Константин Константинов
Кръв (1)

I

Един човек изскочи внезапно от ъгъла на уличката, огледа се за миг наоколо и почти тичешком тръгна из булеварда. При ъгъла на напречната улица той спря. Дигна очи. Стара двуетажна къща, граничеща с обширна градина и с входове на двете улици. До вратата на горния етаж имаше табелка: „Д-р Вяра Добрева — приема болни“. Над първия етаж, чийто вход беше на другата улица, стоеше надпис: „Краус и К° — книжен склад“.

Човекът приближи до първата врата, огледа отново пустия булевард, подвоуми се една секунда и решително отвори вратата. После бързо изкачи външната стълба, но на площадката се олюля, облегна се на стената и притвори очи. Един мотоциклет изтрещя наблизо. Човекът трепна, прилепи се до вратата и натисна звънеца. Силно, настойчиво.

Мартенският ден угасваше. Отсреща боровете на градината синееха на зеленикавото небе. Шумът от мотоциклета се отдалечи, заглъхна и отново провинциална тишина потопи окрайнината.

Една стара жена отвори.

— Тук ли е докторката? — бързо попита мъжът.

— Тук е, тук. Заповядай, господин Деяне! — усмихна се жената, като го позна.

— Сама ли е?… Няма ли болни?

— Няма. Самичка е. Заповядай…

Човекът влезе, почука на една врата и отвори, без да чака отговор. Стаята беше лекарски кабинет. Нямаше никой. Той свали шапка и се тръшна на мушамената кушетка. Бледо скулесто лице на 35–36-годишен мъж, с извит нос и с хлътнали сиви очи. Малки руси мустачки, отпуснати небрежно надолу, се сливаха с две гънки на горчивина около устните. Той сложи ръка на лявото си рамо и леко изпъшка. В това време вратата се отвори. Усмихната, лекарката стремително идеше към него. Той се опита да стане, но успя само да дигне глава и с усилие се усмихна:

— Здравейте, Добрева… За пръв път идвам у вас като пациент…

Облечена в бяла престилка, дребна, мургава и стройна, тя веднага изпълни стаята с някаква преснота и бодрост. Живите й черни очи, въпреки трийсетте години, излъчваха чистосърдечие и радост.

— Гост, пациент, все едно! Драго ми е, че сте дошел. Толкова време не сме се виждали! Здравейте, Чавдаров! — подаде му ръка тя.

Той се размърда и отново болезнено сбърчи лице.

— Какво има? — трепна безпокойно лекарката. — Колко сте бледен!

— Слушайте, другарко Добрева! Моля ви, заключете веднага вратата, не приемайте никого… нека казват, че ви няма… За половин час само… След това — ще ви освободя…

— Но какво има, Чавдаров?… Кажете!

Мъжът свали ръката си от рамото и показа дланта — цялата мокра от прясна кръв.

— Ранен съм, тук някъде… в рамото или гърдите… не зная… От един час съм вече нелегален…

Момичето разтвори уплашени очи и се спусна към него.

— Господи!… Но защо мълчите!… Къде? Дайте да видя!… По-скоро!…

Човекът с отпаднал глас я пресече:

— Преди всичко наредете никой да не идва… Другото е лесно… Раната не изглежда опасна…

Когато всичко бе разпоредено и превръзката направена, лекарката взе стол и седна при госта, който лежеше на кушетката.

— Сега с две думи само, кажете ми, как стана това?… Защо?… Боже мой, Боже мой!… Няколко сантиметра по-долу — и можеха да ви убият!…

И тя неволно стисна ръката му.

— Оня ден са хванали в Пловдив Богомила… с цялата негова преписка… Почват да душат насам… Не знаят нищо положително, но сгъстяват мрежата… Вчера усетих, че ме дебнат… Затворих книжарницата, не спах вкъщи… Днес ме спират двамина… беше при паметника Левски… А в джоба ми са докладите за изпращане… Няма що — стрелях и хукнах… Единият падна… трябва да съм го пречукал… Мръсна работа!… Не бях убивал досега… Но, по дяволите!… Един по-малко…

Той затвори очи и потръпна цял. Замълча, после продължи:

