Дъглас Адамс
Животът, Вселената и всичко останало (10)

Глава X

Тялото на Артър Дент се протегна.

Вселената се разчупваше около него на милиони святкащи фрагменти. Всяко отделно парченце се въртеше безмълвно в пустотата, отразявайки върху сребристата си повърхност всепоглъщащо унищожение от огън и разруха.

После чернотата зад Вселената избухна и всяко отделно парче чернота представляваше неистовия пушек на ада.

Нищото зад чернотата зад Вселената избухна също, а най-накрая зад нищото зад чернотата зад разчупената Вселена беше тъмната фигура на страхотно огромен мъж, говорещ страхотни думи.

— Това бяха — каза фигурата, говорейки от страхотно удобен стол — Криккитските войни, най-огромното опустошение, сполитало някога нашата Галактика. Това, което изпитахте…

Слартибартфаст превъртя напред, махайки с ръка.

— Това е документален запис — извика той. Откъсът не е този, който ми трябва. Ужасно съжалявам, опитвам се да намеря пренавиващото.

— …е това, което милиарди и милиарди невинни…

— Не се — извика Слартибартфаст, превъртайки пак напред и човъркайки яростно устройството, което беше включил в стената на Стаята за Информационни Илюзии и което всъщност още стоеше включено там — съгласявайте да купувате нищо с такъв жак.

— …хора, създания, вашите себеподобни…

Музиката се засили. Страхотна музика, страхотни акорди. От страхотно завихрената мъгла зад мъжа бавно изплуваха три високи колони^[1].

— …изпитали, оживяха — или, най-често, не успяваха да оживеят. Помислете за това, приятели мои. И нека не забравяме — а само след миг ще мога да ви предложа начин, който ще ни помогне винаги да помним, — че преди Криккитските войни, Галактиката беше едно рядко срещано и прекрасно нещо, една щастлива Галактика!

На това място музиката страхотно гърмеше и трещеше.

— Една Щастлива Галактика, приятели мои, както това се представя от символа на Вратата Уиккит^[2]!

Сега трите колони се виждаха ясно. Върху тях напречно бяха разположени две греди по начин, изумително познат за объркания мозък на Артър.

— Трите колони — прогърмя мъжът. — Стоманената колона, въплъщаваща Силата и Мощта на Галактиката!

Премигаха прожектори и затанцуваха лудешки танц нагоре-надолу по колоната от ляво, която, очевидно, беше направена от стомана или нещо много подобно. Музиката прокънтя глухо и загърмя.

— Перспексовата Колона — обяви мъжът, — въплъщаваща силата на Науката и Разума в Галактиката!

Други прожектори заиграха екзотично нагоре-надолу по дясната, прозрачна колона, създавайки ослепителни образи във вътрешността й, които събудиха в стомаха на Артър Дент необясним страстен копнеж по сладолед.

— И — продължи гръмкият глас — Дървената Колона, въплъщаваща — тук гласът му стана съвсем леко дрезгав и се изпълни с прекрасни сентименти — силата на Природата и Духовността.

Прожекторите обхванаха централната колона. Музиката смело достигна напълно непоносими височини.

— Между тях подкрепяни — гласът се извиси до своята кулминация — Златната Греда на Успеха и Сребърната Греда на Мира!

Сега цялото съоръжение беше залято от ослепителни светлини, а музиката, за щастие, беше надхвърлила далеч прага на чувствителността. Двете брилянтно пробляскващи греди бяха поставени върху трите колони. Изглежда върху тях седяха момичета или, както можеше да се предположи, това трябваше да бъдат ангели. Все пак, ангелите обикновено биват представяни с повече одеания, отколкото в случая.

Изведнъж настъпи драматично мълчание в нещото, замислено вероятно да представлява Космоса, и светлините избледняха.

— Няма свят — потрепваше обиграният глас на мъжа — няма цивилизован свят в Галактиката, където този символ да не се тачи дори и днес. Дори в примитивните светове той се е съхранил в родовата памет. Именно него унищожиха силите на Криккит и именно той сега държи заключен техния свят до края на вечността!

Със замах мъжът извади от ръцете си модел на Вратата Уиккит. В този необиковен спектакъл беше страшно трудно да се определи мащаба, но моделът изглеждаше висок около три фута.

— Разбира се, това не е оригиналният ключ. Той, както на всички е известно, беше засмукан от вечно-въртящите се в пространствено-временния континуум вихри и загубен завинаги. Това е забележително копие, ръчна изработка на сръчни занаятчии, използвали древните тайни на занаята. То е сглобено с любов, за да бъде превърнато в реликва, която е чест да притежавате, реликва в памет на загиналите защитници на Галактиката — нашата Галактика!

В този момент Слартибартфаст отново превъртя напред.

— Намерих го — каза той. — Можем да разкараме тия глупости. Само не клюмайте, това е всичко.

