Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (12)

Глава XII

— Шшшт — каза Слартибартфаст. — Слушайте и гледайте.

Нощта се беше спуснала над древната Криккит. Небето беше тъмно и празно. Единствената светлина идваше от близкия град, откъдето оживени празнични звуци се носеха тихо във вечерния бриз. От дървото, под което стояха, се разнасяха опияняващи благоухания. Артър клекна и докосна Информационната Илюзия на почвата и тревата. Пропусна я между пръстите си. Почвата изглеждаше тежка и богата, тревата силна. Беше трудно да се подтисне впечатлението, че мястото беше очарователно във всички възможни аспекти.

Небето, обаче, беше изключително пусто и на Артър му се струваше, че то хвърля известна студенина върху иначе идиличния, макар и невидим в момента, пейзаж. И все пак, предположи той, въпрос на навик.

Усети потупване по рамото и вдигна поглед. Слартибартфаст сочеше към нещо долу от другата страна на хълма. Артър погледна и успя да види само някакви бледи светлинки, които танцуваха и се полюшкваха, придвижвайки се бавно към тях.

Когато наближиха, започнаха да се долавят и звуци. Скоро неясните светлини и звуци очертаха малка група от хора, които на път за в къщи вървяха през хълма към града.

Те минаха съвсем близо до наблюдателите под дървото, поклащайки фенерите си, чиито светлинки проблясваха меко и лудешки между дърветата и тревата. Хората бъбреха със задоволство и пееха за това, колко ужасно хубаво е всичко, колко са щастливи, колко им харесва да работят във фермата и колко приятно е да се връщаш в къщи да видиш жената и децата си. Веселият хор пееше за цветята, които ухаели особено хубаво през това време на годината, и за това, колко жалко, че кучето умряло, като се има предвид, че харесвало толкова много цветята. Артър почти можеше да си представи как Пол Маккартни седи вечерта с крака върху камината, тананика това на Линда и се чуди какво да купи с приходите от песента, вероятно имайки предвид Есекс^[1].

— Господарите на Криккит — пророни Слартибартфаст с погребален тон.

Настигайки изневиделица собствените му мисли за Есекс, тази забележка предизвика за миг объркване у Артър. После логиката на ситуацията се наложи над разпокъсания му разум и той откри, че все още не може да разбере какво иска да каже старецът.

— Какво? — каза той.

— Господарите на Криккит — каза Слартибартфаст отново и ако преди гласът му беше погребален, този път звучеше като че ли някой с бронхит говори в Хадес^[2].

Артър се вгледа в групата и се опита да придаде здрав смисъл на малкото, което знаеше до момента.

Очевидно хората в групата бяха извънземни, дори само защото изглеждаха малко високи, тънки, ъгловати и почти толкова бледи, колкото, ако бяха бели. Иначе имаха забележително приятна външност, може би малко причудлива. Във всеки случай човек не би искал непременно да пътува дълго на една седалка с някой от тях. Бяха прекалено мили, за да ги помисли човек за добри и прями хора. Така че, какво толкова дереше дробовете си Слартибартфаст като че ли участваше в радиореклама на един от онези гнусни филми за специалисти по бензинови дърворезачки, които си носят свършената работа в къщи?

И после, тая работа с Криккит също беше доста мътна. Артър още не беше вникнал добре във връзката между това, което той познаваше като крикет и това.

Слартибартфаст прекъсна разсъжденията му, като че ли усещаше, какво му минава през акъла.

— Играта, която познаваш като крикет — каза той и гласът му все още изглеждаше, че се скита залутан из разни подземни коридори — е просто една от онези прищевки на родовата памет, които могат да съхранят живи образи епохи след като тяхното истинско значение се е изгубило в мъглите на времето. От всички раси в Галактиката, вероятно само английската е могла да съживи паметта за най-ужасяващите войни, разединили някога Вселената и да я превърне в това, което, боя се, обикновено се смята за невъобразимо скучна и безсмислена игра.

— На мен лично ми допада — добави той — но в очите на повечето хора, вие сте непоправимо виновни заради проявата си на отвратително лош вкус. Най-отвратителна е онази подробност, когато малката червена топка уцелва уикета.

— Хмм — каза Артър със замислена гримаса, идеща да покаже, че познавателните му нервни клетки правят каквото могат — Хмм.

— И тези — каза Слартибартфаст, връщайки се към гробовния си глас и сочейки групата от хора, които вече ги бяха подминали — са започнали всичко това, което в действителност ще започне довечера. Елате, ще ги последваме и ще видим защо.

Те се изнизаха изпод дървото и тръгнаха след веселата компания по тъмната пътека. Естественият им инстинкт ги караше да се промъкват тихо, като че ли преследват плячка, макар че, тъй като вървяха през запис на Информационни илюзии, със същия успех можеха да вдигат шум до небесата или да вървят съвсем открито.

Артър забеляза, че част от членовете на компанията сега пееха друга песен. Тя достигаше до тях, полюшвайки се в мекия нощен въздух и представляваше сладка романтична балада, която би вързала на Маккартни в кърпа Кент и Съсекс и би му позволила да направи солидна оферта за Хемпшър^[3].

