Константин Константинов
Кръв (7)

VII

Дните се нижат, без да оставят никаква диря след себе си — светли, едни и същи, празни. Разцъфват сутрин като прозрачни сини цветове, привечер гаснат в мекия звън на предвеликденски камбани. Всеки час тя има чувството на неприятна пустота, която носи навсякъде със себе си, дето и да бъде. Една черта отделя неспокойното досегашно време от това ново съществувание, на което са изсмукали всички сокове. Градът има друг образ, равнодушно-чужд. Къщата е неприветлива, забравена от всички, които я изпълваха с бодър и бърз живот. Къде са те? Като че изведнъж всички изчезнаха вдън земя. Соколова, Людскан, Вихров, Павлина?… Тя усеща още присъствието им, но те са невидими. Тя почти не говори с никого. Понякога само някоя рядка пациентка, която надълго обяснява болката си. И привечер Дойчинов, който пристига с кучето и със сноп пъстри лалета в ръка. Седят до прозореца и мълчат. Няма какво и да се говори. Едно внезапно затишие е настъпило: няма събития, няма новини из вестниците. Само неясно, остро очакване. Тя продължава да върши всичко с механическа акуратност, като автомат. Движи се из улиците, работи, говори, усмихва се. Но цялата й фигура носи печата на друго, чуждо съществувание. Тя върви замаяна, като че слуша нещо далечно. Какво? Тя не знае. Тя само чака. Ден след ден.

 

 

Един ден тя намери в тютюнджийската будка писмо от Чавдарова. Няколко думи, без място, без дата. Той беше в безопасност и здрав. Светнала и лека, тя се връщаше вкъщи. На един ъгъл съзря Минчев. Група мъже бяха спрели до прашен автомобил и момъкът с червена фуражка, както винаги строен и стегнат, който разговаряше с тях, дълбоко и усмихнато я поздрави. В първия миг тя не можа да съобрази, кимна и тутакси гореща вълна от срам и озлобение я попари до корена на косите й. Тя спря, кипнала от внезапна дързост, обърна се и предизвикателно го изгледа. В ъгъла на устата му димеше цигара. Той изви присвитите си хубави очи, все така усмихнат, и продължи да разговаря. Тя отмина, яростна от безсилие. Защо не идваха у нея? Той знаеше, това личеше в очите му. Той е донесъл, без съмнение. Какво чакаха още? Или дебнеха като сигурен дивеч?… „А-а! Почакайте, почакайте, приятели!…“ — стисна зъби тя. Какво? Не знаеше, разбира се. Но ония, другите, невидимите, те ще ви покажат, мръсници!…

Тя мина така няколко улици, упоена от предвкусване на разплатата. При Градската градина насреща й идеше Катя, гърбавата приятелка на Вихрова. Възбудена и радостна от тая нова среща, Вяра спря и викна:

— Здравей, Катя! Откога не съм те виждала!… Защо не идваш!

Некрасивото бледо лице на девойката се наведе и тя не отговори.

Вяра продължаваше все така шумно:

— Защо не ми дойдете двамата? Много ще ми бъде драго! Какво прави Вихров, и него отдавна не съм виждала?…

Момичето дигна глава и със стеснение отвърна:

— Той не е тука… Замина.

— Къде замина?…

— Зад граница… Сега е във Виена.

— Тъй ли?… — учуди се Вяра. — Че защо? И… как? Да не е забогатял неочаквано? — засмя се тя.

— Замина — с мъка говореше момичето, — ставало опасно за него. Боеше се да не го арестуват… след печатницата… Казваше, че го следели…

Вяра все повече недоумяваше:

— Но защо? Ами че той не бе замесен в нищо! Той дори не е член на партията! Е, ами как, контрабанда ли?…

— Не. Три дни се кри у мене. Сетне разбра, че не го търсят, но смяташе, че непременно и скоро ще го хванат… По Коледа още аз бях извадила паспорти за двама ни. Щяхме да заминем в чужбина… Аз имах малко спестени пари… а там щяхме да търсим работа…

Тя спря, усмихна се тъжно и преглътна.

Наежена, със сбрани вежди, Вяра нямаше търпение:

— После… После?…

— После — нищо… Той взе паспорта си, дадох му пари… и замина сам…

— Защо не тръгна и ти?…

— Така искаше той… Пък и парите бяха намалели… Казваше, че ще ми пише да отида, като се настани той…

Тя се преви и малката гърбица, иначе едва забележима, сега ясно изпъкна. Извади от чантичката си плик с чужда марка и го подаде на Вяра.