— Събра се тълпа… стреляха по мене… Раниха ме, аз не усетих нищо… Мушнах се в навалицата и изведнъж се намерих до трамвая… Нали се разминават там… Без да мисля, качвам се в единия… Никой не ме съзря, не разбраха… Когато отминахме, видях, че тичаха по другата улица… Слязох на „Дондуков“… взех файтон и съобразявам: сега накъде?… Тогаз едва усетих, че съм ранен… И реших да дойда тук. Вие сте наш човек… Пък и не ви подозират… Ще се обадя комуто трябва… и ще си вървя… Това е цялата история, другарко Вяра — усмихна се изкривено Чавдаров и поиска да стане. — Една молба още: съобщете на Радева по телефона, утре да търси Людскан. Той ще знае де съм… А сега ще си вървя. Не вярвам да са ме проследили дотука… вече е тъмно… пък вашият двор има врата и на другата улица, нали?… Ще изляза оттам…

Вяра скочи, хвана мъжа предпазливо, но здраво за раменете и го натисна към възглавниците.

— Седете си там, Чавдаров! — викна тя. — Вие сте полудял! — Очите й блестяха, лицето бе пламнало, въздухът не й стигаше. — Къде ще вървите така?… Та още но стълбите ще паднете!…

— Няма нищо… няма нищо… Сега ми е вече добре, ще мога — отново поиска да стане Чавдаров. — Не се безпокойте… Само още нещо ще ви моля… Вземете тоя пакет… Да не е у мене, за всеки случай… Там са книжата за куриера… Скрийте ги добре… Ще пратя утре Людскан да ги вземе… А ако чуете, че се е случило нещо… с мене… съобщете на Радев да ги прибере…

Той се изправи. Съвсем блед, прегледа револвера си и подаде ръка за сбогуване.

— Благодаря ви за всичко, Добрева, много ви благодаря! Това не е само лична услуга, нали знаете! Довиждане!

Момичето беше застанало пред него с разширени, като че цели, до миглите, черни очи и не мърдаше. Не подаде ръка, не проговори, само издълбоко пое дъх и посегна да се облегне на масата. После изведнъж из сухите й устни излезе задавен, чужд глас:

— Ако вие си отидете… аз… аз…

Мъжът извърна глава встрани и в думите му прозвуча досада и студенина:

— Оставете тия… тия грижи, Добрева… Ние имаме да вършим по-важни неща… Хайде, довиждане!

Но в следния миг неговият поглед спря върху девойката и думите му се пресякоха. Две мокри ивици пълзяха по безкръвното, разтреперано от беззвучни спазми лице.

Той мълчаливо я изгледа, изумен, като че пръв път я виждаше, гласът му изведнъж стана несигурен, стопен неочаквано за самия него в странна мекота.

— Ах, и вие ли, като всички жени… Недейте, недейте така… Добре… Оставам… Недейте така…

И сега неговата ръка хвана нейната над лакътя.

Вяра отново въздъхна дълбоко, разтърси глава и се обърна. Когато изви лице, очите й грееха, тъмни и влажни, в благородна усмивка.

— Не биваше да правите така — поклати глава тя, — аз имам дълг и като лекар, и като другар в общата работа, и… като приятел най-после, другарю Чавдаров! Защо сте тъй зъл понякога?

— Днес нямаме време да бъдем добри, другарко Вяра — отново сухо отсече Чавдаров. — Оставете тия глупости на другите…

— Боже, колко е остър! Винаги същият! — засмя се през сълзи девойката. — Добре, добре!… Сега пък ще се препираме!… Нали сте тук, нали оставате, това е най-важното! Още сега всичко ще наредя! Леля Мика ще спи в кухнята, вие ще вземете нейната стая. Тя е мъничка и затулена, там никой няма да ви вижда. А раната скоро ще зарасне…

— Де да е, все едно!… Само по-скоро всичко да минава… Чакайте — сепна се той. — Ами вашата леля Мика?… Знае ли да мълчи — или…

— За това оставете на мене, другарю Чавдаров! — с лек укор избърза Вяра. — Леля Мика е мой човек… сигурен… Тя ме пази като вълчица… мене и всичко около мене… бъдете спокоен!

Чавдаров кимна нетърпеливо.

