Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1933 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Константин Константинов. Кръв
Издателство „Хемус“, София, 1991
Редактор: Петър Величков.
Редактор на издателството: Елена Константинова.
Художник: Кънчо Кънев.
Художествен редактор: Веселин Наков.
Технически редактор: Веселин Сеизов.
Коректор: Людмила Стефанова.
История
- —Добавяне
II
На близкия ъгъл Дойчинов се сбогува с младите. Преди да тръгнат, те взеха от него още по една цигара. После той потъна в алеята на тополите, а те поеха към запад.
— Погледни, погледни, Борьо — обади се Вихров с дискантовия си глас, — каква жалка група! Старецът от „Унижените и оскърбените“ с Азорка… Учител на революционери и бойна тръба… Ха-ха-ха!
Борис изви очи към тъмния булевард, дето блещукаше само цигарата на отминаващия Дойчинов, после стрелна с поглед Вихрова:
— Стига, любезний! Срамота! Таз вечер ще се нахраним с негови пари. И това май не ти е за пръв път. А вън от всичко той е по-добър и от тебе, и от мене. Не закачай стария Мускетар!
— Добре де, добре — има повече, ще даде на ония, които нищо нямат. Що за заслуга е това?… Изобщо чудя ти се, пък и на партията — отде тая цена на такива революционни анахронизми… същински изкопаеми… „Плеханов… Мартов… Женева… Народниците“… Глупости!… Слава Богу, че новите хора у нас много не се церемонят с него.
Поетът се закашли и не отговори. Стъпките им кънтяха из затихналите улици. Тук-там неочаквано никнеха из сенките полицейски патрули. Нощта беше топла, долу — черна, а небето бледникаво, като че светът спеше усмихнат, с полузатворени очи.
При ъгъла на Градската градина Борис спря, загледан отсреща. Там, в светналата сред тъмната стена витрина, една реклама на Wagon-lit грееше с ярки бои. Жълти пясъци, синьо небе, море с бели гребени на вълните, тераса на хотел с пъстра тента и хора в бели дрехи около масите.
Той дръпна Вихрова за ръкава.
— Чакай! — После въздъхна, хвана другия под ръка и отново тръгнаха.
— Вчера ми падна един брой от „Красная новь“ чрез Виена. Съобщават, че почивният дом на литработниците в Ливадия се открива на десети май. Разбираш ли, другарю! Ливадия, курортът на Николай Втори, днес е летовище на пролетарските поети и писатели! Има и снимка. Бивш дворец на някакъв велик княз.
Очите на Вихрова светнаха.
— Ама де е това, Борисе, във Финландия ли?
— Ех, че си прост, Василе! Крим, братко, Крим! Да бих могъл за един месец, само за месец да отида — и това гърло, и единият дроб, който ми е останал…
Някъде изтрещя гърмеж. После още два, един след друг. И отново всичко заглъхна.
Младите хора се огледаха стреснати и ускориха крачки. Пресякоха площада, слязоха към „Мария Луиза“ и по „Цар Симеон“ се вмъкнаха най-сетне в задимена кръчма, отдето се чуваше глъч и музика. Вътре беше почти пълно. До тезгяха двама цигани хамали чукаха шишенца вино и ломотеха високо на своя неразбран език. В дъното имаше нещо като сепаре и там гуляеше шумна компания. Виждаха се само червендалест мъж с калпак и галузник и начервена жена в забрадка с лъскави краища. В ъгъла до вратата стържеше на цигулка млад слепец, който денем свиреше из трамваите. Миришеше на печено месо, на вино и на зеле. Приятелите веднага се упътиха към една маса, дето двама млади хора ги чакаха.
— Здравейте, другари! — весело поздрави Борис. — Ка̀ко си бре, Кръсте? — хвана той широката меча лапа на плещестия набит момък с каскет и с белег на веждата.
Срещу Кръстьо, люлеейки се небрежно на стола си, с метната назад фуражка на ученик от Механо-техническото училище, румен, тъмноок юноша усмихнато подаваше ръка на Вихрова.
— Слушай, Янко — обърна се Борис към него, — да не забравя: докторката поръча да се обадиш на баща си и да наминеш у тях.
Янко сви пренебрежително уста и махна с ръка, без да отговори.