— А вчера получих това… Писано е във влака още… Чети…

Вяра грабна писмото, прочете го бързо и тропна от негодувание.

— И той ли?… Ах, негодник с негодник!… „Конфликти във възгледите“… „класови предразсъдъци“… „свободата на художник и революционер“… Ф-у-у! Каква мизерия! — потръпна тя от отвращение. — Революционер, който бяга, без да го гонят… Хрантутник… и крадец!…

Момичето стоеше насреща й със замръзнало изражение на безпомощност. Вяра хвана ръката й.

— Бедничката!… Бедничката!… — Сетне разтърси глава и ядно добави: — Вземи се в ръце, Катя! Не давай повече от себе си. Плюй и отмини!… Ах, мерзавците не са само оттатък!… Но ти не се отпускай! И ела, още тия дни ела у мене!

През нощта тя дълго не можа да заспи. Тинеста утайка се плакнеше вътре в нея, някой цинично я бе оскърбил. Искаше й се да плаче. Защо, защо тъкмо сега беше сама?… Тя не можеше така, органически тя не можеше да понася всичко грозно, нечисто и безчестно. То оскърбяваше чувството й за справедливост и хармония. За да живее, ней беше потребно непосредствено да осезава наоколо онова, което сама носеше в себе си. Де бяха смелите, открити лица, изпълнени с огън, сърцата, готови за жертва?… Бяха ли съществували наистина, или тя си ги бе измислила?… На заранта стана смазана, като болна, и чак до следния ден остана така, люляна в някаква мътна горчивина. Следобед взе лекарската чанта и излезе. Бяха я повикали бързо при една родилка в железничарския квартал. Тя вървеше апатично и не забелязваше особеното оживление по улиците. Хора се сбираха по тротоарите, притичваха от дюкян до дюкян, лицата бяха удължени и уплашени. От едно кафене пред нея изскочи Борис. Спря, огледа се и бързо прошепна:

— Научи ли?…

Той бе съвсем променен, жълт, с треперещи устни и с мрачни очи. Никога тя не бе го виждала такъв. Тя радостно бе му подала ръка и сега това съсредоточено, строго лице пресече усмивката й.

— Какво?… Нищо не зная!

— Преди час в царския влак на Казичане е избухнала адска машина. Несполучливо… Това е знакът сигурно… Началото на края…

Вяра прехапа устни. Тялото й се изпъна като вдървено.

— Чакай!… — хвана момъка за ръкава тя. — Кажи, разправи повече!…

Той неохотно продължи:

— Какво повече?… Нали утре царят открива новата линия в Тракия… Две минути преди качването му във влака избухва… Въпреки туй той заминал. А сега, след половин час, тръгва друг специален влак с министри, депутати, гости — пак за там. Това е всичко.

Той стисна ръката й и изчезна между минувачите…

Тя пое трескаво към къщата, дето я чакаха, тласкана от внезапен прилив на енергия, след равнодушието допреди малко. Сърцето й запушваше гърлото. Радост?… Страх?… Тя не можеше да си даде сметка за нищо и бързаше, като че ли носена от странни сили. При една група мъже тя поспря и даде ухо. Нищо не можа да чуе, отново пое, забравила вече накъде върви. Постепенно съзнанието й почна да се избистря. „Началото на края…“ — каза Борис. Край?… Какъв край?… Чий?… На света, на стария прогнил, престъпен свят?… Или край за ония, другите, невидимите?… Край за Деяна, за Цвета, за Бориса… за нея самата?…

По „Гробарска“ завиваше бедно погребение: болнична кола с поп на капрата, а след колата само един стар, дрипав мъж, с калпак в ръка и накуцващ. Човекът с усилие вървеше след бързащата кола, коларят шибаше конете и малката процесия потъна в златистия прах на улицата. Вяра машинално я проследи с поглед. Край?… Ето края. Господи! Колко малко е човешкото сърце за милостта към цял свят!