— Добре. Разбрах. Сега телефонирайте на Радева в дружеството, нали знаете — веднага да дойде. Куриерът пристига в събота, днес е сряда. — Лицето му изведнъж се изкриви ядно. — Ах, мерзавци с мерзавци!… Тъкмо сега ли трябваше тая история!… Всеки ден носи ново събитие, всеки човек е потребен. Военният център бърза, необходими са материали, младите бездействуват без инструкции… Филип е зад граница, Матей инспектира Южна България, останал съм сам тука… а сега и мене извадиха от строя…

Той изпъшка глухо и разкопча със здравата си ръка яката на ризата, затвори очи и зла усмивка заигра на устните му. В тишината се чуваше само бързото му дишане. После бавно заговори:

— Но то ще бъде грандиозно, Добрева, представете си само!… Ще бъде стихиен и кървав пожар, онова, което се готви!… А-а-а!… Всички тия мръсотии, трупани от векове, ще изчезнат веднъж завинаги!… Те и не подозират, тъпоумните му мерзавци… Те мислят, че това не е наистина…

Гласът му премина в дълбок и възторжен шепот:

— Не чувствувате ли, Добрева, че ние сме на прага, че новият свят е вече тук — близко, съвсем близко?… Ето, аз виждам това тъй ясно, че струва ми се, да простра ръка и ще го докосна…

Облегната на масата, тя гледаше неговото смекчено под жълтия абажур лице като в някакъв нимб. Усещаше ли тя всичко, за което той говореше?… Цялото й същество трептеше сега, пронизано от едно ново, голямо разбиране, неясно и за самата нея, ала окончателно и фатално. Кръвта лудо блъскаше в жилите й, някакъв хаос, заключен и спотайван до днес, изведнъж се бе отприщил и заедно със себе си освобождаваше и самата нея.

Минути ли бяха минали — или години?… Тя се изправи бавно, като разбудена, разкърши плещи и прокара длан по челото си. Прислонен на възглавниците, той седеше все така, далечен, полуусмихнат и мълчалив.

Изведнъж зазвъня телефонът. Те подскочиха, стреснати от резкия звук. Чавдаров тревожно се огледа и опипа джоба си. Вяра взе слушалката.

— Кой?… А-а, здравей, здравей, Борисе! Изплаши ме, бях се замислила нещо — усмихна се тя. — Температура ли?… Може, разбира се, иска ли питане! Хайде, ще ви чакам! Няма го още, но навярно ще дойде… Довиждане!…

Нервното лице на Чавдаров се отпусна успокоено. Вяра се обърна към него:

— Борис, обажда се от редакцията… Пак му се явила температура. Иска да минат с Вихрова после, като свърши работата си, да му дам нещо за гърлото. Пита дали Дойчинов не е тук. Аз съвсем забравих — сепна се тя, — че днес е сряда, денят на Дойчинов… След малко и той ще дойде. Да минем оттатък и да ви настаня. Те не бива да знаят, нали, че сте тука?… После веднага ще се обадя на Радев.

Чавдаров стана и олюлявайки се, тръгна след нея към малката стаичка. Когато тя го нагласи в леглото като дете, някаква внезапна мисъл помрачи лицето му и той веднага се дигна.

— Как не се сетих за това вчера — ядно се нахока той. — Жена ми вече е останала без пари… Малката от два дни е болна… А те нямат и за лекарства…

— Не се тревожете, другарю Чавдаров, ще се нареди някак… Аз ще отида утре у вас…

— Глупости! Ще отидете!… Та къщата от днес вече е под надзор… Или искате веднага да довтасат тук, та и аз, и вие, и всичко да отиде по дяволите… А-ах, какъв идиот съм аз!… — изсъска той и отново се тръшна на леглото.

— Не се вълнувайте, не се вълнувайте така, Чавдаров — меко отвърна момичето. — Ще измислим нещо, ще се нареди… отивам да се обадя на Радев.

И пъргава като подрастваща девойка, тя излезе от стаята. След няколко минути се върна.

— Радев го нямаше. Обади се Павлина, ще му остави бележка… С нея е Цвета. Готвели се да минат насам. И знаете ли какво ми хрумна: Цвета ще се погрижи за вашите. Цаневата аптека, дето работи тя, е близо до вас, нали? Цвета ще съобрази, ще нареди за лекарства и за пари. Тя познава жена ви и ще й даде да разбере някак, че сте добре… Видите ли как всичко се нагласява? — усмихна се кротко тя. — Сега почивайте, а аз ще отида да дочакам гостите.