Вихров чукаше нетърпеливо по масата:
— Пържола, момче, голяма, хубава, сочна пържола и кило вино! Само по-скоро, хей, по-скоро!
— Васка, любезний, ти си в състояние на непрекъснат, неутолим, апокалиптичен глад! Очите ти блестят, като че ли света би изял, за да се наситиш! — смееше се поетът.
Вихров дъвчеше вече кора хляб.
— Смей се, смей се, Борисе! Ти не знаеш какво значи години наред да не си дояждаш! Твоята е лесна. Ти имаш майка…
— Вярно, другарю! — тупна го по рамото Борис и влажните му очи гневно светнаха. — Вярно. Майка ми пере чужди дрехи в Панчарево, аз си вадя очите нощем с коректури… Наистина аз ли съм за окайване!… А ваша милост, художнико Вихров, не бихте ли могли поне един плакат или някоя фирма да изрисувате и да не търсите всеки ден по двайсет лева за обяд или вечеря?… Дали например това няма да бъде по-почтено?
Вихров дръпна стола си назад и изписука:
— Другарю Бисеров! И ти ли с тия дребнобуржоазни предразсъдъци? Почтено! Що е почтено и непочтено, моля ти се? За мене е непочтено да работя на тия скотове, на тоя прогнил строй! Аз съм свободен художник, не мога да продавам таланта си на едри и дребни потосмукачи! А ако ти досвидя пържолата, не я ща, вземи си я. — И блъсна чинията, която му носеха.
— Щеш, щеш, Василе, зная ги аз тия комедии — насмешливо отвърна поетът. — И втора дори би изял…
— Ех, ще я изям, разбира се, защото умирам от глад — засмя се смутолевено художникът — и защото е от тебе…
— Четвърт ракия — поръча Борис.
— Немой, Боре — обади се Кръстьо, — немой тая ракия. — Гласот не ти се чуе веке!…
— Няма зарар, Кръсте. Студено ми е. Нека се посгрея. Пък и горещи дни идат, братчета!
В ъгъла слепецът застърга с цигулката:
Не искам да работиш,
не искам да работиш,
не искам да работиш, мило либе —
при мене да седиш!…
Размекнали гласове от дъното поеха песента. Жената със забрадката блъсна закачливо с лакът мъжа до нея и се изкикоти.
Бисеров дигна чаша и я глътна наведнъж.
— Васка, чуваш ли, тая песен е за тебе!
Всички се разсмяха, само Вихров жадно мляскаше, борейки се с кокала, и изръмжа нещо неразбрано. Като свърши, изпразни чашата си, грабна цигара и се облегна уморено на стола.
Борис отново напълни чашите, наведе се към другите и тържествено прошепна:
— Наздраве, другари! За здравето на Деян!
Очите светнаха, лицата се изпънаха, четири чаши звъннаха над масата. После шепнешком продължиха:
— Целия град преобръщат. Досега — ни следа от него.
— Море ке го фа̀тат на чифутскио Великден!
Борис се обърна към ученика:
— Как е към вас, Янко?
— Отлично. Две секции в гимназиите, една в железопътното и една в трудоваците!
— А хазяите, Кръсте, не чуват ли нощем американката?
— Айде, море, що ке чуват! Не сме вчерашни… Па Людскан с флейтата — и той ни е помагач. Дойде као таласъм, па засвири — и сите омагьосва дженабетина! Току ни се привършуват хартиите и мастилото.
Четирите глави се събраха съвсем над масата.
— Наближава денят, другари — продължаваше възбудено Борис. — По всичко личи, иде. Да ще само тая пущина да изтрае дотогава! — И той тупна с ръка гърдите си.
Кръстьо поръча и пак се чукнаха. Очите на македончето горяха, зеленикави и зли. Удари по масата и изсъска:
— Ке стискам зъби и яс, душата си не я изпускам, овай ден ке го дочекам, братчета! Гяволот по пладне ке видат тия акционерни дружества, банки и генерали… Паркети — и билюр и канапета… на парчиня, сол ке ги сторам, бога ми, дружета златни! Па тогай и сръбската майка ке проплачит!… Помните ми думата, у Велес байрак со срп и чук яс пръв ке побия, момчиня!