В тоя миг някакъв страшен, глух гръм разцепи въздуха. Земята се разтресе и протътна тежко. Вляво, в дъното на булеварда, изникна внезапно бърз жълто-сив облак и почна да расте към небето. Минувачите спряха стреснати и се извърнаха веднага. Други хукнаха нататък. Вяра също ускори крачки. От вратите, от страничните улички, отвсякъде наизлизаха хора, питаха се набързо и тичешком се втурваха нагоре. Някой викна: „На гарата!… На гарата!…“ Докато разберат какво се е случило, оттам профучаха бясно един след друг два автомобила, няколко файтона, а в далечината се понесоха викове и писъци. Сега вече всички тук тичаха към гарата. Увлечена от тълпата, която растеше всеки миг, Вяра, стиснала в ръка чантата, тичаше с всички. Отсреща се втурнаха други с изскочили от ужас очи, бели като платно, мъже, размахали ръце, бъбрещи несвързано, жени, които пищяха:

— Изгинаха!… Отидоха!…

— Страхотия, майчице!…

— Бомба хвърлиха!…

— Всички… затрупаха всички!…

Откъм града вече препускаше в кариер конна стража. Нещо страхотно бе станало. Премина файтон с прострян вътре мъж без шапка, със заляно от кръв лице, прегърнат от момиче в светли дрехи, което гледаше като безумно. По-нататък, хванат под ръка от двамина, пристъпваше, олюлявайки се, друг, цял покрит със сиво-бял прах, като изсъхнала глинена фигура. Профуча автомобил с двама души, които крепяха млада жена с увиснала, неестествено бяла глава. Ситен прах падаше от небето и затулваше слънцето.

Вяра потъна в навалицата на площада пред гарата. Паниката тук бе обзела всички и от тая тълпа, която търсеше пощада, се издигаха вопли, въздишки и писъци като из преизподня. Някой викаше: „Доктор!… По-скоро доктор!“ Друг кряскаше: „Път! Направете път!…“ Някъде с трясък падаха стъкла. Жени с рев търсеха децата си. Над покрива се показа пламък и гъст дим се смеси с праха, който се сипеше над сградата. А оттам все излизаха и излизаха обезобразени, бели като мъртъвци хора, пълзяха, молеха за помощ, други мълчаха зловещо, увиснали като вързопи в ръцете на ония, които ги изнасяха…

Сега вече тя бе разбрала. Специалният влак на министри, депутати и гости бе хвърлен във въздуха. Това бе вторият сигнал за общата акция. Военният център действуваше. „Началото на края…“ Вяра спря за секунда и бърза като мълния мисъл я прониза. Какво прави тя сега тук?… Нейното място е другаде. Тя поиска да се върне. Но в това време тълпата я блъсна, един стражар викна: „Там… в превързочната… в чакалнята…“ — и тя се обърна. Баща с разкъсани дрехи и цял засипан с вар, носеше в прегръдките си десетинагодишно момченце, което стенеше без глас, с увиснали, пречупени като на кукла крачка. Без да мисли, тя тръгна подире им. Стигна заедно с тях до помещението, превърнато на превързочна, дето бяха наслагани по пейките окървавени хора. Двамина мъже по ръкави превързваха набързо и изпращаха носилки навън. Тя мигом свали палтото си, извади от чантата памук и бинтове и се изправи пред бащата.

— Дайте детето тук… аз съм лекарка!

Единият от двамината лекари се извърна случайно, съгледа я и спря за минута, като се взираше в нея. Вяра го погледна, без да разбира, и се наведе над детето. Лекарят учудено и зло смръщи вежди, сви рамене и се обърна. Внасяха един едър офицер с разкъсани гърди, чийто мундир бе напоен с кръв. Една жена се строполи на земята. Отвън площадът ехтеше от тропот, викове и команди. А тук носеха и носеха нови, още живи и охкащи, други, онемели вече, хора, засипани със сив прах, неузнаваеми и странни като зловещи восъчни фигури в някакъв музей на страхотии.

 

 

Градът е замрял от ужас и растяща тревога. Улиците пустеят, рулетките бързо се спускат, по кръстопътищата стърчат въоръжени хора. Една страшна неизвестност виси в синята слънчева привечер. Какво има още да става?

Като от друг свят прозвучава бистрият звън на семинарските камбани.

В една от стаите на „Холандско-българското д-во за електрически материали“ непрекъснато крачи напред-назад мъж. Голата му глава е малко издадена, като че се вглежда в нещо, очите са остро свити зад роговите очила. От време на време спира до прозореца, дига края на завесата и гледа. Тясната уличка е безлюдна. Някой рядък минувач бързо завие с наведена глава или слугиня отърчи с хляб под мишница. Човекът отново закрачва, вади всяка минута часовника си. Повече от час вече!… Защо никой не се обажда?… Никой не иде?… Какво става вън?… Отново тръгва, тежко и отмерено, напред-назад, напред-назад.