Чавдаров спря дълъг поглед на нейното оживено и чисто лице, върху цялата плътна фигурка, с ръце в джобовете на престилката, със смолисти, отметнати назад коси, с големи, нежно сериозни очи, и някакъв неясен смут мина като тръпка вътре в него. Не отговори нищо, спусна клепачи и се обърна към стената.

 

 

На външната врата се позвъни. Чу се шум от хора, възклицания, весел лай на куче и мекият алтов глас на Вяра, която посрещаше гостите. Бяха четворица души: един възрастен, 50–55-годишен мъж, две млади жени и висок момък с червена студентска фуражка. Старият партиен публицист и преводач Дойчинов, бръснат, с посивели коси и с едро сипаничево лице, с неизменна цигара в устата, придружаван навсякъде от своя Арап, малко черно кученце, Цветана Соколова, 25-26-годишна мома, аптекарска помощница и активен член на партията, Павлина Радева, жена на запасния капитан Радев, един от военните ръководители, стройна, гъвкава, с малко разлюляна походка, с обезцветени коси и с пъстри, големи очи, които постоянно се движеха неспокойно. Момъкът със студентската шапка бе непознат.

Компанията носеше със себе си нервно и весело възбуждение — като пред някакво извънредно събитие или като след нещо значително и успешно. Всички говореха високо, живо и разпокъсано.

— Отивам на дежурство. Вяра — обясняваше помощник-аптекарката, — и се отбих у Павлина да науча нещо по-ново. Знаеш, нали, за Чавдарова?… Слава Богу, не са го хванали!… По пътя срещнахме Минчева — ама че съм и аз! — но запознайте се: Асен Минчев, мой състудент от Нанси, медик и наш другар, изгонен като активен партиец от Франция… Сега остава тук, вчера го заклехме и от утре го впрягаме на работа…

Младият човек се поклони усмихнат и в устата му лъсна златен зъб.

— А долу, до вратата — продължаваше Соколова, — настигнахме вярната двойка на двамата Мускетари — Арап напреде и другарят Павел Василич след него…

Светлокосата жена мълчаливо се усмихваше и разхождаше пъстрите си очи по всички лица.

— А всъщност, мой любезни, Мускетаря тази вечер е един-единствен, и това не е нито Арап, нито аз — дяволито подмигна към момъка Дойчинов и подаде китка теменуги на домакинята. — Виж, Верке, колко са ситнички, а как миришат!… Е, кажете сега нещо повече по тазвечерното събитие…

Никой не знаеше нищо повече от случката на улицата. Чавдаров бе потънал в земята и полицията го търсеше из целия град.

— Браво, храбрец Чавдаров! — с искрящи очи възкликна Соколова. — Ти трябваше да се запознаеш с него, Минчев!

Момъкът изви към нея съжалително очи, после се извърна към Радева и спокойно, изучващо, полуусмихнат, я обгледа цяла — от косите до малките, хубави, на високи токчета нозе. Извади сребърна табакера, предложи й цигара и се наведе да запали.

— Да, да, молодец Деян! — обади се Дойчинов. — Но ето, и той вече е като дебнат звяр… А събитията бързат, ония отсреща се окопитват и не се шегуват… Дано по-скоро и по-леко свърши всичко…

— Тоест как по-леко, другарю Дойчинов? — рязко отвърна помощник-аптекарката. — Какво значи по-леко?… Революция с ръкавици?… И таз добра!… Вие ни учихте да бъдем сурови и безпощадни, вие всички — със слово, с книги, с примери… Сега какво?… Вие първи ли ще отстъпвате?…

Минчев изтърси цигарата си и се вмеси:

— Позволете, другарю Дойчинов, не зная как е тук, аз съм отскоро в България, но там, на запад, пък и отвъд, в СССР, никой не си прави вече илюзии, че всичко леко и бързо ще свърши… Хе-хе-хе — засмя се той и малките тъмни мустачки мръднаха като пиявици нагоре. — То бяха някогашните полубуржоазни глупости за една революция почти безкръвна. Тая песен вече никой я не пее. Напротив — жестока и кървава разплата! Два свята един срещу други, и всеки да си знае мястото — там или тук. Но и там, и тук — рискът е един и същ. Само че за ония, които не са напълно ни там, ни тук — рискът е двоен. Нашата група в Нанси…

— Добре, добре — махна примирително с ръка посивелият човек, — няма да спорим… Знам, отдавна знам, че е така. Да оставим сега това. Я по-добре ми кажете нещо за Нанси, три години съм учил и аз там…

Вяра кимна незабелязано на Соколова и я изведе вън. Минчев почна да разказва на Дойчинов за далечния мъглив град, за укрепленията, за златните порти на крал Станислав… Мика донесе чай… Само младата жена, в ъгъла на канапето, мълчаливо усмихната, като отсъствуваща, не слушаше нищо и гледаше отсреща правилния профил на Минчев, който се обръщаше често към нея.

