завършил някакъв ловък силогизъм.

— Е, боя се, че все пак беше съвпадение — каза Артър.

— Ела тук и го кажи! — изви гласът, изпадайки внезапно в апоплектичен пристъп.

Артър пристъпи и каза, че е било съвпадение, или поне почти каза, че е било съвпадение. Езикът му се лиши от опора към края на последната дума, защото се появиха светлини и откриха онова, към което беше пристъпил.

Беше Катедрала на Омразата.

Беше продукт на мозък, който беше не просто извъртян, ами направо разтеглен.

Беше огромна. Беше страхотна.

В нея имаше Статуя.

До статуята ще стигнем след малко.

Огромната, невъобразимо огромната зала изглеждаше така, като че ли беше издялана във вътрешността на някоя планина. Това се дължеше на факта, че беше издялана именно там. На Артър му се струваше, че докато стоеше и я зяпаше, залата се върти около главата му до призляване.

Беше черна.

Където не беше, ти се искаше да е, защото цветовете, с които се открояваха някои от неописуемите детайли в нея, преминаваха ужасяващо през целия спектър от невидими нюанси, от Ултра Виолент до Инфра Мъртвено, през Чернодробен Пурпур, Противно Лилаво, Материално Жълто, Изгорян Омбре и Ган Грийн.

Неописуемите детайли представляваха отвратително гнусни водоскоци, напълно в състояние да откажат Франсиз Бейкън от обяда му.

Всички те имаха лица, които гледаха навътре от стените, от колоните, от подпорите, от църковните скамейки към Статуята, до която ще стигнем след малко.

И ако водоскоците биха отказали Франсиз Бейкън от обяда му, то по лицата им се виждаше, че Статуята би ги отказала от техния обяд, ако бяха живи, което не бяха, и ако някой би се осмелил да им го сервира, което изглеждаше малко вероятно.

По монументалните стени бяха изгравирани каменни плочи в памет на загиналите от Артър Дент.

Някои от увековечените имена бяха подчертани и отбелязани със звездичка. Така например, името на една крава, която била заклана и от която се случило Артър да хапне пържоли, беше изписано най-обикновено, докато името на една риба, която Артър сам си хванал, после решил, че не му харесва и я побутнал в края на чинията, беше двойно подчертано, отбелязано с три звездички. Имаше и кървящ меч, добавен просто така, за декорация.

Най-обезпокоително от всичко, освен Статуята, до която почти стигнахме, беше много ясният извод, че всички тези хора и същества са в действителност една и съща личност.

Ясно беше, освен това, че тази личност, колкото и неоснователно, беше изключително разстроена и разярена.

Всъщност би било справедливо да се отбележи, че тя достигаше непозната до този момент във Вселената степен на ярост. Ярост с епични пропорции, изгарящ палещ пламък на ярост, която в безкрайната си обида обхващаше цялото време и пространство.

Тя намираше най-пълен израз в Статуята, която се намираше в центъра на тази чудовищност и представляваше твърде нелицеприятен образ на Артър Дент. Статуята беше висока петдесет фута и нямаше място по нея, което да не беше изцяло натъпкано с обида, а петдесет фута от такова нещо са достатъчни, за да накарат когото и да било да се почувства зле. От малката пришка встрани от носа му, до окаяния вид на халата му, нищо не беше спестено на Артър от скулптора.

Артър имаше вид на горгона, на зъл, хищен, грабещ, кървясал великан, разсичащ пътя си през невинната Вселена на едно същество.

С всяка от тридесетте ръце, с които скулпторът в пристъп на артистична фриволност го беше дарил, той или размазваше главата на заек, смазваше муха, вадеше ядеца, махаше бълха от козината, или правеше нещо, което Артър на пръв поглед не можа да разгадае.

Многото му крака в повечето случаи газеха мравки.

Артър сложи ръце на очите си, провеси глава и я заклати бавно от една страна на друга, изпаднал в мъка и ужас от тази лудост.

Когато отвори пак очите си, пред него стоеше фигурата на човека, или съществото, или каквото там беше, което уж беше преследвал през цялото това време.

— ХххххххррррррааааааХХХХХХ! — каза Аграджаг Той, или то, или каквото и да беше, изглеждаше като луд тлъст прилеп. Бавно се плъзна около Артър и се вторачи в него с присвити нокти.