Долу шумно се затваря врата. Той спира, задъхан от вълнение. След малко прокуристът на фирмата влиза в стаята. Мълчи. Радев се втурва към него.

— Казвай!…

Човекът свива рамене. Мургавото му лице с чип нос и с подрязани мустаци е смутено.

— Нищо.

Радев вика раздразнен.

— Как нищо?… Не са взели още пощата?… Участъците?… Казармите?…

Прокуристът отново дига рамене.

— Не мога и аз да разбера, другарю Радев, защо се бавят?… Улиците са пълни вече със стража и войска… Какво чакат още?… Само една група, десетина души, отиваха към Дирекцията на полицията… но още по пътя ги изловиха…

Радев тръшна на земята пиринченото преспапие.

— Мерзавци!… Предатели!… Де е Людскан?… Де е Чавдаров?… Филип?… Де са бойните ядра?… Или трябва аз да ги събирам?

Той дръпна чекмеджето и грабна два револвера. Другият го спря.

— Чакай, другарю Радев! Не така безразсъдно!… На първия ъгъл още ще те хванат…

Радев изкриви лице в мъчителна гримаса.

— А Павлина?… Павлина?… Защо поне тя не идва?…

Някъде наблизо изтрещяха изстрели. Един, два, три. После още няколко.

Двамата мъже се спогледаха обнадеждени. Челото на Радев се проясни. Отново настъпи тишина.

— Войнов! — изкомандува Радев. — Телефонът! Искай Брънчев, връзката!

— Опасно е, другарю Радев! Да почакаме… Все някой ще прибегне дотук и ще узнаем…

— Искай Брънчев! — крещи Радев.

Войнов отива в другата стая. Когато се връща, ъглите на устните му треперят.

— Никой не отговаря, телефоните са прекъснати.

Радев оглежда наоколо с безумни очи.

— Тогава… последното… Искай деветдесет деветдесет. Централата… уговорения номер… Там е Благой, наш човек… Питай какво става тук и долу… в провинцията.

Мъжът отново излиза и се връща настръхнал.

— Другарю Радев… изглежда, всичко е загубено… Обади се някакъв майор… Пощата е в ръцете на военните…

По прозорците гасне жълтият заник. В стаята тъмнее. Войнов безшумно затваря вратата и се измъква през един от изходите на грамадното здание. Радев отново тръгва напред-назад из здрачената стая.

 

 

… Тя върви из някаква тъмна равнина, без път и без посока. Никой няма наоколо й, тя е сама, съвсем сама в мрака, но усеща, че някой дебне зад гърба й. Тя ускорява хода си, но краката й затъват в тинеста земя, която я дърпа като с ръце надолу. Колкото по бърза, толкова по-мъчно е да върви. И оня, който дебне невидим зад нея, приближава. Тя почва да бяга, но с ужас разбира, че тъпче все на едно и също място. Гореща пот я облива, изобилна, гъста, залепва дрехите по тялото й и ги омотава около нозете й. Тя не може да върви и изведнъж забелязва, че земята, по която стъпва, е изчезнала и сега гази из нещо топло, лепкаво и противно. В тъмнината, която я обикаля, тя не може да съзре какво е това. Но то постепенно расте, издига се до коленете й, до кръста, до гърдите… до шията и тя вече не може да се подвижи. В същото време усеща, че онзи зад нея я настига. Тя няма къде да избяга, не смее да се обърне, не може да мръдне… Още малко, и ще се задуши. Тя напряга цялото си тяло и дига ръце да се освободи. По ръцете й пълзят тънки, топли струи и капят гъсти капки. Едва сега тя внезапно разбира, че тоя непознат, лепкав прилив, в който тя се дави, е кръв, нейната собствена кръв, която изтича из всички пори на тялото й, изпразва последните й сили, залива цялата земя… Тя отваря уста да поеме въздух, иска да крещи за помощ, но из гърлото й излиза само задавено хъркане…

Вяра отваря очи и се пробужда. Лицето й е цяло в сълзи. Главата се пръска от болка. Снагата е схваната. Тя лежи дълго така, без никаква мисъл, с разблъскано сърце, като спасена от смърт. Сетне полека-лека съзнанието й се обистря. В един миг в паметта й блясва всичко. Тя мята покривката, скача, сяда на леглото. През прозореца влиза смътна дрезгавина. Съзорява се. Нов ден, усмихнат и невинен. Тя го гледа и клати уморено глава: „Не, не ще ме излъжеш ти вече… Ние и двамата с тебе имаме клеймо на злодейци…“