— Ха така! На̀ ти сега една бисквитка! — засмя се Дойчинов на кучето, изправено пред него на два крака.

— Какъв интересен пръстен имате, госпожо! — приближи стола си младият човек до Радева. — Настояща антична камея. Великолепна работа! Мога ли да го видя?… — И се наведе над ръката й. Лицето му бе матово, чисто обръснато и свежо.

— Да, истинска — с пеещ, бавен глас потвърди тя и дигна бялата си пухкава ръка към него. — Подарък ми е от Богдан. Харесва ли ви?…

В това време вратата се отвори и на прага се изправи висок момък в късо палто, сива риза без връзка и без шапка, с гъсти кестеняви коси, които стърчаха нагоре, и със сини, като че прозрачни очи. Той кимна небрежно и влезе.

— О, Людскане! — викна Дойчинов. — Кога дойде, че не те чухме?

— М-м-минах п-през з-задния вход — с леко заекване отвърна накъсо момъкът и се загледа втренчено в Минчев. После се обърна към Павлина: — Ида за вас. Другарят Радев ме прати да съобщя, че не може да дойде, има важна работа. Ако искате, аз ще ви изпратя.

— Ей сега… ще вървим заедно с Цвета. Запознайте се с господин… с другаря Минчев, наш другар от странство — отвърна младата жена.

Новият гост приближи до Минчева, отново дълго го изгледа и каза:

— Знаем се отдавна.

Минчев се усмихна и подаде ръка:

— Разбира се, ние се знаем от гимназията, съграждани сме… Здравей бе, Людскане! — И дълго раздруса ръката му.

Людскан запита:

— От странство значи?… Тука ли оставаш?…

— Да, да, окончателно, при вас, в студентската група…

— Какво се чува из града, Людскане? — обади се Дойчинов. — Нещо за Деяна научи ли?

Очите на момъка блеснаха странно и белите му зъби разляха една тънка, зла усмивка. Той остана така една минута, загледан предизвикателно в стария човек, после изведнъж се обърна и излезе, без да отговори.

Дойчинов сконфузено добродушно се позасмя и сви рамене.

— Все си е същият… Чудак и безцеремонен… Но за работата — златно момче! А пък свири на флейта, да го чуете само, същински артист!…

Младата жена се сгуши на канапето и промълви:

— Мене винаги малко ме е страх от него… Какви дълги и тънки пръсти има… Трябва да са студени… Все ми се струва, че ще ме удуши някога с тия ръце… — Тя още повече се сви, потрепера и закри шията си с пъстра копринена кърпа.

— Вие — страхлива?… Хайде де! — обади се Минчев и дигна черните си вежди с шеговито учудване. — Калена конспираторка, не ви е страх от всички опасности, сред които всеки ден се движите, а се боите от един другар…

— То е друго, съвсем друго… Той е такъв чудноват… не мога да го кажа… като че не е човек, а сянка… И никого не обича… особено мене…

— Ах, фантазии, госпожо, позволете! — засмя се галантно Минчев. — Вас — и той натърти, — вас няма да обича?… Но вярно, че е малко странен… Той беше от ония, помните, ямболските анархисти и един от най-буйните… Когато заминавах за странство, беше в затвора… Откога е в партията и какво прави сега тук?…

— Яви се нещо преди година — отговори Дойчинов, — не знам откъде… Служи в телеграфа… Не съм виждал по-предан и по-скрит човек от него. Ще речеш, от типа на някогашните народоволци…

В това време Людскан, изправен до леглото на Чавдарова в малката стая, дето бяха Вяра и Цветана, изгледа остро двете и се обърна към аптекарката:

— К-какво търси онзи оттатък?