— Сигурно трябва да знаеш — обърна се Слартибартфаст към Форд — какво е това, което сега ще се случи?

— Аз? — каза Форд. — Не.

— Като малък не си ли учил Древна история на Галактиката?

— В училище седях в киберкуба зад Зейфод — каза Форд — и това беше много разсейващо. Което не значи, че не научих разни зашеметяващи работи.

В този момент Артър забеляза любопитни пасажи в песента, която компанията пееше. Осминковият преход в средата, който би ударил Маккартни в земята, беше удивително лиричен. Авторът на песента описваше среща с момиче не „под луната“ или „под звездите“, а „над тревата“, което се стори на Артър, малко прозаично. Озадачен, той погледна отново черното небе и почувства съвсем ясно, че тук има нещо важно, стига да можеше да го разгадае. Обзе го чувството, че е сам във Вселената и той сподели това.

— Не — каза Слартибартфаст, леко ускорявайки крачка — хората от Криккит никога не са си помисляли „Ние сме сами във Вселената.“ Те са заобиколени от огромен Облак прах, разбираш ли, тяхното единствено слънце с неговия единствен свят, а те се намират на самия източен край на Галактиката. Заради Облака прах никога нищо не е можело да се види в небето. През нощта то е абсолютно пусто. През деня има слънце, но него не можеш да го гледаш направо, така че те не го поглеждат. Почти не забелязват небето. Все едно, че имат бяло петно, което се простира на 180 градуса от единия хоризонт до другия.

— Разбираш ли, причината никога да не си помислят „Ние сме сами във Вселената“ е, че до тази вечер те не знаят нищо за Вселената. До тази вечер.

Той вървеше напред, оставяйки думите да ехтят във въздуха зад него.

— Представи си — каза той — никога да не си и помислял „Ние сме сами“ просто, защото никога не ти е хрумвало да си помислиш, че може да бъде другояче.

Той продължи да върви напред.

— Боя се, че това би било обезкуражаващо. — добави той.

Докато говореше, високо от незримото небе над тях долетя един много тънък тръбен писък. Те погледнаха нагоре тревожно, но за миг-два не различиха нищо.

После Артър забеляза, че хората от компанията пред тях бяха чули шума, но никой от тях не знаеше какво да прави. Ужасени, те се оглеждаха, наляво, надясно, напред, назад и дори надолу. Изобщо не им хрумна да погледнат нагоре.

Човек трябваше да е там, за да усети силата на шока и ужаса им, когато, няколко секунди по-късно, мятайки се и ревейки, горящите останки на един космически кораб се появиха в небето и се разбиха на половин миля от мястото, където бяха застанали Артър и другите.

Някои говорят за „Златно сърце“ с приглушен глас, други за Космически кораб Бистроматика.

Много са тези, които говорят за легендарния и гигантски Космически кораб Титаник, величествен и луксозен пътнически лайнер, изстрелян от големия корабостроителен астероиден комплекс на Артрифактовол преди няколкостотин години и има защо.

Той бил сензационно красив, поразително грамаден и оборудван по-хубаво от който и да било друг кораб в историята, по-точно в това, което остана от нея (виж бележката по-долу за „Кампанията за Реално време“). Той, обаче, имаше нещастието да бъде построен в зората на Невероятностната Физика, много преди този труден и проклет дял на познанието да бъде изцяло или въобще разбран.

С цялата си наивност дизайнерите и инженерите решили да вградят в кораба прототип на Невероятностното поле. Може да се предположи, че това е било замислено с цел да гарантира, че би било Безкрайно Невероятно нещо в някоя част от кораба някога да се развали.

Те не са разбирали, че поради квазиреципрочната и кръгова природа на Невероятностните изчисления, това, което е Безкрайно Невероятно всъщност може да се очаква да се случи почти веднага.

Космическият кораб Титаник бил чудовищно красива гледка, вписан, подобно на Арктурански Мегапразенкит, в рисунъка на осветеното с лазери конструкционно скеле. Един брилянтен облак от игли и карфици на фона на междузвездната чернота. Но когато бил изстрелян, той не успял да довърши дори първото си радиосъобщение — 808 — преди да претърпи внезапен и безпричинен абсолютен крах в съществуванието си.

И все пак, събитието, довело до катастрофалния провал на една прохождаща наука, в същото време засвидетелствало апотеоза на друга. Било доказано по безспорен начин, че триизмерното телевизионно предаване на изстрелването било гледано от повече на брой хора, отколкото в действителност ги е имало в този момент. Днес това се признава за най-голямото постижение в науката за изследване на публиката.

Друго зрелищно събитие за медиите по онова време било избухването на звездата Ислодинс в свръхнова няколко часа по-късно. Ислодинс е звездата, около която живеят, или по-скоро живееха, повечето застрахователни агенти на Галактиката.

Но докато за тези големи кораби, а също и за други, като например Галактическата Флотилия от Бойни Кораби — ГКК Смелост, ГКК Дързост, ГКК Самоубийствена Лудост — се говори със страхопочитание, гордост, ентусиазъм, вълнение, възхищение, съжаление, завист, негодувание, всъщност с почти всички добре познати чувства, то онзи, който обикновено предизвиква най-искрено изумление е Корабът „Криккит“, първият космически кораб, построен от народа на Криккит.

