Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1933 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Константин Константинов. Кръв
Издателство „Хемус“, София, 1991
Редактор: Петър Величков.
Редактор на издателството: Елена Константинова.
Художник: Кънчо Кънев.
Художествен редактор: Веселин Наков.
Технически редактор: Веселин Сеизов.
Коректор: Людмила Стефанова.
История
- —Добавяне
VI
Чавдаров преглеждаше куп книжа, късаше и ги носеше в кухнята да изгорят. Той бе остригал ниско косата си, обръснал мустаците и сега върху бледното, почти юношеско лице, изпъкваха само скулите и издадената брада.
Наведена над едно куфарче, Вяра нареждаше вътре дрехи и книжа. От време на време надничаше през прозореца и поглеждаше часовничето.
Чавдаров привърши работата си и стана.
— Все още не мога да разбера — прозвуча плахо гласът му — как не са дошли досега тук!… Или оня мерзавец не е успял да докладва всичко…
— Но нали той не знае, че ти си тук!… — дигна глава Вяра и на лицето й се отрази едва сдържана тревога. — Слава Богу, че това поне не знае!…
— Мислиш ли?… Ами другите — Богдан, Людскан? Тях защо оставят?… Уверен съм, че знаят, но не бързат. Имат някакъв план… искат навярно всички заедно да ни пипнат… Само че ще видим кой кого ще надхитри!…
Вяра затвори куфарчето, изправи се и разтърси коси:
— И това е готово.
Вън силно се иззвъни. Чу се тежък тропот, глъчка и след минута Мика въведе в стаята побелял човек, който се подпираше на бастун, а в другата ръка носеше нещо завито в траурна кърпа.
Чавдаров не успя да мине в другата стая и остана с гримаса на недоумение и досада. Вяра стремително се втурна към стареца.
— Вуйчо!… — Прегърна го, наведе се да целуне ръка и изведнъж гласът й се пресече: — Кога… пристигна?
Човекът бе едър, кръвен, с остра, побеляла брадичка, в старо позеленяло пардесю и с изтъркана шапка, дишаше тежко като астматик, със зачервени и блуждаещи очи. В цялата му фигура имаше нещо овехтяло, старчески жалко.
— Седни, седни, вуйчо! Тебе не ти е добре… — преведе го грижливо към ъгъла тя.
Старецът се тръшна на кушетката и изпъшка продължително. Сложи на коленете си вързопчето и спря мътен поглед неподвижно. Вяра посочи с глава към Чавдарова и промълви:
— Това е… годеникът ми… Деяне — вуйчо Иван… бащата на Янко…
При последните думи грамадното тяло на новодошлия се затресе цяло, лицето му се събра в безброй ситни бръчки и едно изхлипване се чу като зловещ, лудешки кикот. Старецът подскачаше в спазми и безутешно отчаяние. Двамата млади хора мълчаха смутени и потиснати. Чавдаров захапа устни, Вяра бе извила встрани пълни със сълзи очи. През отворения прозорец влезе една пчела, бръмна, завъртя се из стаята и изхвръкна. Въздухът натежня и не можеше да се диша.
Когато пристъпът затихна, старецът избърса очи и хълцайки, протегна две жилести ръце към Вяра.
— Де е детето ми, Верке?… Кажи де? Защо загина?… Кой го подлъга, та отиде като цвете?… Кой?…
Вяра се наведе и хвана ръката му.
— Успокой се, вуйчо!… Знам какво ти е… знам… Но моля ти се, успокой се, не можем го върна вече…
— Откраднаха рожбата ми, чувате ли!… Чуваш ли, Боже, отгоре!… — Той заудря глава о стената и продължи да ридае в безпаметство… — О-о-о!… Златното ми момче откраднаха… разбойници, кучета побеснели… Проклети, проклети да са!…
— Чакай, вуйчо — прихвана го през раменете Вяра, — недей така!…
Но старецът не чуваше, обсебен от нов пристъп на мъката си.
— На кого трябваше тоз курбан?… Защо взеха млад ината му?… Нас, с майка му, да беше прибрал, Господи, него да беше оставил… Да ходим сега като безумни и костите му да не можем да приберем!
Той разгъна вързопчето на коленете си и извади полуобгоряла ученическа шапка с кокарда. Притисна я до гърдите си и занарежда:
— Това е всичкото… Големият отиде във войната… от него и толкоз не остана… този ни беше едничкият…
Изведнъж затихна, погледът му се застоя на кокардата и заговори като в сън:
— Искаше да стане моряк… не го пуснах… страх ме беше от морето… кандърдисах го да учи механика… Инженер щях да го правя… — И отново изрида: — Янко, чедо, барем мъките твои, синко, да можех да взема!…
Чавдаров дигна глава и тихо се обади:
— Не скърбете поне за това, господине: Янко умря като истински революционер. Трябва да бъдете горд с такъв син!…
Бащата цял се изви към него и една-две секунди го гледа със замъглени очи, сякаш правеше усилие да го види. Сетне, внезапно проумял, обърна глава към Вяра и стаята се изпълни с глухи, скриптящи звуци. Тръпка мина по тялото му, лицето му се сбра от нечакан ужас и погнуса. Той изхлипа:
— А-а-а!… Тъй!… Тъй!… Значи, ваша милост… и ти, Верке… Ха!… — изхълца той. — А пък аз идех тук да си изплача!… Господи, помогни ми да не се побъркам!… — Стана, олюлявайки се, и нашироко се прекръсти.