Соколова рязко отвърна:

— Кой онзи?… Минчев ли?…

— Виж как знаеш — озъби се момъкът и поглади машинално с ръка косите си, както правеше винаги в моменти на раздразнение. — Кой го доведе?

— Аз — троснато отсече Соколова. — Той е наш човек от години и член на младежката организация от вчера. Какво има?

— Ти ли го препоръча?

— Казах ти — аз! Аз гарантирам за него. Зная го, още преди тебе го познавам. Казвай, какво има? — горещеше се момичето и го гледаше дръзко в очите.

Людскан изви зъл поглед към Чавдарова и процеди:

— С-синът на Минчоолу, думбазина с хиляди декари лозя — член на партията!… Или вие, или аз сме се побъркали…

— Слушай, Зафиров — кипна момичето, — нямаш право да обиждаш един другар… и то заради баща му. Още повече, когато тоя калпазанин баща оставя сина си месеци вече да гладува, може би повече от мене и от тебе!… Не ти позволявам!…

— Гладува, а целият мирише на одеколон и ноктите му боядисани като на кадъна…

Вяра изведе пламналата мома от стаята. Людскан приближи до масичката, взе пакет с книжа, сложи го във вътрешния си джоб и запита:

— Друго нещо, другарю Чавдаров?

Раненият мръдна в леглото и леко простена.

— Засега това само, Людскане. Така, значи утре вечер Радев, Джамбазов и Дойчинов на всяка цена трябва да бъдат тук. Дотогава позивите за казармите и Университета ще се печатат на всичката останала хартия. Ще разпоредиш още явката и адресът да се сменят. Съобщи засега: санитарният магазин на Брънчев. Предупреди го. Останалото утре вечер.

В коридора се чу шум, гостите излизаха.

Момъкът пристъпи към вратата, спря и заекна:

— Н-не биваше, другарю Чавдаров, да се бъркат жени тука… Не е работа за фусти това… Помни ми думата. — И той отново поглади косите си.

— Глупости, Людскане — намръщи се Чавдаров, — от тебе ли ще слушам тия допотопни приказки!… Уж ново съзнание, нов свят творим?… Много си подозрителен ти, драгий!… Сега всеки работник ни е десеторно по-скъп, а те са най-преданите… Бързай, че излязоха! Довиждане!

Вяра се сбогува с Людскана и с двете жени и влезе в задимената стая. Там бе останал само Дойчинов с кучето, заспало до нозете му. Тя разтвори за малко прозорците, донесе нов чай, оправи възглавниците на канапето и минавайки, помириса букетчето теменуги. После спря до вратата, с ръце на гърба, облегна се така на стената и дигна глава към потона. Цялата й фигура, стегната в тъмна копринена рокля с бяла якичка, се изряза на лимонената стена в едва сдържано напрежение. Тя притвори очи, мълчалива, сериозна, с дълбоко дишащи гърди.

— Каква си особена днес, Верке — обади се Дойчинов, любопитно и ласкаво, — като че отново те виждам гимназистка, в синята рокличка. И лицето ти — по̀ друго… Хе-е… откога не си била такава!…

Тя пое издълбоко дъх и не отговори. В затихналата къща се чуваше само тракане на съдове в кухнята. Едно кълбо тютюнев дим се понесе нагоре, после още едно, и се стопиха бавно в синкава мъглица.

Вяра отвори очи и все така неподвижна, рече бавно и отчетливо:

— Господин Дойчинов — тя не можа̀ да свикне иначе да назовава своя някогашен учител, — оттатък, в другата стая, лежи Деян Чавдаров. Ранен…

Посивелият човек замръзна с ръка във въздуха, пепелта от цигарата падна на дрехата му, после мигновено веждите му се събраха, той замига бързо и едрото, надупчено лице цяло се наля с кръв.

— Как?… Как?… — изхриптя той. — Но това… това… — търсеше дума той — това е лудост… това е престъпно от негова страна!… — И скочи, размахал ръце.

Нейното лице изведнъж се промени — студено и заключено.

— Защо, моля, господин Дойчинов? Трябваше да се остави да го пречукат като псе или да лежи сега в Безопасността?…

— Не, не престъпление — а безобразие! Как може така да те излага?… Кой му дава право да рискува и твоята глава? — викаше той. — Защо не е отишел другаде, има толкова квартири за подобни случаи…

Той бързо тръгна към вратата.