— Сега, нека наведем глави в признателност — напевно произнесе гласът и после повтори всичко отново, много по-бързо и отзад напред.

Прожектори ту грейваха, ту угасваха, колоните изчезнаха, мъжът задрънка обратно в нищото, Вселената чевръсто се събра наново около тях.

— Разбирате ли? — попита Слартибартфаст.

— Удивен съм — каза Артър — и объркан.

— Аз бях задрямал — каза Форд, който се надигна в този момент. — Изтървах ли нещо?

Те се озоваха, люшкани силно, на ръба на мъчително висока скала. Вятърът се отскубваше от лицата им и се впускаше напред през една теснина. В края на теснината енергично се самозапалваха за живот останките на една от най-великите и най-мощни космически бойни флотилии в Галактиката. Небето беше мрачно розово и помръкваше, преминавайки през твърде странен синкав цвят до черно малко по-нагоре. То бълваше пушек с невероятна скорост.

Събитията ги застигаха прекалено бързо, за да могат да бъдат разграничени и едва когато след известно време огромен боен кораб профуча край тях, сякаш някой каза „буу“, те разпознаха мястото, на което бяха влезли в началото.

Но сега нещата бяха твърде забързани, една видео-сензорна цапаница, която ги подмяташе и лашкаше през векове от Историята на Галактиката, като ги обръщаше, извърташе и караше да затреперят. Звукът беше чисто и просто тънък пронизващ крясък.

От време на време в безпорядъка от събития те получаваха усещането за страшни катастрофи, дълбоки ужаси и катаклизмични шокове, всичко това винаги свързано с определени повтарящи се образи, които неизменно изпъкваха ясно в лавината на преобръщащата се история: врата с уикет, малка твърда червена топка, твърди бели роботи и още нещо с по-неясни очертания, нещо тъмно и замъглено.

Но имаше и друго усещане, което бе ясно, че идваше от разбушувания отрязък на времето.

Така, както в бавна поредица от щраквания при забързване не може вече да се разграничи всяко отделно щракване и поредицата постепенно преминава в непрекъснат и покачващ се тон, така и тук поредица индивидуални впечатления премина в едно непрекъсващо чувство — и все пак не и чувство. Ако беше чувство, то бе абсолютно безчувствено. То беше омраза, непримирима омраза. Студено, но не както е студен ледът, а както е студена една стена. Неперсонално, но не както случайно насоченият в тълпата юмрук е неперсонален, а както събираните от компютър такси за паркиране са неперсонални. И беше смъртоносно — не както са смъртоносни куршумът или ножът, а както е смъртоносна тухлена стена, изградена напряко на магистрала.

И както покачващият се тон променя характера си и става по-хармоничен, така и това безчувствено чувство сякаш се извиси до непоносим писък, който изведнъж премина във вой, изпълнен с усещане за вина и провал.

После той внезапно секна.

 

Те стояха на върха на тих хълм в една спокойна вечер.

Слънцето залязваше.

Около тях леко хълмиста местност се разстилаше нежно към далечината. Птичките пееха какво мислят по въпроса за всичко това и като че ли преобладаващото мнение беше добро. Малко по-нататък можеше да се чуе шумът от играещи деца, още малко по-нататък, в смрачаващата се вечер се виждаха контурите на малък град.

Градът изглежда се състоеше предимно от доста ниски сгради, направени от бял камък. Очертанията имаха приятната форма на заоблени криви.

Слънцето почти беше залязло.

Отнякъде засвири музика. Слартибартфаст натисна едно копче и тя замлъкна.

Обади се някакъв глас: „Това“. Слартибартфаст натисна едно копче и той замлъкна.

— Аз ще ви разкажа за това — тихо каза той.

Мястото беше миротворно. Артър се почувства щастлив. Дори Форд изглеждаше ободрен. Те повървяха малко по посока на града и Информационната Илюзия на тревата под тях беше приятна и пролетна, а Информационната Илюзия на цветята миришеше свежо и ароматно.

Само Слартибартфаст изглеждаше изпълнен с предчувствия и без настроение.

Той спря и погледна нагоре.

Внезапно на Артър му се стори, че докато това ставаше в края, или така да се каже в началото на ужаса, който току-що смътно бяха изпитали, всеки момент трябваше да се случи нещо отвратително. Беше разстроен от мисълта, че нещо отвратително би могло да се случи някъде, където цареше такава идилия. Той също погледна нагоре. В небето нямаше нищо.

— Няма да атакуват тук, нали? — попита той. Осъзнаваше, че се разхожда просто в един запис, но въпреки това се чувстваше обезпокоен.

— Тук няма опасност от атака — каза Слартибартфаст и гласът му неочаквано потрепна от обзелите го чувства. — Тук започва всичко. Това е самото място. Това е Криккит.

Той се вгледа в небето.

Небето, от единия до другия си край, от изток до запад, от север до юг, беше изцяло и абсолютно черно.