Вяра зачупи ръце към него.
— Вуйчо!…
Старецът изведнъж се дръпна назад, изправи се грамаден, пораснал до потона:
— Назад!… Не те искам!… Убийци!… Убийци!…
Чавдаров скочи, намръщен и побледнял.
— Стига, старче! Разбираме, че ти е тежко… Но недей скверни подвига на Янко. Ние обичахме твоя син, не мисли, че и нас не ни боли…
— Какво?… Какво?… — викна човекът. — Обичахте ли? Ей я вашата обич, зверове: куршум и огън… И ти, Вяро, кръщелничето си!… — Той хвана главата си и отново се тръшна върху кушетката обезсилен. Те мълчаха, не смеейки да го погледнат. Времето минаваше. Старецът затихна, забравил вече къде е. Той гладеше с разтреперана ръка фуражката и мълвеше като песен, заклатен унесено: — Как ще се върна при майка ти?… Какво ще й занеса от тебе, синко?… Какво да й кажа? Какво?…
Чавдаров непредпазливо се обади:
— Кажи й, че нейният син умря за доброто на другите… за всички… Нали сте християни уж!…
Сега старецът пламна от нова, яростна мъка. Очите му горяха безумно, брадата и косите разрошени, гръмовитите думи падаха като снаряди, точно в целта.
— Другите ли?… Другите?… Та какво ми трябват мене другите, когато него го няма?… Светът на рай да се обърне, нали моето момче го няма!…
— Той не мислеше като тебе, старче, и затова умря с радост.
Бащата скочи.
— Мълчи!… Мълчи!… Какво разбираше това дете, човече!… Осемнайсет години само, пъпка!… Знаеш ли какво щеше да мисли на твоите години?… Кой ти даде право днес да го убиваш?…
— Престани най-после, старче! — не се стърпя Чавдаров. — Твоя син, както хиляди други ги убива тоя престъпен строй, тази държава, на която ти служиш като охранено псе…
Вяра дръпна ръкава на Чавдарова.
— Деяне!…
Момъкът се опомни, погледна сивите, цели в кръпки обуща на стария съдилищен архивар, оръфаните дрехи — и млъкна веднага. В миг някаква мътна вълна заля всичко, думите изгубиха смисъл, животът се лиши от всякакъв вкус и стана противен до потърсване.
Чавдаров скочи, мина мълчалив няколко пъти из стаята й добави отпаднало:
— Не можем се разбра ние с тебе, дядо! Но стига, не бива днес да се караме… Поне зарад паметта на Янко… Пътищата ни са различни…
Старецът ги изгледа двамата — млади, един до друг, изправени насреща му, и мъката му отново преля:
— Пътища — за живите!… Защо го изпратихте него по онзи път, отдето няма връщане?… А вие останахте, окаяници!…
Това изплющя като камшик по лицата на двамината.
— Бъди спокоен, старче — мрачно отвърна Деян, — и нашият ред иде. Днес или утре и нас това чака…
— По-скоро!… По-скоро да ви изтребят, антихристи! Кръвта на тез деца да ви удави!… Моята рожба няма да оживее, знам, но други бащи и майки да не късат коси… Проклети, проклети да сте! Убийци!…
Той грабна вързопчето с фуражката, заклати се към вратата и излезе, без да се обърне. Отвън се чуха сипкавото дишане и тропотът на бастуна. После бавните и тежки стъпки минаха под прозорците. После всичко затихна.
Колко време бе минало?… Те седяха онемели, потънали в тъпо равнодушие и безпределна умора. Някакъв поток, бавен и гъст, ги влечеше нанякъде и те се бяха изоставили така, без мисъл, без желания, без трепет. Все едно къде, към някаква глуха страна, дето всичко е угаснало…
На вратата се почука. Мика се обади отвън:
— Файтонът дойде, Верке.
Едва сега Вяра се събуди. Изведнъж един безумен страх я прониза като ток: ами ако старецът съобщи на първия стражар за Деяна?… Тя скочи, забравила всичко друго, и отиде при Чавдаров.
— Хайде, иди да се облечеш. Аз ще дойда да наглася превръзката.
Мика, облечена за път, сложи във файтона, който чакаше пред вратата, малкото куфарче и две одеяла.