Вихров се ухили възхитен:
— Браво, Кръстьо! Гибел и разрушение! Дай си ръката, харамийо!…
Борис отвори уста, но другият го пресече:
— Ти се усмихвай, усмихвай! Знам какво пак ще кажеш, Борка! Но знай и ти, че не е само той, който гори така за мъст и унищожение. Не! И той, и аз, и хиляди още мечтаят за тоя ден… за нашия ден, поете, когато всички тия кристални витрини с непознати неща за ядене, с накити, с питиета, които не сме сънували и с които ония гадове денонощно се тъпчат и гиздят, всичко това ще бъде наше, наше, разбираш ли, на нас, които имаме сто хиляди пъти повече право, отколкото ония…
Борис го гледаше мълчаливо със скръбна усмивка и поклати глава:
— Другарю Вихров, това ли са твоите мечти за освободения човек?
— Човек… Човек… Това е литература, любезний… Ти ме нахрани първо, че тогава искай да бъда човек…
— Да те нахраня? С деликатеси ли? — засмя се горчиво Борис. — Ех, Василе, Василе, нима пържолата не ти стигна, та още си така свиреп?… — махна с ръка и добави: — Нейсе. Всеки с неговото. Ами ти, Янко, ти какво ще кажеш? Какво би искал ти утре, когато дойде новият живот?
Юношата отвори очи, поруменя и сериозно отсече:
— Ще стана червен авиатор. Ще ида в Индия, в Африка, ще се боря с колониалния империализъм и ще видя целия свят.
Борис подпря глава на ръката си и тихо въздъхна:
— Така… Всеки знае какво иска… Пък аз, истина ви казвам, не съм и мислил за това. Само от вчера съм като замаян: все ми се мержелеят кипариси, лозя, синьо-синьо море и топлите скали на Крим. Помниш ли, Васка: „Оттуда виден и Кавказ!“ Ех, да дочакам веднъж тоя ден — и ще отида, вярвайте, ще отида!… Почивен дом в Ливадия, момчета! Месец само да гълтам оня въздух — и ще се върна с нови дробове.
Влязоха други хора и глъчката порасна. Въздухът ставаше по-тежък. Борис се закашля лошо. Още ракия пристигна на масата. Сега по бузите му заигра руменина и той цял се оживи. Извади от джоба си пожълтяла хартийка и със стеснение каза:
— Рових днес из книжата си, та намерих едно старо стихотворение — „На баща ми“, когато беше жив… Не съм го печатал… А, струва ми се, не е съвсем лошо… Ще ви го прочета.
Дружината се приближи и заслуша.
Вам бяха чужди наш’те дръзки вери —
а нам е чужд спокойния ви път.
И никой свой във своя не намери —
два лагера, враждуващи до смърт
— Чудесно! — възкликна Вихров. — Така — враждуващи до смърт!
Ний — кървав знак на буреносно време,
и първите към вечността стрели!
— Браво! Знаменито, планетарно! Поете на революцията, за твое здраве! — дигна чаша Вихров. — По-нататък!
— По-нататък — засмя се поетът, — по-нататък… няма да го харесаш. По-нататък е — ерес.
— Карай! — отвърна възторжено другият.
Борис продължи със своя глух, загубен глас, който идеше сега нейде много издълбоко. Лицето му стана сериозно, думите звучаха отчетливо и тежко в гъстия въздух на кръчмата.
Но вгледан днес във твойто бледно чело,
де всяка бръчка стара мъка крий,
съзнавам аз дълбоко и всецяло,
че прави сме еднакво двама ний.
— Стой! — махна с ръка Вихров. — Стига! Това наистина е… не ерес, ами чисто и просто — контр-революция. Не, не може да бъде! — викаше той. — Ти си писал това отдавна, нали, днес ти не мислиш така! „Прави сме еднакво двама ний!“ — насмешливо повтори разгорещеният художник. — Прави сме само ние, ние! Прав е винаги новият, силният, прави са милионите, масите! Така ли е, другарю Бисеров?
