Константин Константинов
Кръв (9)

IX

Бяха трийсетина души, натъпкани в една стая на последния етаж. Два прозореца с железни решетки гледаха на юг. Оттук се виждаха само покривите на града, завоят на циментирания канал и един край от Витоша. Градският шум не влизаше вътре, оттласнат от тежките стени. Само понякога гъст пушек от въглища, идещ от гарата, и воят на големите локомотиви, които ревяха като животни.

Стаята беше гола, с нечисти бели стени и с нисък потон. Два сламеника в един ъгъл бяха единствената покъщнина. Едно прозорче над вратата служеше за наблюдение. Там денонощно се чуваха тежки стъпки и от време на време горе надничаше глава със стражарска фуражка.

Тук бяха хора от всички възрасти и среди. На сламениците, като старейшини, бяха постлали палта трима възстари партийци, легални функционери, с посивели коси и със смутени, безизразни лица. Четири-пет случайни мъже, попаднали по погрешка, цял ден се въртяха безпокойно и все търсеха да говорят със стражата. Неколцина младежи работници, изпити и смръщени, се сбираха в един ъгъл, играеха по часове на карти или на дама, нарисувана на пода. Довеждаха нови, които влизаха замаяни от страх, и когато неволно бутнеха някого дълго се извиняваха. После скоро се окопитваха, разказваха новини, сместваха се между другите върху дъските и ставаха като всички — измърсени и смачкани. Понякога денем извеждаха някого за разпит, връщаха го скоро да прибере нещата си и вече не идваше. Тогава всички знаеха, че той е освободен. Но ако това ставаше нощем — то беше друга работа.

Светът беше някъде далеч, безкрайно далеч. Помещението приличаше на голяма, натъпкана с хора, и заключена каюта на кораб, който плува загубен в океана. И все пак те знаеха всичко, което ставаше вътре и вън от тоя каменен дом. Случки, събития, слухове по незнайни пътища стигаха до тях, промъкваха се под вратите, пълзяха между решетките, влизаха с въздуха. В съседната стая, за която водеше една закована врата, имаше друга група мъже. През ключалката на тая врата се водеха понякога разговори шепнешком. Отсреща, през коридора, бяха жените.

Часовете се влачеха бавно, тежки и напоени с тъпо очакване. Дойчинов, седнал върху постланото си палто и облегнат на стената, пушеше и се мъчеше да не мисли. Нямаше вече какво да се разсъждава. Нещата се разрешаваха сами, по някакъв скрит, свой смисъл, и носеха и неговата лична равносметка. Пълна ликвидация. Край.

Той знаеше, че в съседната стая, през вратата, са Чавдаров и Борис, а отсреща Вяра и Соколова… Вяра! Бедната! Бедната!… Той изведнъж усещаше в гърдите си дълбока физическа болка, която не минаваше, а постепенно го изпълваше цял. Нямаше частица от тялото му, непрояждана от тая люта болка. Понякога чувствуваше, че не ще издържи, ще изкрещи и ще тресне глава в зида. В такива минути затваряше очи, преструваше се, че спи, и тихо, през зъби, стенеше. Но най-често той силом пъдеше от съзнанието си тия мисли. Почваше нарочно да следи играта на карти, заговаряше с някого или пък си спомняше за края на Арап. Да, и него вече го нямаше. Когато дойдоха да арестуват господаря му, кроткото кученце, сякаш разбра и яростно се хвърли върху хората. Един от тях го ритна, но то отново с квичене и с лай се върна и захапа обувката на полицая. Човекът се стресна, изпсува, измъкна револвера и простря кучето на земята. Дойчинов въздъхна: „По-добре!… По-добре!… То щеше да умре иначе от мъка!“

Нощем ставаше съвсем непоносимо. Една силна лампа блясваше насред потона и гореше чак до слънце. Долу глухо забучаваше автомобилен мотор и всички, изтръпнали, знаеха: зловещата камионетка чака. Повяваше тънка мразовита струя. Затръшваха се врати, през стените допълзяваше задавен вик и угасваше. В стаята настъпваше дълбоко мълчание. Не спяха, но никой не проронваше дума. Понякога вратата шумно се разтваряше, извикваха някое име: „Долу, на разпит!“ Излезлият се връщаше превит, с хлътнали очи, и лягаше като труп на мястото си. Друг път заповядваха другиму: „Прибирай багажа и хайде!“ Багаж?… Това бяха палтото и шапката. Тогава всички разтваряха помътени от ужас очи, притаяваха дъх и чакаха. Извиканият, внезапно обезсилен от животински страх, се опитваше да протестира: „Защо сега бе?… Утре… Къде сега посред нощ?…“ Думите угасваха наполовина, движенията му ставаха меки и безсмислени, той дълго търсеше шапката си, сетне, разлюлян, стигаше до вратата, хващаше се за рамката и отново със сухо гърло изхълцваше. „Утре бе… нека утре…“

Никой не заспиваше в такива нощи. И до заранта тази стая, осветена с острата лампа, се изрязваше в мрака на нощта като нереална, като някаква дяволска лаборатория, дето мърдаха зловещи кукли.