В стаята до кухнята Чавдаров даваше последните си нареждания:
— Запомни, нали? Съобщения чрез тютюневата будка на Цено. Людскан, когато може, ще те обикаля. След десетина дни, ако всичко е добре, аз съм пак тука. Ако акцията бъде по-рано, вярвам, ще ме предупредят.
Тя го гледаше безмълвно с огромни, пълни с обич и тревога очи. Той я привлече до себе си, притисна главата й до гърдите си и остана така една минута. После си спомни нещо:
— И… моля ти се, погрижи се за малката. Ако трябва, повикайте консилиум… А сега, както казах, за да не се усъмнят, оттук отиваме в болницата. Автомобилът сигурно чака при входа. Изляза ли от София веднъж, всичко е наред. Ето и личната карта. Така. Хайде.
След няколко минути по стъпалата слезе, подкрепян от Вяра и Мика, един пощенски чиновник във вехти униформени дрехи, със забинтована глава, от която се виждаше само едното око и част от устата, в шинел и шал отгоре. Настаниха го във файтона и сложиха на коленете му одеяло.
Вяра дръпна настрана старата жена и за стотен път й повтори:
— Манол, запомни ли, Манол Кръстанов? Твой сродник, водиш го в болницата. А после си отивате в Самоков.
Мика кимна, целуна Вяра и седна във файтона. Камшикът плесна, Чавдаров отвори око и махна с ръка. На ъгъла колата закриви и изчезна.
Изведнъж времето спря, къщата онемя, останала като че без душа. Вяра се разхождаше безцелно из стая в стая, като сянка, сключила ръце, обзета от внезапна треска. Всичко от тоя дълъг и пълен със събития ден се бе отместило назад, потънало вдън земя, и оставаше само една остра, нестихваща тревога. Навън денят се усмихваше, златист и бистър. Гърмоляха далеч коля, проскърцваха трамваи, една двойка бавно отиваше към градината… Закована на кушетката, тя стискаше с длани слепите си очи. Какво ли ставаше сега там, оттатък, в тоя чужд и враждебен град? Дали всичко е минало благополучно? Ами ако са го открили?… Тя скочи, отново тръгна из стаите, погледна часовничето. Само един час бе изтекъл. Върна се пак, грохнала от мъка. Да мине поне още малко време — ще излезе, ще ходи, ще слуша, да разбере нещо!… Отиде до прозореца. Свечеряваше. На ъгъла бе спряла каруца и от долния етаж, през другия вход, товареха бали хартия. Задрънкаха ключове, колата потегли тежко и заглъхна. От дъното на булеварда се зададоха с викове вестникопродавчета: „Вестник «Новини» — второ издание…“ Вяра се наведе задъхана. „„Новини» — второ издание! Бомбата в Ючбунар!“ — викаха децата. Тя въздъхна облекчено. Слава Богу!… Вестникарчетата стигнаха до къщата и спряха да си преброят парите. Бяха две: едното десет-дванайсеттодишен хлапак, другото едва пет-шестгодишно дете, с тънки като пръчки боси крака и с вързано пръстче на единия.
Големият, сериозен и строг, броеше левчетата.
— Пък аз знам — продължаваше почнатия разговор малкото — хе там една кооперация, дето дават хляба седем лева… Ама цяло кило, хей… Да ти я покажа, ако искаш.
— Хайде — изкомандува големият, без да го чува, — че закъсняхме! — И хукна отново. — „Новини“! Второ издание!
Малкото пое, накуцвайки, подире му.
Тя слушаше отгоре и неочаквано усети, че очите й овлажняват. Тоя малък човек не само печелеше хляба си, ами имаше вече и опита на възрастен!… Господи, колко тъжно нещо е животът!…
Тя погледна пак часа. Време бе. Облече се и тъкмо на излизане по стълбата се чуха стъпките на Дойчинов. Лицето му бе съсредоточено, той почти не се усмихна и веднага шепнешком я запита:
— Всичко в ред ли е тука?
— Защо? Какво има?… — изхриптя Вяра.
— Хукнали са пак из целия град. Неколцина нови са арестувани. А одеве ми се стори, че видях Мика, та рекох да дойда да проверя.
— Къде? Кога?… — облегна се на стената и простена момичето.
— Чакай де — какво ти стана? Нищо особено няма… Бях следобед към четвъртия километър. По шосето няколко пъти ми искаха личната карта. Като се връщах, гледам, спрял автомобил, проверяваха пътниците. Стори ми се, че съзрях вътре Мика и някакъв превързан човек. Докато се приближа, пуснаха ги и колата отиде… Припознал съм се сигурно.
Вяра дълбоко въздъхна, сетне бавно се изправи и изведнъж се хвърли на шията на Дойчинов.
— Слава Богу, слава Богу! Благодаря ви, господин Дойчинов!
— Чакай, какво е станало, кажи?
— Деян е вече далеч оттук и на сигурно място… поне за няколко дни, господин Дойчинов!… Това е! Разбрахте ли?… Сега нека заповядат тук, нека арестуват! Няма за какво да се боя!…