Не защото е бил прекрасен кораб. Това не е бил.

Той беше смахнато парче старо желязо. Изглеждаше като че ли е бил скалъпен набързо в нечий заден двор, което си беше самата истина. Изумителното нещо в кораба беше не, че е направен добре (не беше), а че беше направен въобще. Периодът от време, който измина между момента, в който народът на Криккит откри, че има такова нещо като космос и изстрелването на техния първи кораб, беше почти една година.

Докато затягаше колана си вътре, Форд Префект беше изключително благодарен, че това е само една Информационна Илюзия и следователно той е в пълна безопасност В истинския живот никога не би припарил до такъв кораб, дори за всичкото оризово вино в Китай. „Доста афиф“ беше фразата, която първа изникна в ума му и „Ако обичате, мога ли да си изляза?“ беше втората.

— Това чудо ще литне ли? — каза Артър, гледайки мрачно свързаните тръби и жици, които красяха сгърчената вътрешност на кораба.

Слартибартфаст го увери, че ще полети, че те са в пълна безопасност и че всичко ще бъде от изключителна полза и изобщо няма да е мъчително.

Форд и Артър решиха просто да се отпуснат и да се оставят да бъдат измъчени.

— Защо да не — каза Форд — полудеем?

Пред тях седяха пилотите, разбира се, без ни най-малко да усещат присъствието им поради факта, че в действителност те не бяха там. Пилотите бяха същевременно и конструктори на кораба. През онази нощ на хълма бяха пели здрави, сгряващи сърцето песни. Техните мозъци бяха съвсем леко мръднали от близката катастрофа на чуждоземния кораб. Тези хора бяха прекарали седмици наред, отмъквайки и последната най-малка тайна от останките на изгорелия кораб, като през цялото време бяха пели весели корабоотмъкващи песнички. После построиха свой кораб и това беше той. Беше техен и сега те пееха песничка, която изразяваше двойната радост от постижението и собствеността. Припевът беше горчивичък. В него се говореше за мъката им, че тяхната работа ги е държала толкова дълго време затворени в гаража, далеч от компанията на жените и децата им, на които ужасно бяха липсвали, но които се бяха грижили за доброто им настроение, като непрекъснато им разказвали колко чудесно растат малките им бебета.

Те потеглиха.

Корабът ревеше оглушително в небето с вид на кораб, който знае съвсем точно какво прави.

— Няма начин — каза Форд, докато малко по-късно се съвземаха от шока на ускорението и излизаха от атмосферата на планетата, — няма начин — повтори той — някой да проектира и построи кораб като този за една година, независимо каква е била мотивацията му. Не вярвам. Докажете ми го и пак няма да вярвам. Той поклати глава замислено и се загледа през едно малко отверстие в борда на кораба към нищото от другата страна.

Известно време пътуваха без да се случи нищо и Слартибартфаст ги пусна на бързи обороти през това място.

В резултат на това пилотите достигнаха съвсем бързо вътрешния периметър на пустия сферичен Облак Прах, заобикалящ тяхното слънце и родна планета и изпречен на пътя за следващата орбита към Космоса.

Беше нещо повече от плавна промяна в текстурата и консистенцията на пространството. Сега тъмнината сякаш се набраздяваше с дрънчене покрай тях. Беше много студена тъмнина, много празна и тежка, беше тъмнината на нощното небе над Криккит.

От студенината, тежестта и празнотата й сърцето на Артър бавно изтръпна и той остро усети чувствата, които пилотите от Криккит изпитваха, докато висяха във въздуха като плътен статичен заряд. Те бяха на самата граница на историческото съзнание на расата си. Това беше предела, отвъд който никой никога не беше правил спекулации или дори не беше подозирал, че е възможно да се правят.

Мракът на облака се изпречваше като стена пред кораба. Зад нея беше мълчанието на историята. Историческата мисия на пилотите се състоеше в това, да разберат дали имаше нещо или неща от другата страна на небето, откъдето би могъл да дойде катастрофиралият кораб. Може би друг свят, въпреки, че тази мисъл беше чужда и неразбираема за умовете на онези, които живееха под небето на Криккит.

Историята се готвеше да нанесе още един удар.

Мракът все така дрънчеше по кораба, пустотата обхващаше мрака. Той идваше все по-близо и по-близо, ставаше все по-плътен и по-плътен, по-тежък и по-тежък. И внезапно изчезна.

Те излетяха от облака.

Видяха трепкащата украса на нощта с нейния безкраен прахоляк и страх скова ума им.

Известно време летяха неподвижни спрямо звездния свод на Галактиката, който пък беше неподвижен спрямо безкрайния свод на Вселената. И тогава обърнаха назад.

— Трябва да се разкара — казаха хората от Криккит и се запътиха към къщи.

По обратния път пееха мелодични и изпълнени с размисъл песни за мира, справедливостта, морала, културата, спорта, семейния бит и премахването на всички останали форми на живот.