— Къде? — изправи се девойката пред него.

— Ще отида оттатък. Ще го взема при себе си. Още тази нощ, още сега!

Тя препречи пътя му и меко, но решително каза:

— Не бива да го събуждате. Трябва да си почине…

Дойчинов посегна да я отстрани.

— Не, няма да те слушам, няма да играем на деликатности, гостоприемства и прочие… Ти разбираш ли какво значи това — Чавдаров укриван от тебе?… Аз цял съм настръхнал!… Ще го събудя, ще го взема вкъщи… Аз няма за какво да скъпя главата си… А тебе не бива така да те изнудват…

Вяра побледня и тръсна глава.

— Стига, господин Дойчинов!… Това е оскърбление и за мене, и за Чавдаров. Седнете си там!… Никъде няма да го водите. Той ще остане тук. Той дойде случайно, само да го превържа. Искаше веднага да си иде. Аз го задържах, аз не го пуснах и няма да го пусна, докато не оздравее. Сега разбрахте ли?… Зная на какво се излагам. Зная всичко. Но не мога иначе. Трябва ли повече да ви казвам, господин Дойчинов?…

Старият човек разтвори широко очи и поднесе с трепереща ръка изгасналата цигара към устните си. Целият му устрем мигом се пресече, раменете се отпуснаха, тялото му изведнъж натежня. Той остана така минута-две, сетне дигна глава, погледна в нейните пламнали очи, въздъхна дълбоко и седна отново на мястото си.

Минаха няколко минути. Дойчинов отново се обади:

— Но аз все пак трябва да го видя!

— Утре, господин Дойчинов! — сухо отвърна тя. — Нека поспи сега. Не бива!

Кучето наостри уши и скочи. Откъм улицата се чу сигнално свиркане.

— Борис — стана Вяра. — Ще изляза да отворя, за да не звънят.

След малко влязоха с весела глъчка двама млади хора, здрависаха се приятелски с Дойчинова и грабнаха по една цигара от разтворената му кутия. Единият бе нисък, топчест, с дигната яка на зимното палто, с черни очи, живи и усмихнати, 23–24-годишен юноша. Един непослушен черен кичур стърчеше като гребен на петле над широкото му чело, по което лъщяха капчици пот. Това беше Борис Бисеров, млад пролетарски поет, гръдоболен, като баналния романтичен тип на поет страдалец. Но в целия облик на неговата пъргава фигурка, в дяволития поглед и винаги веселото настроение нямаше нищо болезнено или меланхолично. Той работеше като коректор в един от утринните официози и редовно сътрудничеше под псевдоним в легалните партийни издания.

Другият, висок почти два метра, в избеляло пардесю, кокалест и рус, с голяма адамова ябълка и с бързи малки очи, беше художникът Васил Митков, известен в партията повече с псевдонима Владимир Вихров. Трийсетинагодишен, вечно без пари и без работа, никой не знаеше от какво живее той. Сегиз-тогиз печаташе по някоя карикатура в пропагандните седмичници и от години се готвеше за големи платна със социални и бунтарски тенденции. Една неясна, но дълготрайна история с едно гърбаво момиче, дребна чиновничка, членка на младежката организация, му бе спечелила симпатии между младите. На жените се харесваше, партията не разчиташе на него, но го смяташе все пак за свой.

— Докторе! Само за пет минути! — весело викна Борис. — Да ми напишеш една рецепта и, с позволение, да ни почерпиш по един чай. — Гласът му бе заглушен и дрезгав. — Коховите пръчици пак са се разиграли — усмихна се той пресилено, — преди час горещо, чак пот ме изби, а сега зъбите ми тракат от студени мравки. Пък тая вечер сме безсребърници с Васила, общите ни капитали стигат само за един геврек…

Вяра донесе чай, грижливо опипа челото и пулса на момъка и седна да пише рецепта.

— Знайте за Деяна, нали? — обади се Вихров. — Какъв жест, а, какво предизвикателство на мракобесието! — издекламира той между две глътки чай с тънкия си глас. — Обърнали са града наопаки да го търсят — но вятър!

Дойчинов гледаше поета, който потреперваше от време на време в закопчаното си палто.

— Не прави глупости, Борисе, остани няколко дни вкъщи! — обади се той. — Я виж, дори си пресипнал.