— Виж! — запротестира Артър.

— ХхххххррррррааааааХХХХХХ!!! — обясни Аграджаг и Артър неохотно се съгласи, само понеже беше доста уплашен от отвратителното и странно окаяно видение.

Аграджаг беше черен, подпухнал, сбръчкан и жилав.

Крилата му на прилеп изглеждаха по-страшни така, както си бяха, патетично строшени и безпомощни, отколкото ако бяха силни и мускулести. Страшното вероятно идваше от това, че противно на всички физически шансове, той все още упорито продължаваше да съществува.

Имаше най-смайващата колекция от зъби.

Те сякаш бяха събрани от абсолютно различни животни и бяха подредени в устата му под толкова идиотски ъгли, че ти се струваше, че ако се опита някога изобщо да сдъвче нещо, ще си раздере половината лице, а вероятно и някое око.

И трите му очи бяха малки и напрегнати и се оглеждаха наоколо толкова нормално, колкото би се оглеждала риба от храсталак.

— Бях на един мач по крикет — проскърца той.

В този му вид това звучеше толкова абсурдно, че Артър се задави.

— Не в това тяло — изкрещя съществото, — не в това тяло! Това е последното ми тяло. Последният ми живот. Това е отмъстителното ми тяло. Моето Убий-Артър-Дент тяло. Последният ми шанс. Ще трябва да се боря за него.

— Но…

— Бях на — ревеше Аграджаг — един мач по крикет! Имах слабо сърце, но, казах на жена си, какво толкова може да ми се случи на един мач по крикет? Докато гледам, какво мислиш стана?

— Двама души твърде преднамерено изникнаха от нищото точно пред мен. Последното нещо, на което не можех да не обърна внимание преди бедното ми сърце да издаде багажа заради шока, беше, че единият от тях е Артър Дент, със заешки кокал в брадата си. Съвпадение?

— Да — каза Артър.

— Съвпадение? — изкряка създанието, като болезнено трошеше счупените си крила и с един особено гнусен зъб отваряше дълбока рана на дясната си буза. При по-обстойно разглеждане, каквото съществото се надяваше да избегне, Артър забеляза, че по-голямата част от лицето на Аграджаг е покрита с раздърпани лентички черен лейкопласт.

Артър нервно се отдръпна. Задърпа брадата си. Откри, че там все още се намираше заешкият кокал. Издърпа го и го захвърли.

— Виж — каза той — просто съдбата си прави лоши шегички с тебе. С мене. С нас. Това е абсолютно съвпадение.

— Какво имаш против мен, Дент? — изръмжа съществото, приближавайки към него с болезнено клатушкане.

— Нищо — настоя Артър, — честно, нищо.

Аграджаг го изгледа с блестящите си очички.

— Изглежда ми странно да се държиш така с някого, към когото нямаш нищо против, като го убиваш през цялото време. Много любопитен случай на социално взаимодействие, бих го нарекъл. Също така бих го нарекъл лъжа!

— Но виж — каза Артър. — Аз ужасно съжалявам. Станало е страхотно недоразумение. Трябва да си тръгвам. Имаш ли часовник? Трябва да помагам да се спаси Вселената. — Той се отдръпна още по-назад.

Аграджаг се доближи още повече.

— По едно време — изсъска той, — по едно време реших да се откажа. Да. Няма да се връщам. Ще си стоя на онзи свят. И какво стана?

Артър затръска глава, за да покаже, че нито има представа, нито иска да знае какво. Откри, че се обляга на студения мрачен камък, от който беше издялана, кой знае с какво херкулесово усилие чудовищната пародия на спалните му чехли. Погледна към собствения си ужасяващо пародиен образ, който се извисяваше над него. Все още се чудеше, какво беше това, което вършеше с една от ръцете си.

— Бях издърпан обратно във физическия свят — продължаваше Аграджаг, — като букет петунии. В, бих добавил, саксия. Така, на триста мили над повърхността на една особено мрачна планета започна този щастлив и кратък живот в саксията ми, която нямаше никаква опора. Човек ще рече, че не това е естественото и стабилно положение за една саксия петунии. И ще е прав. Този живот завърши твърде скоро, на триста мили по-надолу. В, бих добавил отново, пресните останки на един кит. Мой духовен брат.