Така пълзяха дните. Веднъж през ключалката на съседната стая се обади Борис:

— Как си, Павел Василич?… Държим ли се, държим ли?… Аз съм харно, кандърдисвам любезната приятелка Те Бе Це да почака малко — докато свършим тая история тука… Деян ли?… И той е добре, мори следователите: кара ги да го разпитват по три пъти на нощ… Едно само ни е лошо, Павел Василич — тютюнът ни се свърши, пък и парици си нямаме… Иначе духовете ни са бодри… Аз даже стихотворение съчиних на една цигарена кутия… Искаш ли да ти го прочета?…

Дойчинов прилепи ухо на дупката, но в това време в стаята въведоха нов гост. Едър млад човек, с дълги хубави коси и с широка брада. Той се тръшна на един сламеник, хвана се за главата и дълго стоя така. Сетне скочи и истерично закрещя: „Мошеници!… Подлеци!… Защо ни лъгаха?… Защо ни подведоха?… Водачи!… Де ги сега?… Де са — те да отговарят! Какво сме криви ние? Какво са криви децата ни, че ний сме вярвали в тях?…“ За пръв път в тази стая някой шумно се оплакваше. Очите на човека бяха страшно втренчени и тоя неподвижен поглед беше спрял някъде на границата на безумието. Тук всички го познаваха. Това бе един от плащаните агитатори, пламенен оратор в срещи и събрания. Дойчинов си спомни как го бе слушал веднъж: изправен поривисто на малката сцена, с дигната нагоре десница той хвърляше над стотина глави патетично заклинание „Другари! Не забравяйте червения Спартак!“

Той изгледа младия мъж с дълбока жалост. Нещастникът! Той не бе преценил силите си, превил беше пружината до счупване и сега тя бе отхвръкнала в обратна посока…

Падна отново нощта. Откъм края на града протътнаха оръдия. Запълзя шепот из помещението: през деня бил убит капитан Дрински, от Съюза на запасните. Убийците се барикадирали и къщата се обстрелвала с артилерия… В женската стая изпищя някой… Късно след полунощ мътна червенина озари края на хоризонта, тътенът заглъхна. И там беше разчистено.

На заранта из коридора се чу глъчка, тропот и глухи викове. Стражарят надникна в прозорчето и лицето му бе подплашено-сърдито. Никой не можа да разбере какво се бе случило. По-късно повикаха Дойчинов до ключалката. Борис го търсеше.

— Другарю Дойчинов, ти ли си?… — Гласът на юношата трепереше. — Павел Василич, знаеш ли какво се случи?… Страшно нещо, дядка!… — изхълца той. — Деян… Деян се хвърлил от стълбите на петия етаж… Тази нощ четири пъти го викаха на разпит… Преди да го изведат, сбогува се с мене… Чуваш ли, Павел Василич?… И Деян си отиде!… Каза ми да поздравя тебе и Добрева…

Дойчинов се подпря на стената, обърна очи из стаята и погледна през прозореца. Слънцето златеше керемидите, лястовици с къси викове режеха небето. Той отиде до решетката и прилепи чело до желязото.

— Господи! Дано Вяра сега не узнае… Поне веднага да не е… Когато той лежи още долу със строшени кости…

 

 

Готвеха се за сън, когато извикаха Дойчинов. „Вземай багажа — добави стражарят — и бързо!“ Долу бумтеше автомобил. Той седна една минута, сложи шапката си и запали цигара. Най-сетне. Дойде значи и неговият ред.

— Хайде, старика, какво се пипнеш там!… Казват ти бързо!… — викна стражарят. Дойчинов бавно облече палтото си, взе от кутията още две цигари, сложи останалите на опразненото си място и тръгна, пазейки да не настъпи налягалите хора.

— Не се сърди, момче — кротко отвърна той, — има време. Нощта е дълга. Запали и ти… — И му подаде едната цигара. Няколко глави се дигнаха боязливо и веднага пак се сложиха. Никой не промълви дума. На прага той се обърна, огледа стаята и пое из коридора.

Долу, в тъмната улица, камионетката се тресеше готова. Когато отвориха вратичката, той видя, че вътре имаше и други. Мярна му се пожълтялото лице на Бориса. Блъснаха го, отвътре някой го пое и тръшна на скамейката. Вратичката се хлопна. Колата тръгна с трясък и скоро се задруса равномерно. Прозорци нямаше и не се виждаше нито посоката, нито местата, през които минаваха. В тъмнината той усети една ръка да напипва неговата и силно я стисна. Суха, гореща ръка. Той разбра и отвърна. Някой шепнешком повтаряше: „Боже… Божичко…“ Някой тихо хлипаше в дъното. Навремени колата подскачаше и тогава глави и рамене се удряха, сетне отново шепотът и стоновете се усилваха. Колко време продължи това?… То беше и безкрайно, и кратко като един миг.

Най-после стигнаха някъде, моторът спря. Отвориха вратата. Заповядаха да излязат. Широк двор, дълго здание с осветени прозорци. При вратите хора с пушки.

Дойчинов и Борис се намериха един до друг. Изведнъж и двамата се спогледаха изумени. Бяха познали мястото: това бе едно от училищата, обърнато във военен затвор. Тук водеха ония, които след няколко дни щяха да бъдат освободени. Те не извикаха от радост, дори не помръднаха: една внезапна умора ги бе сковала — черна и бездънна като смърт.

 

 

Вяра не узна същия ден. Узна следната привечер, при разпита. Когато чу сухия глас на полицейския следовател: „… от показанията на покойния Чавдаров се установява…“, тя стоя една минута, без да проумява, и неочаквано и за самата нея от гърлото й излезе някакъв продран вой:

— Какво?… Какво?… Кой?…

Следователят се намръщи:

— Не викайте!… Показанията на Деян Чавдаров, който вчера се самоуби…

Той не можа да довърши. Тя се свлече безшумно от стола и падна като вързоп на пода.

Горе в стаята, дето я пренесоха веднага, Соколова денонощно сменяше мокри кърпи на челото й. Тя не плака, не каза ни дума, заключи уста и не проговори нищо при всички разпити до деня на процеса.