Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 6гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2009)

Издание:

Димитър Пеев. Вероятност, равна на нула

Рецензент: Огнян Сапарев

Редактор: Христо Минчев

Художиик: Стефан Десподов

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Жанет Захариева

Военно издателство, София, 1980

История

  1. —Добавяне

VII. Флирт в самотната лодка

24 юли, четвъртък. Надвечер

 

Край дървеното мостче на плажа надвечер обикновено е оживено. Летуващите използуват последните възможности за този ден да се повозят по гладкото стихнало море и свободни лодки мъчно се намират. Този път имаше само две, а няколко двойки курортисти се разхождаха по пристана и все още не можеха да решат въпроса, дали да се повозят или да направят своя „променад цу фус“. Сега и лодкарите кротуваха равнодушни — дали защото бяха просто уморени или и на тях им бе омръзнало това разхождане край плажа с чужденци, които не знаят и две думи български? В едната от лодките седеше Чиба и пушеше. Той зърна нещо по кея и за миг се оживи. Идваше Мишел Ноумен и кокетливо му махаше. Чиба скочи, покани я видимо зарадван, подаде й ръка, като не пропусна да я поприхване през кръста, докато я настаняваше. Но когато посегна да запали мотора, Мишел хвана ръката му и му посочи веслата. Чиба послушно седна насреща й, грабна веслата и започна енергично да гребе.

Лодката с Чиба и Мишел Ноумен скоро се отдалечи. Поради здрача и разстоянието не се виждаше съвсем ясно какво става там, но личеше, че двамата флиртуват. Мишел искаше тя да поеме веслата, Чиба я дразнеше, като не й ги даваше, и току я поопипваше. И двамата усилено жестикулираха. Мишел бръкна в чантата си и подаде нещо на Чиба, изглежда, пари.

Бинокълът, с който оперативният работник наблюдаваше сцената, беше само шесткратен и поради здрачаването не се виждаха подробности. Вторият наблюдаващ се обади по радиотелефона и доложи за обстановката. И двамата се бяха скрили в едни храсталаци сред дюните в края на плажа.

Веслата сега бяха отпуснати във водата, а Чиба и Мишел седяха един до друг прегърнати. Изведнъж стана нещо. Чиба блъсна грубо Мишел. Тя посегна сякаш да го удари, но Чиба даде силен тласък с веслата, лодката се дръпна напред, Мишел политна и се отпусна на задната седалка. Чиба бързо обърна лодката към брега и започна да гребе с все сила, сякаш се спасяваше от нещо преследващо го. Гребейки все така енергично, той стигна пристана. Още лодката не бе съвсем спряла и от нея изскочи Мишел. Спря за миг, изгледа продължително лодкаря и си отиде.

 

 

По същото това време, когато флиртът в лодката кой знае защо прекъсна тъй внезапно, на не повече от километър се разигра една друга драма с много по-голямо значение за изясняването на случая. И ако събитията в лодката се бяха развили не според желанията на Чиба, то те все пак му предлагаха и едно предимство — абсолютно алиби.

Стаята на семейство Гълиган се намираше на партерния етаж на един от малките хотели, разположени сред гората. Когато излизаха, те акуратно заключваха вратата и предаваха ключа на администраторката. Но редовно забравяха дори да притворят вратата към терасата. И сега, докато почтените курортисти се разхождаха из алеите на комплекса, водени от слабата надежда да си възстановят апетита за вечерята, някакъв мъж се бе вмъкнал в стаята на семейство Гълиган. И тук благодарение на здрача (а гостът кой знае защо не бе запалил лампата) не беше ясно нито кой е влязъл, нито какво прави там. Дали само оглеждаше обстановката или просто се „мотаеше“, но надникна в гардероба, после под креватите. По всичко личеше, че търси нещо.

По едно време се зачу някакъв подозрителен шум откъм терасата. Мъжът се ослуша и бързо се скри зад една завеса. През отворената врата на терасата влезе крадешком този път Лари О’Конър. Щом се озова в стаята, спря, затаи дъх, започна да се оглежда и да се ослушва дали вътре има някой. След като се увери, че е сам, започна по-свободно да изследва помещението. Отваря и затваря чекмеджетата на малкото бюро, прегледа внимателно двата куфара. Като свърши с тях, премина към гардероба. Отвори го и започна да претърсва дрехите в него. В един момент той съзря (бяха вече запалили лампите из алеите и светлината им, макар и далечна, достигаше до стаята) носовете на чифт мъжки обувки да се подават иззад завесата. „Това просто обувки, оставени тук ли са, или има някой в тях?“ Инстинктивно той посегна да дръпне завесата. Но това беше последната му мисъл. Още миг, и той щеше да види кой го е изпреварил в стаята, но не успя — страхотен удар по главата с някакъв твърд предмет го просна безжизнен на пода. В съзнанието му блесна синьо-бяла светкавица и настъпи мрак. Мъжът излезе иззад завесата, прекрачи го, без да се интересува от състоянието му — уверен в удара си, безразличен жив ли е, — и през терасата си отиде тъй незабелязан, както и бе влязъл.

Не минаха и десетина минути и от същата алея се появиха двамата Гълиган. Но не влязоха през вратата на терасата, а през входа на хотела. Взеха ключа и се понесоха все така подръка из коридора. След по-малко от минута мистър Гълиган тичаше към администраторката и викаше уплашен:

— Мис! Мис! Елате! В стаята намерихме труп! Убит е мистър О’Конър!

Подир него дотича и мисис Гълиган.