Аграджаг злобно изгледа Артър в нов пристъп на омраза.

— Докато падах надолу — изръмжа той — нямаше как да не забележа един евтин на вид бял кораб. В този евтин на вид бял кораб седеше един самодоволен на вид Артър Дент и гледаше през люка. Съвпадение?!!

— Да! — излая Артър. Той погледна пак нагоре и разбра, че ръката, която го озадачаваше толкова много, капризно призоваваше към съществувание една саксия обречени петунии. Такава концепция не можеш да схванеш от пръв поглед.

— Трябва да си вървя — настоя Артър.

— Можеш да си ходиш — каза Аграджаг, — след като те убия.

— Не, от това няма да има никаква полза — заобяснява Артър, като започна да изкачва твърдата каменна плоскост на издялания си чехъл, — защото аз трябва да спася Вселената, разбираш ли. Трябва да намеря една Сребърна Греда, там е работата. Доста сложно, ако си мъртъв.

— Да спаси Вселената! — изплю се презрително Аграджаг. — Трябваше да помислиш за това преди да започнеш вендетата си спрямо мене! Какво ще кажеш за времето, когато беше на Ставромула Бета и някой…

— Никога не съм бил там — каза Артър.

— …се опита да те убие, а ти бързо се извъртя. Кого мислиш уцели куршумът? Какво каза?

— Никога не съм бил там — повтори Артър. — За какво говориш? Трябва да си ходя.

Аграджаг спря да обикаля.

— Трябва да си бил там. Ти беше отговорен за моята смърт там, както и навсякъде другаде. Невинният наблюдател! — той потръпна.

— Никога не съм чувал за това място — настоя Артър. — И със сигурност никой не се е опитвал да ме убие. Освен тебе. Може би ще отида там по-късно, как мислиш?

Аграджаг премига бавно в нещо като смразяващ логически ужас.

— Не си бил на Ставромула Бета все още! — прошепна той.

— Не — каза Артър, — не знам нищо за това място. И никога не съм бил там, и нямам никакви планове да отивам.

— О, ще отидеш като едното нищо — измърмори Аграджаг със съкрушен глас, — ще отидеш като едното нищо. О, по зарките! — Той се олюля и огледа с див поглед Катедралата си на Омразата. — Довел съм те тук прекалено рано!

Започна да пищи и да реве.

— Довел съм те тук прекалено рано, зарка му!

Изведнъж той се отърси и хвърли пагубен, изпълнен с омраза поглед към Артър.

— Ще те убия въпреки това! — изрева той. Дори ако е логически невъзможно, ще се опитам, зарка му! Смятам да взривя тази планина! — изпищя той — Да видим как ще се измъкнеш от тук, Дент!

Той се втурна с болезнено клатушкане, като накуцваше към един малък черен олтар за жертвоприношения. Крещеше вече толкова бясно, че наистина обезобразяваше лицето си. Артър скочи долу от собствения си крак и хукна да се опита да спре три-четвърти полудялото създание.

Той се хвърли върху него и стовари невероятното чудовище с грохот върху олтара.

Аграджаг изпищя отново, известно време бясно заудря и обърна бясното си око към Артър.

— Знаеш ли какво направи? — изхриптя той мъчително. — Тъкмо си тръгна и ме уби отново. Искам да кажа, какво искаш от мен, кръвопиецо?

Той заудря отново в кратък апоплектичен пристъп, потръпна и колабира, падайки върху едно голямо червено копче на олтара.

Артър, ужасен и изплашен, го втресе първо от това, което се оказа, че е извършил, а после и от гръмкия вой на сирени и звънци, който внезапно разклати въздуха, обявявайки крещяща тревога. Той се огледа с див поглед.

Единственият изход изглежда беше натам, откъдето беше дошъл. Втурна се нататък, захвърляйки отвратителната торба от имитация на леопардова кожа.

Стрелкаше се напосоки, накъдето му видеха очите през лабиринта и му се струваше, че го преследват все по-яростно и по-яростно клаксони, сирени и мигащи светлини.

Сви зад един ъгъл и внезапно пред него се показа светлина.

Тя не мигаше. Беше дневна светлина.