— Още тия дни — намеси се Вяра — ще се опитам да наредя за Искрец и насила ще те заведем. Така не може!

— „Малко здраве и малко парици — ето всичко, Всевишний, що искам от тебе!“ — процитира усмихнат Борис. — Я оставете това, господа! Земята тътне от исторически събития, а вие сте седнали да се занимавате с персоната на коректора на „Народна воля“!… Хайде де! Не се безпокойте… ще ми мине като на Арап. — И той заигра с кучето.

— Аз приказвах с Джамбазов — продължи Дойчинов, — не ти ли е казал? Ще вземеш отпуск от вестника и ще си починеш поне един месец. Джамбазов обеща да ти даде аванс.

— Какво, аванс ли? Браво!… Другарят Джамбазов ще направи по-добре да ми изплати хонорара за последните стихотворения. Но той обикновено няма дребни пари, особено когато ме среща… А, en attendant, другарю Дойчинов, заеми ми до утре, само до утре, когато ще получа коректорската си заплата, петдесет лева! Не сме вечеряли, а пък това художническо черво е като стоуста ламя. И ако тая вечер не се насити, човечеството ще бъде лишено от гениалната картина, която утре непременно трябва да бъде почната.

Дойчинов извади една банкнота, сложи ръка върху рамото на момъка и повтори грижовно:

— Слушай, моето момче, не играй така със себе си!

— И по-малко приказки, Борисе — добави Вяра, — това гърло ме безпокои. Веднага си върви вкъщи!

— Слушам, докторе. Сега отиваме да хапнем. Харамията и Янко ни чакат, а след това — тумба.

Вяра се сети за нещо:

— Ха! И кажи на Янко да се обади с две думи на баща си. Пет месеца не им писал. Пък нека намине и насам, уж роднини сме.

Младите хора станаха. Дойчинов подсвирна на кучето и тръгна с тях. Вяра заключи подире им, върна се да проветри стаята и спря при Чавдаровата врата. Къщата бе съвсем затихнала. От малката стая се чуваше едва доловимо уморено дишане: той спеше.

Тя се върна на пръсти, метна шал на плещите си, угаси лампите и се облакъти на разтворения прозорец. Мрак влезе в празната стая. Нощта беше влажна и топла. Разкъсани облаци белееха тук-там в тъмното небе.

… Какъв странен ден беше днешният!… Като светкавица, която озарява само пътя, който е напреде, а всичко назад потъва в още по-черен мрак. Имаше ли дни преди него?… Тя се опита да види по-ясно как бе живяла досега. Бяха се низали дни, месеци, години. Тя мислеше тогава, че всеки час от тях носи нещо значително, нещо, което е било частица от нейния собствен живот. А ето че всичко онова е било празно, само думи, сенки, дори не и това. Просто — нищо. Една остра тревога изпълваше сега цялото й тяло, нещо дълбоко бучеше в съзнанието й и я разтърсваше, зловещо и тържествено в едно и също време. Какво беше то? Не знаеше и не се питаше. Усещаше само, че то е съвсем ново, връхлетяло стихийно, че не може, нито трябва да се бори, защото все едно сама не иска да се освободи от него. До днес заедно с хиляди други тя бе работила и приготвяла едно друго време, друг пречистен и прекрасен живот. Тя вярваше в онзи радостен празник на едно освободено от мъка човечество. Ала всичко това беше така далечно, мъгляво, невероятно — както в книгите. И ето сега внезапно то стана близко, парливо, потопи самата нея и я повлече, без да я пита, изпълни всецяло и нея, и тази вечер, и всички дни и вечери, които идеха напреде… Да, да, наистина, като светкавица — ослепителна и страшна, и всичко окончателно се разрешаваше…

Вън прошумяха голите салкъми. Патрул от конни стражари бавно претрополя, мина в сянката отсреща и заглъхна.

Вяра конвулсивно трепна, затвори безшумно прозореца и се дръпна задъхана. Насреща, отляво, отдясно, отвред, мълчеше гъст мрак. В тая глуха нощ невидими, враждебни хора безшумно дебнеха и приготвяха смърт за някого, който спеше оттатък като болно дете. Несъзнателно тя сви плещи под шала и пристъпи към прозореца, настръхнала и готова да брани като че собствената си плът.