— Навярно е така — примирително отвърна Борис. — Нали ти казах, няма да ти хареса. Хайде, стига. Прав си…
В компанията на дъното избухна кавга. Кръстьо се облегна назад, притвори очи и полугласно запя. Плавна и унила мелодия се изви като лента и опаса главите на четворицата:
Айде солнце зайде мегю две планини, нане море,
айде солнце зайде мегю две планини…
В това време вратата широко се отвори и вътре се вмъкнаха бързо стражар, двама войници с натъкнати ножове и цивилен в жълта мушама. Глъчката тутакси затихна. Войниците застанаха при вратата. Стражарят сърдито заповяда:
— Всички, личните карти!
Цивилният бързо огледа посетителите, надникна в дъното, в кухнята, върна се при стражаря и проверката почна.
Още в първия миг веждите на младите хора тревожно и ядовито се сбраха. Виното и омразата пламнаха в жилите им. Несъзнателно раменете им се издигнаха наедрели, ръцете в джобовете се свиха в юмруци.
— Без глупости! — пошепна Борис. — Вадете си картите!
Хората бяха вече до тяхната маса. Вихров, побледнял, подаде легитимацията си и се изправи.
В това време Борис весело се провикна:
— О-о, здравей бе, полицийо! Проверка ли?
Стражарят и цивилният намръщено се обърнаха.
— Как е, здраво-живо? — смигна поетът. — Не ме ли позна бе, партийо? — И подаде журналистическата си карта.
— Ваша милост, кой бяхте, господа? — учудено го гледаше младото стражарче.
Цивилният дочете гласно: „… редакция на «Народна воля»“ — и върна мълчаливо картата.
— А, господин журналист, вие ли бяхте? Мъчим да си припомним, па знайш, капна̀ли сме днеска, не можем веке да разпознаваме. Извинявайте, мола! — И стражарчето козирува.
— Нищо, нищо, пък виж, аз те помня. Нали ти носеше съобщенията от комендантството?
В същия миг поетът усети под масата, че някой го досята по бедрото. Ръката му напипа отдолу нещо твърдо и студено. Кръстьо мълчешком му подаваше револвера си. Борис незабелязано го прибра у себе си.
Цивилният проверяваше картата на Янко. Изгледа формената фуражка и изкриви устни:
— Ти, ученика, какво търсиш из кръчмите по това време?
— Заедно сме, господин агент — вмеси се Борис. — Мой братовчед е. Вечеряхме и поостанахме. Няма лоши хора тука. Уж официоз сме я!
Кръстьо се закопчаваше и сумтеше свирепо.
— Една чашка, нашио? — предложи Борис на стражаря.
— Благодарим, господин журналист, не може! В наряд сме. Служба, нали знаете!
— Тъй, тъй, право. Ами нещо ново да знаете?… Пипнат ли е онзи, тазвечерният?
— Ма̀ке! Пипнат! Утрепа̀хме се ние само… Бе он па че улезе у кошарата, ама тия работи са продълговати…
Цивилният измъкна из дъното някакъв субект в полуселски дрехи, пиян и изплашен, и пошепна нещо на стражаря. Войниците приближиха. Човекът оплетено бъбреше:
— В хотела бе, господин старши… в куфара ми е…
— Хотел-мотел — не знам! Хайде напред. Право в комендантството!
И хората на властта с тропот излязоха.
Скоро кръчмата се изпразни. Когато младите хора се намериха отново на улицата, минаваше полунощ. Вихров веднага се отдели, изтрезнял и мълчалив. Тримата останали поеха към Княжевското шосе. Кръстьо и Янко живееха заедно, някъде в бездомнишките къщи към болницата. Борис тръгна да ги изпрати и да подиша въздух. Някакъв неясен ритъм се люшкаше в главата му и не му се спеше. Минаха широк, кален площад. Закривиха из тесни, миризливи улички. После излязоха на окрайнината. Разсеяна светлина падаше от небето. Земята беше мека и пъргава като гума.
При последния фенер спряха да се сбогуват. Кръстьо направи знак да млъкнат: „Чакайте малце!…“ — и се вслуша. Откъм едноетажната бяла къщица отсреща идеха някакви меки звуци. Момъкът се усмихна и посочи с глава.
— Я го побратима наш. Дошел и ни очакува! Чувайте!
Една тиха мелодия пълзеше из полето, потайна, дълбока и невидима, като че самата нощ в полусън пееше. Людскан, седнал отвън при прозорчето на полуетажа, свиреше с флейтата си.